Книгата която ще публикувам тук, съм я взимствала като идея...Затова умишлено запазих оригиналните имена на героите.
Разликата е, че това тук съм го преработила по моя си начин.

Надявам се да ви хареса, и ви пожелавам приятно четене...Всичко е от гледната точка на Кейси!

УВОД:

Изправих се притеснено пред огромния прозорец на кабинета си и се загледах във величествената гледка на високите околни сгради. Обикновено това ми действаше много отпускащо, но днес нещата не стояха така. Как беше възможно толкова много положен труд, да бъде застрашен от нещо толкова незначително като един развод?
Обърнах се отново към бюрото, на което лежеше писмото от Матоки, и за пореден път хвърлих поглед на проклетото изречение, което караше косата ми да настръхне...

,, Аз и съпругата ми, ще имаме честта да прекараме една традиционна Коледа в Нова Англия, заедно с Вас и уважаемия Ви съпруг.”

- Какво да направя? – обърнах се към седналата най- близо до мен Джейн.
Тя бе моят верен и способен заместник по административните въпроси, и много добра приятелка. Дребна, нахакана и червенокоса, беше в работата като фурия и рядко се намираха хора, които да и се опрат.
- Ами...омъжи се отново? – предложи тя, но в думите и се прокрадваха шеговити нотки.
Раздразних се, че приема нещата толкова повърхностно. Тази сделка щеше да ме придвижи с няколко стъпала напред - дори можех да мечтая и за вицепрезидентски пост. Ако си мислеше, че не бих го направила, ако това ще ми реши проблема, значи много се лъжеше.
- Днес е четвъртък Джейн. – отвърнах иронично – Той ми трябва за събота. Да познавате някой добър съпруг за временно ползване? Хайде, само за две седмици е.
Погледът ми вече шареше и към останалите двама, седнали срещу бюрото ми.
Алън Фишер, един от заместниците ми, размени унил поглед с Лес Роузън, отговарящ за проучвателната дейност. И двамата не знаеха какво да кажат за ситуацията в която бях попаднала. Фишер отново избърса челото си с кърпичката, която стискаше в ръка през цялото сутрешно заседание.
Когато преди година, за пръв път се свързах с Матоки, още бях омъжена за Карпентър. Разводът ми беше само преди около шест месеца, и аз съвсем забравих че Матоки не знае за това. А сега нещата се усложняваха...
Той не беше някакъв ориенталски варварин. Не случайно бе призидент на най-луксозната хотелска верига в Япония. Но имаше и нещо друго – беше противник на разводите. За него старите японски традиции бяха на почетно място. Не ми стигаше, че вече имам един минус- защото съм жена, ами ако му кажех, че съм разведена, спокойно можех да се простя със сделката.
- Сериозно бе, хора. – безпомощността ми вече ескалираше - Дайте някакви идеи. За какво мислите, че съм ви събрала тук?
Джейн махна небрежно с ръка и изстреля:
- Може да позвъня в Актьорския съюз и да поръчам някой висок, тъмен и красив мъж, подходящ за целта.
- М-м-м... – идеше ми да я разцелувам – Джейн, това че те наех се оказа най голямото ми попадение. Идеята ти никак не е лоша.
- Така ли? – подскочи изненадано тя
Явно пак се беше пошегувала и се изненада, че приех думите и на сериозно.
Мършавият, оплешивяващ Роузън, който до този момент стоеше напълно спокоен, сега подскочи.
- Не можеш да го направиш Кейси. Ти си шеф на отдел ,,Развитие”и при това си едва на двадесет и осем. Представяш ли си какъв скандал ще стане, ако пресата научи за това?
Фишер, висок и слаб мъж на около тридесет също се включи:
- Вече си представям заглавията. – отново прибърса челото си - ,, Кейси Кройдън закъсала за съпруг!”
Потръпнах от представата. Но имах ли друг изход?
В добрите стари Съединени Щати, всички хотелски вериги точеха лиги, да сключат сделката с Матоки от една година насам, а аз бях изпреварила всички.
Той смяташе да построи в Япония няколко хотела в американски стил, и възнамеряваше да работи с американски партньор. Беше ми хрумнало, че вместо да ги омайвам с познанията си за японските традиции и начините за водене на преговори, мога да опитам нова тактика – да ги запозная с американските традиции. И така изпратих покана на Тахо Матоки и жена му, да ми гостуват за две седмици във Върмонт, където имах вила, и да отпразнуват една невероятна Коледа в Нова Англия.
В Дорсет празнуваха Коледа досущ според старите обичаи. Обикаля се с шейни около площада, по къщите ходят коледари, в камините се пекат кестени, дори продавачите се обличаха във викторянски костюми...Каквито са маняци на тема традиции, семейство Матоки направо щяха да се шашнат.
А сега какво? Само защото се разделихме с Уес, да се сбогувам със сделката в която вложих толкова много труд? Нямаше начин. Щях да рискувам!
Веднага щом взех решението, натиснах копчето за свръзка със секретарката ми.
- Марша, позвъни в Дорсет на ,,Емъри Ландскейпърс” и им поръчай незабавно да доставят най-хубавата си коледна елха във вилата ми. О, и се обади на госпожа Нюман, - продиктувах набързо телефонния и номер – и и кажи да почисти основно къщата.
Направих списък с продуктите които щяха да са ми необходими, и подадох листа на Фишер.
- Дай на излизане това на Марша, тя ще се обади в Универсалния магазин в Дорсет, и ще поръча да доставят тези продукти. Утре сутрин, когато отиваме с Джейн, ще напазаруваме останалото.
Фишер кимна, и двамата с Роузън побързаха да се измъкнат от кабинета. Изглеждаха разтревожени, но нямах намерение да ги успокоявам, след като тревогата беше напълно основателна. Ако имах време, сигурно и аз щях да се притесня.
Веднага след като те затвориха вратата зад гърба си, се обърнах към Джейн.
- Обади се в Актьоркият съюз. – като видях 24 каратовата и усмивка, поставих длани на бюрото и допълних – Не искам да е твърде впечатляващ. Да бъде максимум метър и осемдесет, добре сложен, но определено не от типа на Шварцнегер. И да не е рус. – махнах небрежно с ръка – Знаеш какво искам Джейн. Просто имай грижата, да не е толкова хубав, че да отвлича вниманието.
- Твоето ли? – попита иронично тя
Усмихнах се против волята си.
- Не, на Матоки. Абсолютно нищо не може да отвлече моето внимание.
Нали точно това беше една от причините да се разделя с Уес? След като не се съгласих да го последвам отвъд океана, тои реши че съм венчана повече за работата, отколкото за него, и накрая стигнахме до единодушното решение, че така не може да продължава.
Тръснах глава за да се върна на текущия проблем...
- Джейн, той трябва да пристигне в къщата ми в събота вечер. Така ще имам възможност, да го запозная със задълженията му. – зърнах пламъчетата в очите на Джейн, и се засмях на неприличното и подсъзнание – Не искам някой от онези мусколисти типове с момчешки вид!
- Разбрано, шефе. – шегувито козирува тя – Да му кажа ли, че ако го бива, ще го наемеш за постоянно?
Задавих се. Джейн винаги се впечатляваше от смразяващия авторитет който внушавах на околните, но явно на нея той не и действаше.
- Безсрамна си Джейн!

ГЛАВА - 1

Отстъпих назад и огледах току- що украсената елха. Нещо не беше наред в нея:
- Крива е. Също като голямата елха в Дорсет.
Джейн възрази:
- Причината не е в елхата, а в пода. Тази къща е почти двестагодишна, Кейси. Дръвчето изглежда чудесно. Хайде ела да разопаковаме продуктите. – тя се поколеба преди да продължи - Сигурна ли си, че не искаш да наема някого, който да готви?
Слабите ми кулинарни изяви, бяха обществена тайна в офиса. Но аз все още не си го признавах гласно.
- Не. Не искам да обвинявам друг освен себе си, ако нещата през тези дванадесет дена не вървят както трябва. Всъщност аз не готвя лошо. – като видях как веждите на Джейн фръкнаха нагоре, засрамена допълних - При това ,, Радостта от готвенето” на Фани Фармър и Бети Крокър ми е под ръка.
- Лично аз, бих предпочела ,,Радостта от секса”. – закима тя
Това за пореден път ми припомни, пред какво ми предстои да се изправя. Пренебрегнах забележката, и припряно попитах:
- Сигурна ли си, че с новия съпруг всичко е наред?
- Жената с която говорих в Актьорския съюз обеща, че няма да имаш оплаквания. – Джейн се ухили – Но ми беше неудобно да я попитам, във всякакъв аспект ли има предвид.
Извъртях очи към тавана. Признавах, че беше непоправима, но аз нямах настроение за шеги.
- И тя потвърди, че той ще бъде тук довечера?
- Ще проверя по-късно.
Джейн тръгна към кухнята, и аз подвикнах след нея.
- Не се занимавай с продуктите, аз ще ги пребера.
Нямах търпение после да се изкъпя, защото от горе до долу бях покрита с борови иглички и станиол. Но традициите изискваха жертви...
- Добре. Искаш ли да ти помогна с още нещо?
- Не, благодаря. Положението е в мои ръце. – или поне се надявах, да е така.
Джейн облече палтото си, и аз я изпратих до входната врата. Беше завалял сняг, и моравата вече бе покрита с пухкава бяла пелена.
- Чудесно, истинска снежна Коледа! – зарадва се Джейн
Потръпнах от щипещия студ:
- Освен ако не се обърне на истинска снежна буря. Това може да затрудни пристигането на Семейство Матоки.
Джейн ми намигна и подхвърли:
- Няма страшно. Тъкмо ще имаш повече време да опознаеш новото си мъжле.
Оценях опитите и, да ме разведри. Но бях твърде разтревожена, за да имат някакъв ефект върху мен.
- Надявам се, човекът да свърши работа. Ако Матоки знаеше как го мамя...
- Не се притеснявай, Кейси. – гласът и звучеше вече по-сериозно - Актьорът е професионалист. А и ще имаш достатъчно време, да го запознаеш със задълженията му. Сега тръгвам, за да не замръзнеш на вратата. Но ще се отбия другата седмица, на път за роднините ми в Инграм, за да видя какво е положението.
Махнах и за довиждане, и затворих вратата. Най после сама!
Изкачих се по стълбите до банята на втория етаж, съблякох се и пуснах водата да се пълни във ваната. Налях течен сапун, и тъкмо се канех да вляза вътре, когато отново се позвъни.
Сигурно Джейн, беше забравила нещо. - мина ми през ума.
Грабнах една кърпа, увих я около себе си и изтичах надолу за да отворя.
- Чакай малко, идвам. – Кърпата се развърза и аз я зграбчих, отваряйки вратата. – Добре де...
Не успях да довърша фразата. Гледката която се разкри пред мен, ме накара да замръзна. И то не само от студ...
На входната врата стояха двама души на средна възраст от ориенталски тип, и очтиво се усмихваха. До тях имаше два големи кожени куфара, върху които се сипеше сняг.
Сърцето ми болезнено се сви като ги познах.
Семейство Матоки, дори и да бяха изненадани, че домакинята им ги посреща почти гола, не го показаха. Те едновременно се поклониха. От черните им като катран коси, се посипаха множество снежинки.
Няколко секунди не можах да помръдна и се взирах онемяла в знаменития японски хотелски магнат, и красивата му съпруга. Те продължаваха да се усмихват, да чакат и да не обръщат внимание на оскъдното ми облекло.
- Аз...тъкмо се канех да се изкъпя. – изрекох накрая – Не мислех, че...Очаквах ви...
- Утре – довърши вместо мен Тохо Матоки – Зная. Но, виждате ли, очакваше се буря, и тъй като вече бяхме пристигнали в Ню Йорк, решихме, че можем да дойдем по- рано. – той се поколеба за момент - Аз телефонирах, ала никой не отговори.
- Аз...Била съм на пазар. - изстенах
Госпожа Матоки – малка усмихната фигурка в черно вълнено палто – потрепери от студ. А аз застанала полугола на вратата, бях така замаяна от смущение, че не осъзнавах, как също замръзвам.
Защо стана така, че Тохо и Акико Матоки дойдоха с цял ден по-рано!? И как за бога беше на японски ,,Добре дошли”?
- Моля ви, Кройдън-сан – учтиво рече Матоки – ако ви причиняваме неудобство, бихме били много щастливи, да се настаним в някой хотел за през нощта.
Аз не го слушах повече. Умът ми трескаво работеше.
- Ирашай – спомних си изведнъж.Да това беше думата – Ирашай. Добре дошли.
Господин и госпожа Матоки, се поклониха усмихнати.
- Коничи-уа – казаха те един след друг
- Коничи-уа – като ехо отвърнах аз
Добър ден, няма що! Отстъпих назад, за да ги пусна да влязат вътре. Тохо Матоки вдигна двата куфара и влезе пръв. Акико ситнеше зад него. Щом стъпиха в антрето, те свалиха обувките си, и госпожа Матоки се наведе да ги подреди. Исползвах момента за да сграбча жълтият шлифер, който висеше на закачалката и бързо да го наметна.
- Така съжалявам...Само ако знаех! Аз просто не... – започнах да се извинявам
Акико Матоки се изправи и се обърна към мен.
Внезапно усмивката и се стопи и тя зарея поглед зад гърба ми.
- Простете, Кройдън-сан. Имате вода...
- Вода? – смръщих вежди – О, вода! Разбира се, че имам вода.Колко съм несъобразителна. Сигурно сте много жадни след дългото пътуване. Не бихте ли предпочели чай? Ще стане за две минути. – Забелязах, че гостите не изглеждат особенно очаровани от предложението ми – Или бихте предпочели кафе? Само минутка...
- Не, моля ви Кройдън-сан – по-настойчиво каза японката, поглеждайки зад мен – Вие не разбирате. Вода...
- Добре, вода. – вдигнах ръце в знак на съгласие – Сега ще ви донеса. Влезте в гостната и се настанете удобно. Ще ви донеса кана с вода, и ще...се преоблека.
Насочих се към гостната, но семейство Матоки не помръдваха от мястото на което бяха застанали. На лицата им беше изписан ужас. Преглътнах мъчително. Каква ли мистериозна подробност от японския протокол бях пропуснала? Дали не трябваше първо да им покажа стаите? Но те така настоятелно ме помолиха за вода. Дали пък не искаха да занеса водата в стаите им? Да не би да имаше някакъв японски обичай да се пие вода, преди да се влезе в къщата?
Погледнах ги безпомощно, и те ми отвърнаха със същия поглед. Накрая Акико Матоки нерешително посочи към стълбището.
Кимнах – да, това ще да е.
- Разбира се! Първо бихте искали да се качите в стаите си и да се освежите. Ще ви занеса горе кана с вода.
Малката госпожа, сложи изящната си ръка върху устните.
Тохо ми хвърли строг поглед:
- Вие имате проблеми, Кройдън-сан.
О, да. Това и аз го знаех.
- Моля ви,наричайте ме Кейси. И не се притеснявайте – няма проблеми. Знам, че сигурно изглеждам малко...шашната, но честна дума, всичко ще се оправи. Наистина, защо не ви покажа стаите, не ви донеса водата и...
- Да, водата Кройдън-сан...Кейси моля ви – съвсем искренно каза той – Вижте сама.
Ръката му посочи стълбището.
Напълно объркана се обърнах, и изстенах от ужас. Внезапно се сетих...
- О, Господи, ваната! Аз...забравих да спра водата.
Гледах като хипнотизирана буйния поток, пенлива бълбукаща вода, която се спускаше по стълбището.
- Може би – предложи Тохо – ще трябва да...
- Моля ви, само...не се притиснявайте – прекъснах го аз, като се опитвах да се съвзема – Няма проблеми. Аз ще оправя всичко. Това е само вода, ще я избърша за нула време. Ей сега ще се върна.
Забързах нагоре по стълбите. Като ги изкачих наполовина, се обърнах и махнах на семейство Матоки, които все още стояха в антрето и ме гледаха.
Отново се заискачвах и почти паднах, когато кърпата, все още увита около мен под шлифера, се развърза и се смъкна в краката ми. Препънах се в нея и почувствах как губя равновесие. Трескаво се вкопчих в перилата и едва се удържах да не полетя надолу. Като възстанових равновесието си, изкачих последните стъпала и отново махнах на гостите си, за да им покажа едва ли не, че съм отцеляла.

Подът на банята се беше превърнал в море от пяна. Нагазих в петсънтиметровата сапунена вода, затворих вратата, колиничих на покрития с плочки под и затворих крановете.
Когато пъхнах ръка във ваната, за да извадя запушалката, върху шлифера ми плисна вълна от пяна. Останах коленичила. Бях толкова разстроена, че брадичката ми клюмна на гърдите. Усетих в очите ми да парят сълзи.
Седнах във водата, и придърпах калене към гърдите си.
Как щях да сляза долу и да погледна в очите човека, който държеше бъдещето ми в ръцете си, след като се бях показала такава абсолютна глупачка?! При това почти гола абсолютна глупачка. Как се озовах в това кошмарно положение?
Все пак, нямах намерение да приемам поражението.
Повдигнах глава, изправих рамене и взех от закачалката две кърпи за да попия водата от пода. Докато изстисквах кърпите, си мърморех разгорещено:
,,Великата Кейси. Направо страхотно!
О, Матоки-сан, значи искате вода – не чай.
Разбира се, ще ви дам вода.
Няма проблеми!”
Въздъхнах, изправих се и огледах полесражението. Кърпите свършиха добра работа. Реших, че ще е по-добре да облека нещо, преди да избърша сапунената вода от антрето на горния етаж, и от стълбището.
Пет минути по-късно, облечена в суха пола и пуловер, със сресана коса и малко червило на устните, се почувствах почти добре. Като че бях овладяла положението. Но това трая само докато излязох от стаята си.
Когато стигнах до стълбището, открих, че господин и госпожа Матоки, все още с палта бяха колиничили и изкачваха стъпало по стъпало, чевръсто попивайки водата с хартиени салфетки.
- Не, не, моля ви! Недейте! Вие сте мои гости, аз ще се заема с това. Ще...
Бях разстроена и не съобразих, че горните стъпала все още са мокри и хлъзгави от пяната.
Строполих се върху стълбите, и стъпало по стъпало поех по дупе надолу. Госпожа Матоки нададе уплашен вик и отскочи встрани, докато слабият и дребен господин Матоки, се опита да ме задържи. Но когато се блъснах в него, той тежко изпъшка и измина заедно с мен последните три стъпала, докато накрая и двамата се пльоснахме на пода в антрето.
За мен това беше последната капка. От очите ми бликнаха сълзи. Никой не ме беше виждал да плача от дванадесетгодишна. Бедните съпрузи Матоки уплашено ме гледаха, мислейки, че сигурно сериозно съм се наранила.
Тохо, който не беше пострадал от падането, коленичи и тревожно ме попита къде съм се ударила. Съпругата му, също побърза да ми се притече на помощ.
Аз през сълзи се опитах да ги уверя, че съм добре. Безпокоях се за Тохо, ала той каза, че също е съвсем добре. Двамата японци ме хванаха за ръцете и ми помогнаха да стана. С ръста ми от метър и седемдесет, стърчах с цели петнадесет сантиметра над тях. Погледнах надолу, преглътнах сълзите и направих усилие да се усмихна.
Те също с готовност ми се усмихнаха. Акико хвана ръцете ми.
- Сега може би всички ще изпием по чаша чай? Да това би било много хубаво. Ти трябва да се съвземеш след падането Кейси, и да ми позволиш да...
- О, не, не! – пригладих полата си и избърсах мокрите си бузи – Честна дума, добре съм. Просто съм сконфузена. Моля ви, най – малкото, което бих могла да направя за вас е чаша чай.
- Няма защо да се чувствате сконфузена, Кейси. – в очите на Тахо припламнаха искрици - Утре всички, през смях ще си припомняме случката.
Почувствах се по-добре. Може би в края на краищата, всичко щеше да се оправи?
Взех палтата на семейство Матоки и ги закачих. След това ги поведох към гостната.
- Каква хубава стая! – възкликна госпожа Матоки, като оглеждаше голямата гостна с чамова ламперия, с рогозки разпръснати по пода, голямата камина и старинните дървени мебели – Декоратор ли я е обзавел, или вие и съпругът ви сами сте я подредили?
Съпругът? Съпругът! О, не! Съвсем бях забравила за него.
Семейство Матоки навярно се чудеха къде е той. Беше събота, така че не би трябвало да е на работа. Добре, това не беше проблем, при условие, че можех просто да им кажа, че е излязъл по работа. Истинският проблем беше, че той щеше да дойде по някое време тази вечер, и нямаше да има време да го предупредя, че ще трябва да излезе направо на сцената, без репетиция.
Умът ми трескаво работеше, а невиждащия ми поглед беше втренчен в Акико, която тревожно погледна съпругът си.
- Добре ли си, Кейси? – загрижено попита Тохо
- Съпругът ми... – думите неволно се изплъзнаха
- Съпругът ви? – окуражително се усмихна Акико – Искате да кажете, че той е обзавел стаята?
- Не. Да. Искам да кажа... Точно си мислех за него. Той не е вкъщи.
Семейство Матоки се спогледаха.
- Да. – каза предпазливо Тохо – Добре.
- Той е в... – замалко да кажа ,, в супермаркета”, но се сетих, че в такъв случай трябва да се върне с покупки – В дърводелската работилница. Прави някакъв проект за постройка.
- Наистина ли? – Тохо изглеждаше заинтригуван
- Да. Да, той е много...способен. Много е сръчен. – затворих очи
- Аз също не съм лош майстор – с усмивка ми отвърна японецът.
- Да, - подхвана Акико – Той е чудесен дърводелец
- Значи казвате, че съпругът ви прави проект за постройка? Тогава, докато сме тук, може би ще може да му помагам.
Тохо изглеждаше толкова въодушевен, че аз с усилие преглътнах. Доколкото ми беше известно, ,,Съпругът” ми, дори не знаеше как се държи чук.
- Ами, тя е още... в процес на обмисляне. – опитах да замажа положението - Той всъщност няма да строи нищо до...до пролетта. Сега знаете, земята е много твърда.
- Какво по-точно ще строи? – попита Тохо
- Какво ще строи? – изстрелях първото което ми хрумна - Ами...навес. Нов навес.
- Но вие имате голям навес зад къщата. – забеляза Акико озадъчена
- Да, голям е. Голям е...но не е много здрав. О,искам да кажа, няма защо да се безпокоите.
- Не се безпокоя – усмихна се Тохо – Акико и аз така мечтаехме да прекараме една истинска, неповторима Коледа в Нова Англия.
- Да. – промърморих полугласно – Аз със сигурност ще я направя неповторима.
Нямаше как да забравят тази Коледа...

След като пихме чай, показах на семейство Матоки стаите им – голяма спалня с тапети в розово и кремаво, с легло от балдахин, огромен чамов гардероб и диван, тапициран с коприна. Към спалнята имаше уютна всекидневна и баня. Стаите се намираха в источната част на къщата, точно до спалнята в която обикновенно спях аз. Но за случая се бях преместила в другия край на къщата, в една спалня към която имаше малка детска стая. Това щеше да ми позволи да поддържам илюзията, че спя със ,,съпруга си”, докато всъщност той щеше да спи на дивана в детската стая.
Семейство Матоки решиха да си починат за кратко преди вечеря. Горещо се молех ,,съпругът” да се появи докато гостите са горе, за да мога поне да го предупредя, че примиерата е пренасрочена за днес.
Междувременно снеговалежът се беше превърнал в истинска снежна буря, и аз започнах сериозно да се безпокоя, че ,,мъжлето” ми изобщо няма да успее да се добере до тук.
Защо ми трябваше да измислям това тъпо извининие за отсъствието му? Спокойно можех да кажа, че е отишъл в Ню Йорк по работа.
В шест и петнадесет на входната врата се позвъни. Истичах от гостната със смесица от облекчение и вълнение, като се надявах, че гостите ми не са чули звънеца.
Отворих вратата и се намръщих, при вида на застаналия на стъпалата мъж, покрит със сняг.Та нали специално бях подчертала на Джейн да не е твърде хубав? Е, поне не беше рус.
- Слава Богу, че успя да дойдеш – възкликнах аз, хванах го за ръката, и го дръпнах вътре – Бях започнала да се паникьосвам заради бурята. Направо няма да повярваш – те са тук, горе!
След като въведох актьора в антрето, успях да го разгледам по-добре. Намръщих се още повече. Той изглеждаше твърде добре. Едва се вместваше в рамките на изискваните метър и осемдесет. Лицето му беше твърде сурово, за да претежава холивудска красота, но определено излъчваше холивудски чар. Съвсем не беше от мускулестите типове с момчешко очарование. Изглеждаше решителен, лицето му издаваше силен характер. Приличаше на Кларк Гейбъл без мустаци. Предпочитах някой по сладникав тип. Но поне възрастта му беше подходяща – към средата на тридесетте, доколкото можех да преценя. Притежаваше класически обноски. Може би щеше да впечатли Матоки. Забелязах, че и той ме изучава. Изразът му беше озадъчен.
- Предполагаше се, че в Актьорския съюз ще те подготвят. Знаеш ли за семейство Матоки?
- Матоки? – намръщи се той – Вижте, аз само...
- Шшт. Не толкова високо. – прекъснах го аз
- Извинявайте. Мога ли само...
- Няма време.
- Но...
В този момент се чуха стъпки по стълбата. Преди новият ми ,,съпруг” да каже още нещо, аз се хвърлих на врата му:
- Скъпи, така се радвам, че се прибра! – с нисък шепот прибавих – Бързо, как се казваш?
- Ъ-ъ... Джон. Джон Галахър.
- Сега си Джон Кройдън – прошепнах в ухото му и високо казах: - Джон, познай какво стана? СемействоМатоки пристигнаха един ден по-рано! Не е ли чудесно! Казах им, че ще се върнеш от работилницата преди вечеря. – Все още с ръце около врата му, се озърнах и се престорих, че чак сега виждам госпожа Матоки на стълбите. – О, Акико... – Отново извих глава към Джон – Това е Акико Матоки скъпи. Хайде, свали си палтото и ела да те представя. Може би искаш коктейл – мартини, както обичайно?
- Мартини, както обичайно?! – изгледа ме смаян той.
- Точно както го обичаш. – засмях се престорено и се заех да разкопчавам палтото му
- Недей... – опита да ме спре той
- Извинявай, скъпи. Съблечи се сам. – усмихнах се на Акико, която бавно слизаше по стълбите – Акико, ела да се запознаеш със съпруга ми Джон. – преди да довърша, видях Тохо Матоки на горната площадка – О...Добре...Значи и двамата сте станали. Виждаш ли Тохо, нали ти казах, че мъжът ми ще се върне преди вечеря. Нека ви запозная. – погледнах към Джон – Скъпи,свали си палтото. – след което прошепнах: - Побързай.
Той обаче не помръдваше, и отново се опита да проговори.
- Аз съм малко смутен...
- Няма нищо скъпи. – потупах го по ръката - Виждаш ли, семейство Матоки са се притеснили, че бурята ще осуети плановете им за пътуване, затова дойдоха днес. Не е ли чудесно? Знаеш ли, те бяха тъй снисходителни към моята...неподготвеност. – Докато говорех, разкопчах палтото му и почти насила го смъкнах.
Семейство Матоки стояха в антрето един до друг и учтиво се усмихваха на високия привлекателен мъж.
- За нас е чест, Кройдън-сан.
- Джон. – намесих се аз - Наричайте го Джон.
- Джон? – Акико повдигна тънките си черни вежди.
- Да. Е, добре- Джонатан. – казах нервно – Но аз предпочиттам Джон. Джон...също предпочита Джон. Нали, Джон?
- Да, определено предпочитам Джон пред Джонатан. – захили се той
- Ето, вече изяснихме това. – хванах го под ръка – Хайде да отидем в гостната и да пийнем по нещо преди вечеря.
Джон не помръдна. Не можеше да бъде обвиняван за това. Очевидно изобщо не го бяха подготвили. Като не знаех какво друго да направя, обвих отново ръце около врата му.
- О, така се радвам, че се прибра без проблеми в тази буря! – след което с нисък глас му наредих: - Просто ме последвай. По късно ще ти обясня всичко. Моля те...
Той леко се отдръпна и преценяващо ме огледа. Очевидно това което видя му хареса – медноруса коса, падаща на вълни до раменете, лазурносини очи, великолепна фигура, а също така великолепно тяло, притиснато към неговото. Той одобрително се усмихна.
Бях убедена, че очите ми излъчват искрена благодарност. Отново го хванах под ръка и преди да каже нещо, което да сложи край на играта, го поведох към гостната. Семейство Матоки ни последваха.
- Ще ми помогнеш ли за вечерята, скъпи? – Погледнах през рамо към Матоки – Джон готви чудесно.
- Не съвсем. – промърмори лъжовния ми съпруг
Стиснах малко по силно ръката му, и възразих:
- Той е толкова скромен!
- И доколкото разбрах Джон, също си и чудесен дърводелец. – добави Тохо
- Така ли? – очите му изразяваха неподправено изумление.
Намесих се, преди актьорът да се е издънил, с още неуместни коментари.
- Виждате ли, нали ви казах! Скромен е до немай-къде.
- Ах, трябва да сте много умел, за да се заемете, да построите голям навес. – забеляза Тохо
- Навес?!
Веждите му изфръкнаха още по нагоре, и аз започнах сериозно да се притиснявам.
- О, забравих! – отново стиснах ръката му – Ти не го наричаш навес.
- А как го наричам, скъпа? – иронично ме попита той
Явно количеството информация му дойде в повече, щом започваше да се забавлява на ситуацията. Трябваше бързо да измисля нещо, за да се измъкна от тази тема.
- Ами...колиба. – усмихнах му се измъчено – Звучи по-архаично.
- Да. – съгласи се Акико – Всичко в Нова Англия е така архаично! А и къщата ви е прелестна Джон. Кейси ми каза, че ти си помогнал при обзавеждането. Явно имаш много таланти.
Джон повдигна учуден рамене:
- Виж...Акико...Никога преди не съм гледал така на тези неща.
- Колко сме щастливи, че имаме такива талантливи мъже! – японката мило се усмихна и леко стисна ръката на Тохо.
Замръзналата ми усмивка се разшири още повече:
- Да, много сме щастливи.
Продължихме към гостната, но когато стигнахме до вратата, Джон се спря.
- Мога ли да ти кажа нещо в кухнята...скъпа?
- Разбира се. – обърнах се към семейство Матоки – Имате ли нещо против? Ще се забавим само минутка. Запалила съм огън в камината. Вие седнете, ние ей сега ще се върнем.
- Извинявай Кейси, - обади се Акико – виждала ли си чантичката ми?
Замислих се за секунда и после се сетих:
- О, може би е на масичката в антрето. Чакай, ще ти я донеса.
- Не, аз ще я взема.
Двете едновременно тръгнахме към входната врата.
В този момент звънецът иззвъня и аз се намръщих:
- Нямам представа кой може да бъде. Не очаквам никой.
- Може би нечия кола е затънала в снега. – предположи Тохо
- Да. – съгласих се аз – Сигурно е така.
Тръгнах да видя кой е. Останалите ме загледаха. Открехнах вратата, но нахлулият вятър я разтвори широко. Преди да успея да промълвя и дума, мъжът, който стоеше на прага, пристъпи вътре, усмихна се и каза със звучен глас така, че всички да го чуят:
- Извинявай, мила, забравил съм си ключовите!

ГЛАВА - II

Непознатият силно ме прегърна с едната си ръка, а с другата махна на тримата, които стояха в антрето.
- Кой сте вие? – прошепнах изумена в ухото му
- Дейвид Куин. От Актьорския съюз. – също тъй шепнешком отвърна мъжът – А кой е другият там?
- Съпругът ми. – безгласно промълвих аз
- Но аз мислех... Да не сте наели двама съпрузи?!
Зави ми се свят. Безпомощно се усмихнах към семейство Матоки и ,,съпруг номер едно”. По изражението му разбрах, че отлично си дава сметка с кого съм го объркала, и се наслаждава на ситуацията. Безсрамник! Умът ми трескаво работеше.
- О...Вижте кой е тук! Каква...чудесна...изненада. Това е...брат ми. – преглътнах и леко смушках актьора – Брат ми... Дейвид.
- Брат? – промърмори той – Но аз мислех...
- Недей да мислиш. – прошепнах
Дейвид внесе куфара си в антрето и затвори вратата.
Джон Галахър пристъпи към мен, следван от Матоки
- Радвам се да те видя, Дейвид. – подаде ръка на актьора и развеселен ми се усмихна – Знаеш ли, точно вчера с Кейси си говорихме за теб. Нали скъпа?
- А? О...Да. Да, наистина. - изумена се втренчих в Джон.
Ако той не беше наетият съпруг, тогава...Кой, по дяволите, беше?!
- Колко хубаво. – рече Акико със сияйна усмивка – Значи цялото семейство се събра!
Тохо също изглеждаше зарадван от пристигането на ,,брата”.
- Значи вие с Кейси отдавна не сте се виждали?
Аз се намесих, преди актьора да успее да отговори:
- От месеци. От три месеца,може би...четири. Дейвид живее във... Филаделфия.
- Но това не е много далеч от Ню Йорк. – изненада се Тохо
- Заради работата на Дейвид. – притече се на помощ Джон – Той много пътува. Ти все още си мениджър по пласмента в онази компания, нали Дейвид?
- Точно така. – любезно отвърна той.
Брат или съпруг – след като хонорарът беше един и същи, му бе все едно какъв ще бъде.
- Дай да ти взема палтото и после всички ще отидем в гостната. – предложи Джон с широка усмивка – Точно се канехме да пийнем по нещо. Нали, скъпа?
Имах странното усещане, че този изникнал от нищото съпруг, започва да ми се подиграва. Имаше късмет, че в момента нямах избор, и трябваше да продължа с играта.
- Да пийнем? О, да...
Джон, който вече беше закачил палтото на ,,брат ми”, тръгна към гостната. Тохо вървеше с Дейвид и го разпитваше за работата му. Акико ми се усмихна и двете последвахме мъжете.
- Сигурно си много щастлива, че Дейвид е тук. Двамата предполагам сте много близки. – вметна тя - Това е много хубаво. Семейството е толкова важно, не мислиш ли?
- Да, напълно съм съгласна. – усмихнах се вяло
Джон застана на бара и влезе в ролята си на домакин. При това – на дяволски очарователен домакин. Трябваше да призная, че се справя много добре.
Въпросът беше, защо го прави? И кой беше всъщност Джон Галахър?!
- О, Джон, скъпи, нали щеше да ми помогнеш за ордьоврите...в кухнята. Не помниш ли?
- Идвам. – тъкмо наливаше уиски с лед на Тохо. – Обслужи се Дейвид. Нали знаеш кое къде е?
Докато преближаваше към мен, не можех да откъсна очи от него. Кой, по дяволите, беше той? И защо си мися, че наистина би бил идеален, за ролята на мой съпруг?
Той ми се усмихна.
- Успокой се,мила. Всичко ще бъде наред.
И преди да успея да кажа нещо, ме прегърна и ,,съпружески” ме целуна по устните. Когато най-после ме пусна, аз се олюлях.,,Как...Защо...?”
Целувката на този непознат ми подейства зашеметяващо.
Той се усмихна и посочи над главата ми:
- Виж, там има имел, скъпа.
- О! – забелязах свенливата усмивка на Акико, и обясних – Имел. Това е стар обичай – когато застанеш под имел, да целунеш любимата си. Традиция.
- Колко хубаво! – меко се засмя тя и погледна съпруга си, който също и се усмихна
Докато отвеждах Джон в кухнята, краката ми се подкосяваха. Щом влязохме, затворих вратата и немощтно се облегнах на нея.
- Добре, господинчо. Каква игра играеш?
- Не трябваше ли да се държа точно така? – засмя се Джон
- Ти не си човекът, когото наех за съпруг!
Той се разсмя още повече.
- Така е. Не съм. И, честно казано, не мога да си обясня как жена с твоята външност и класа, не е успяла да си намери съпруг безплатно.
Да, определено се забавляваше за моя сметка...
- Много смешно, господин Галахър. И ако обичаш, престани да ме наричаш ,,скъпа”.
Той погледна към сърдитата ми физиономия, и явно осъзна, че с цялата тази ситуация, на мен въобще не ми е до смях, защото и той застана по-сериозно.
- Недей да се цупиш, Кейси. Очевидно си сгрешила. Направила си погрешно заключение и...
- И ти веднага се възползва от това. – разгорещено казах аз – Накара ме да повярвам...
- Ако си спомняш, скъпа... – разпалено започна той, но се сети за предупреждението ми - Извинявай, просто ми се изплъзна от устата. Докъде бях стигнал? О, да. Ако си спомняш, ти изобщо не ми даде възможност да обясня. Позвъних на вратата и в следващия момент ти се хвърли на врата ми и страстно ме прегърна.
- Мислех, че си съпругът ми. – озъбих му се аз - Искам да кажа...Мислех, че си актьорът , когото наех. Мислех, че си Дейвид.
- Имаш предвид брат ти?
Зави ми се свят и притиснах ръце към слепоочията си. Цялото това напрежение започваше да ми се отразява.
Джон видя състоянието ми, и успокоително проговори:
- Хайде, седни. Разкажи всичко на мъжлето си.
Аз седнах отпаднало на кухненската маса и скрих лице в ръцете си. Осъзнавах, че съм загазила, но на първо време трябваше да си разясня някой неща. Вдигнах глава, и го погледнах в очите.
- Кой си ти? Какво търсеше на вратата ми?
Джон се примести към мен с няколко сантиметра.
- Аз съм съседът ти. Наех за празниците къщата на Фостърови. Но когато пристигнах, открих, че бойлерът не е в ред. Нямаше нито парно, нито топла вода. О, да, нямаше и телефон. Видях, че у вас свети и дойдох да помоля да исползвам телефона.
- Телефона?
Само това ли беше предизвикало цялата тази каша? А аз си представях нещо, къде къде по консперативно.
Над дясното ми око беше паднал кичур медноруса коса. Джон се присегна, и нежно го приглади назад.
- Предполагам сега всичко ти е ясно? Може ли да използвам телефона ти и да повикам водопроводчик?
Навъсено кимнах. Беше се получил възможно най-лошият сценарий. Не ми оставаше нищо друго, освен да обясня всичко на Матоки и след това... да си направя харакири.
Докато стоях на кухненската маса и отлагах неизбежното, Джон започна да звъни на водопроводчици по телефонния указател. Всички обаче или бяха заети, или не работеха по празниците.
- Какво ще правя сега? – промълви той
- Какво има?
Бях толкова погълната от собствените си тревоги, че не обръщах внимание на лошият му късмет. Гласните му разсъждения обаче, превлякоха вниманието ми:
- Не мога да накарам никой да дойде. А аз самият никога не съм поправял боилери. Не мисля, че ще постигна особен успех. Предполагам, че ти също не можеш да поправяш бойлери?
Втренчих се в него, без да чувам и дума от това което ми говори.
- Почакай. Разбира се! Защо да не стане?
- Какво да стане? – намръщи се той
Надеждата ме обхвана моментално. Само трябваше да намеря най-подходящия начин, да му представя предложението си.
- Не можеш да останеш в съседната къща – ще замръзнеш. Вместо това можеш да се преместиш тук. О, Джон, ти просто не знаеш какво би означавало това за мен. Ще ми спасиш живота. Е, най-малкото кариерата. Виждаш ли, ако трябва да кажа на Матоки, че съм го измамила, ще се простя с бъдещето си. Наистина, толкова е просто! На мен страшно ми трябва съпруг, а ти трябва да се подслониш някъде. – поех си дълбоко въздух - Виждаш ли, ще трябва да се престорим, че сме женени. Обаче точно до спалнята ми има една чудесна стая, където ще можеш да се настаниш. Обещавам ти, ще направя всичко възможно, за да се чувстваш добре. О, знам, че ме познаваш съвсем отскоро и нямаш никаква причина да продължаваш тази игра...Но аз ще ти се отплатя.
- О! – беше всичко което успя да каже той
- Искам да кажа, ще ти платя щедро. – уточних преди да си е помислил нещо неприлично, както правеше Джейн обикновенно - По триста долара на ден за двете седмици.
Той сви устни и по това разбрах, че вече се е съвзел.
- Това са доста пари! Особенно при положение, че си платила тази такса на...брат ти, предполагам.
Бях отчаяна и нямах друг избор. Разбира се, че щях да му платя. Противното щеше да означава поражение.

- Остави моите финанси. Повярвай, ако успея, загубата ми ще бъде щедро възмездена.
Джон продължително ме изгледа. Като прецени че говоря сериозно, навъсено попита:
- Каква е тази сделка? Кой е този Матоки? И как се случи така, че ти е притрябвал съпруг?
Аз накратко му описах положението, с надеждата историята да прозвучи по малко откачена, отколкото беше всъщност, и зачаках претеснена, да чуя мнението му.
- Разбирам проблема ти. – каза той, след като ме изслуша внимателно. – Но нямаше ли да е по добре да...
- Да кажа на Матоки, че съм разведена? Тогава със сигурност, ще се размина със зделката. Ти не го познаваш.
- О, познавам го! – възрази той - Искам да кажа, познавам този тип хора. Бил съм известно време в Япония и съм срещал такива като него. Те са побъркани на тема традиции. Както и на тема чест.
Може би все пак щеше да е най-добре да се примеря, че съм обречена?
- А ти защо си бил в Япония? – попитах, любопитна да разбера нещо повече за човека, който се представяше за мой съпруг.
- Бях консултант на една американска верига заведения за бърза закуска, която искаше да открие клон в Япония. Имат доста добри позиции на японския пазар.
Думите му ме наведоха на мисълта, че финансовото му положение сигурно е доста добро. А това от друга страна, ме ужаси, защото едва ли имаше нужда от допълнителни средства, които да го стимулират да се забърка, в моите неприятности.
- Ти май наистина си загазила? – мило се усмихна той
- Би могъл да ми спасиш живота.
- Кариерата ти. – поправи ме Джон
Въздъхнах унило:
- Кариерата, е моят живот.
- Не би трябвало да е така.
- Зная. – нерешително повдигнах брадичка - Виж, като мой съпруг ще можеш да ме поучаваш до второ пришествие. Или поне през следващите две седмици. Само кажи, че оставаш! Зная, че искам много, но и твоето положение не е за завиждане. Нямаш парно и топла вода, няма водопроводчик. А аз случайно знам, че Фостърови имаха проблеми с комина, така че ще бъде рисковано да използваш камината. Навън бушува истинска буря, пътищата са несигурни. Не би могъл да пътуваш в такова време. Ще се чувствам много виновна, ако...ако с теб се случи нещо. – не знаех какво друго да кажа, за да го убедя - О, Джон, моля те, кажи ,,ДА”!
Той прокара замислено ръка през врата си.
- Предложението ти е доста примамливо, Кейси.
- Това означава ли, че ще приемеш? – попитах с надежда
Усмихна се, като забеляза желанието ми за победа.
- Бих искал да мога. Нещо ми подсказва, че от теб би излязла страхотна съпруга за някой щастливец.
- Но...Защо не можеш? – настоях аз – Каква възможна причина...
Преди да довърша на входната врата се позвъни. Отново! Зяпнах и ужасена погледнах Джон.
- О, не! Не бих могла да понеса повече катастрофи. Ако това е още един съпруг... – Звънецът отново иззвъня, няколко пъти един след друг. - Това е лудост. Трябва да се съвзема. – хванах Джон за ръката – Слушай, не си отивай. Знам, че ще успеем да се споразумеем. Каквито и ангажименти да имаш... – Позвъни се още три пъти – Само стой тук. Ей сега се връщам.
Като излязох в антрето, видях, че Дейвид Куин се е запътил към вратата.
- Всичко е наред. Аз ще отворя. Кажи на семейство Матоки, че ще дойда при тях след...няколко минути.
Дейвид нервно кимна и се отдръпна. Забързах към вратата, отворих я и с облекчение видях, че пред мен стои не още един ,,съпруг”, а млада привлекателна брюнетка. При това съвсем премръзнала.
- Извинете ме. – започна нерешително тя - Аз съм Бренда Галахър. Чудех се дали...
Изстенах наум:
- Галахър?
- Да. И аз...
- Вие идвате от съседната къща? – помогнах и да довърши
- Ами да. Виждате ли, нямаше парно и Джон каза, че идва у вас да ползва телефона. Тръгна отдавна, макар че...
- Вие не сте сестра на Джон, нали? – отчаяна попитах аз
- Сестра? – засмя се Бренда – Едва ли.
Последната ми надежда рухна и вече беше време да се примиря.
- И аз не мисля така. – отместих се от вратата – Той е тук, в кухнята. Насам...
Закрачих към кухнята, като оплаквачка на собственото си погребение.
- А намерил ли е водопроводчик? – попита Бренда, която ме следваше
- Не. Не успя.
- О, Господи! Какво ще правим сега? – вайкаше се ужасена тя
Аз изведнъж спрях и рязко се обърнах към нея. Още не всичко беше загубено!
- Знаете ли, точно казвах на съпруга ви, че имам идеално разрешение за проблемите ви. Можете да останете тук...И двамата, като мои гости. Къщата е огромна.
- О...няма да можем. – възпротиви се Бренда
Аз я хванах за ръката:
- Не, наистина. Ще ми направите услуга!
- Аз?
- Вие и Джон. Джон Галахър. Мъжът ви. Малко е сложно. Влезте в кухнята и ще ви обясня всичко.

След петминутно делово съвещание, ние влязохме в гостната. Аз нежно поставих ръка на рамото на Бренда.
- Тохо, Акико, искам да ви запозная с моята скъпа приятелка Бренда Галахър. Отдавна не бяхме се виждали, нали, Бренда?
- Отдавна. – съгласи се тя.
Бренда отправи блестящи усмивки към семейство Матоки и към Дейвид Куин, който продължаваше да изглежда твърде озадъчен. Не че нямаше желание да се съобразява в промените в сценария, но не бе особенно добър в импровизацията. Тя пристъпи към него.
- Здрасти, Дейвид. Радвам се да те видя. Не сме се виждали от векове!
- Така е. – сви рамене той
Претиснявах се за него, изглежда не му беше лесно. Ала Бренда Галахър, след като Джон я беше убедил да помогне, бе страшно въодушевена.
Той извика от кухнята:
- Ела да ми помогнеш да довършим ордьоврите, скъпа.
Смутена погледнах Бренда, като се чудех как ли би приела съпругът и, да нарича ,,скъпа” друга жена. Освен това се чувствах виновна и се питах какво ли щеше да си помисли Бренда, ако беше присъствала на целувката ми с него.
- Върви, Кейси. – любезно каза Бренда – Знаеш какъв е Джон в кухнята. Страшно е непохватен.
Тя се усмихна към японците.
- Ах, но Кейси ни каза, че мъжът и е много добър готвач. – забеляза Тохо – А също и дърводелец.
,,Олеле – помислих си, съзирайки изумения поглед на Бренда – Не разваляй всичко...Моля те!”
- Дърводелец? Имате предвид работата с чук и пирони? Да, Джон е доста сръчен. Бива го да строи разни неща. А и може да се е усъвършенствал в кулинарното изкуство.
- О, да. – подех аз и и се усмихнах благодарно – Наистина, няма да повярваш колко го бива...в готвенето.
- Е, - каза Бренда с дяволита усмивка – предполагам, че ти го познаваш по-добре от мен.
Направих две крачки назад.
- Все пак, по-добре да проверя дали не е забравил, да сложи баничките във фурната.
- Върви, Кейси. Брат ти и аз ще се погрижимза гостите. – Бренда се обърна към Тохо: - Кейси ми каза, че се занимавате с хотелски бизнес в Япония. Веднъж бях отседнала в един великолепен хотел в Токио. Мисля, че се казваше ,,Кимура”.
- Това е един от моите хотели. – засия Тохо – Той е моята гордост.
Когато се върнах в кухнята, се усмихвах – нещо, което само преди десет минутин не бих помислила за възможно. Смутих се от настойчивият поглед на Джон, когато отидох да му помогна за баничките. Все още ми беше неудобно от реакцията ми към целувката под имела. Отгоре на всичко беше женен! Не трябваше да прави така. Не трябваше да играе ролята си толкова добре, както и аз не би трябвало да бъда така омаяна от него.
- Какво има? Защо ме гледаш така? – попитах, за да го накарам да извърне поглед.
- Само ако можеше да видиш лицето си. – закачливо каза той.
Аз вдигнах длани към бузите си.
- Какво...му е на лицето ми?
Усмивката му се разшири. Той хвана китките ми и внимателно отдръпна ръцете ми от лицето.
- Прекрасно е. – прошепна нежно
- О...
Усетих как бузите ми запламтяха. Видях как се приближава към мен и разбрах, че отново мисли, да ме целуне. Този път не беше за пред ,,публиката”. Нямаше причина...
- Недей, Джон! Това е невъзможно. Как можеш? Та ти си женен!
Почувствах топлия му дъху, защото той не се отдръпна.
- Зная. А това е нашият меден месец.
- Вашият меден месец?! О, не!
Почувствах се ужасно виновна, но преди да успея да го отблъсна, той допълни.
- А също и твоят.
- Знаеш, че не исках да кажа това! – изгледах го гневно – Говоря за бедната Бренда, която стои оттатък.
- Повярвай ми, тя не е бедна. – засмя се безгрижно той.
Безотговорното му държание ме вбеси, и аз реших, че имам право да го упрекна. Все пак, аз също бях замесена. Бренда ми изглеждаше много мила жена, за да позволя, този Казанова да я нарани.
- О, разбирам. Мислиш, че само защото си и осигурил хубав живот, можеш...да се забавляваш с други жени!
- Почакай, скъпа. Не аз, а ти ми направи предложение. – напомни ми той
- И ти възнамеряваш да се възползваш от положението ми!
- Я виж, да не би това да е нашата първа съпружеска кавга?
- Как може да си толкова нагъл, Джон! Между впрочем, колко време си живял с Бренда?
Вече бях извън кожата си от възмущение.
- Две години. – отговори спокойно той.
- Тогава вие, сте все още почти в медения месец! Как е възможно да се държиш така?
Джон поклати глава, и възрази:
- Повярвай ми, ние отдавна сме оставили медения месец зад себе си.
- Така...ли? – Сведох очи и съзрях здравите му ръце под навитите маншети.
Той хвана брадичката ми, и ме принуди да го погледна отново в очите.
- Кейси, ти имаш изтощителния навик да избързваш със заключенията. Съзнаваш ли това? - не смеех да срещна погледа му - Бренда и аз сме разведени. Бяхме женени две години, и сме разведени почти от година.
- Разведени? Но... - предпазливо го погледнах - Можеше да ми го кажеш по-рано.
- Кога? Ти връхлетя тук с Бренда, взе да ни увещаваш да участваме в ,,пиесата” ти, а след това отмъкна Бренда, за да я представиш на семейство Матоки.
Погледнато по този начин, нещата май наистина стояха така...
- Да предположим, че не съм ти дала възможност да ми обясниш. Но ти току-що съзнателно ме подведе.
- Не беше хубаво от моя страна. Съжалявам. Трябваше веднага да ти кажа. Ще ми простиш ли? – погледна ме разкаяно

Положението ми, не позволяваше да му се сърдя много. Освен това, нямах нищо против игривото му ухажване. Този Джон Галахър определено имаше стил. Обаче продължавах да го гледам с недоверие:
- Ако ти и Бренда сте разведени, какво правите тук заедно?
Той се захили, усещайки, че вече съм на път да капитолирам.
- Всичко е съвсем невинно, кълна ти се. Имах нужда от няколко седмици почивка и наех къщата на Фостърови за празниците. Преди два дни Бренда ми позвъни и поиска да прегледаме едни търговски инвестиции, които все още са наше съвместно претежание. И двамата бяхме съгласни, че е време да си ги разделим. Затова и предложих да дойде за два дни тук, и да приключим с това. Срещата ни беше изключително делова. Нямаш причина да ревнуваш, скъпа. – подразни ме той
Повдигнах гордо глава, и се опитах да звуча уверено като обикновенно.
- Не ревнувам! Просто съм любопитна, това е всичко.
Ръката му се придвижи от брадичката ми надолу, там където извивката на врата ми, се сливаше с рамото. От лекото му докосване ми се зави свят.
- Това...обяснява защо Бренда така лесно се съгласи, да те взема назаем за съпруг. – промърморих замислена, като се опитвах да не се разсейвам от докосването му
- Вече не съм неин, за да ме дава назаем, Кейси.
Почувствах ръката му на рамото си. Усещах свежия мирис на колосаната му риза и цитрусовия аромат на одеколона му. Изпитах желание да го притисна към себе си. Привличаше ме неудържимо.
,,Почакай” – помислих си с усилие на волята. – Сега не е време да губиш самоконтрол. Не е време да оставяш и без това рискованата игра, да се превърне в още по-рискована реалност!” Трябваше на всяка цена да контролирам положението.
Въпреки това трябваше да си призная, че без негова помощ, изобщо нямаше да има какво да контролирам.
- Какво има, Кейси? Наистина ли е толкова ужасно да чувстваш привличането ми? – като не отговорих, той допълни - Ти също ме привличаш, но аз нямам нищо против това.
- Ти не ме...Не мога...Не искам да...Не, Джон. – едва успявах да се съсредоточа -Това не може да бъде част от сделката ни. И така положението е достатъчно сложно. А ако трябва да бъда честна, заклех се след Уес в живота ми да няма други мъже.
Веждите му се повдигнаха объркано:
- Уес?
- Той е истинският ми съпруг. Тоест, бившият ми съпруг. – поправих се - Разведени сме от шест месеца. Всъщност след развода се разбираме по-добре, отколкото докато бяхме женени.
- Нещо като мен и Бренда. – промърмори той - С какво се занимава Уес?
- Работи като фотокореспондент за един бостънски вестник.
- И след Уес...не е имало никой друг?
Чувствах се засрамена от въпроса му, затова само кимнах с глава. Не бях сигурна, че гласът ми ще ми се подчинява, ако проговоря, но трябваше да изясня някой неща.
- Моля те, Джон! Недей да усложняваш нещата. Започнах със семейство Матоки и един фалшив съпруг. А сега имам фалшиви съпруг, брат и приятелка... – усетих как сълзите ми напират – Защо ми се случи това?
Джон ми се усмихна – тъй топло и нежно, и в същото време тъи възбуждащо, че дъхът ми секна.
- Страхувам се, че същото се случи и с мен.
Гласът му вече беше само шепот, а очите му не се откъсваха от лицето ми. Ръката му докосна моята, и бавно я погали с палеца си.
- О, това е ужасно!
- Ужасно? – докосна лицето ми със свободната си ръка и приглади една медноруса къдрица – Нима нещо толкова хубаво, може да бъде ужасно?
- Не...може ли? – едва промълвих аз
Сърцето ми лудо биеше. Стана ми трудно да дишам. Той наклони главата ми назад и докосна устните ми. Целувката му беше едновременно нежна и властна, и аз не можех да направя нищо друго, освен да му отвърна.
- Да не ви прекъснах репетицията?
С Джон подскочихме, като чухме гласа на Бренда. Почти го съборих в стремежа си да го отблъсна по надалеч от себе си.
- Улучи най-подходящия момент, Брен. – засмя се Джон
- Извинявам се. – устните и се разтеглиха в кисела усмивка
- Не, аз трябва да се извиня. – простенах съкрушено - Не зная какво ми стана. Просто...
- Не се притеснявай, Кейси. – любезно отвърна Бренда и строго изгледа Джон – Още ли не си и казал? Ти си невъзможен!
- Не съм виновен. Кейси знае, че сме разведени. – заоправдава се той
- Добре, тогава няма проблеми.
Това, че Бренда прие случката безгрижно, само увеличи смущението ми.
- Баничките... – промърморих аз, и грабнах тавата от масата.
- Мисля, че сега е по-добре да забравиш за баничките. – каза Бренда с предупредителна нотка в гласа си.
- Защо?
- Пред къщата току-що паркира още една кола. Надникнах навън и видях, че някакъв мъж измъква куфар от багажника и.
Започнах да се олюлявам. Джон леко ме прихвана и аз се подпрях на него.
- Да не е...червена спортна кола? – гласът ми се разтрепери
- Да. Това лошо ли е?
- Много...Уес.
Преди да успея да обясня, кухненската врата се отвори и високият широкоплещест Уес испълни рамката и.
- Здрасти скъпа, какво става? Не очаквах, че ще има купон!
Няколко секунди го гледах втренчено, накрая попитах изумена:
- Какво правиш тук? Как ...влезе?
- Отвори ми една симпатична дама с дръпнати очи. – бодро отговори той – Коя е тя?
- О, не! Кажете ми,че това е само ужасен сън! – изстенах
Паниката ми, най-после направи впечатление на Уес, и изражението му посърна.
- Ей, Кейси съжалявам. Просто си мислех...Винаги си ми казвала, че мога да използвам къщата, ако искам да си почина за няколко дни. Не предполагах, че си поканила толкова гости.
Аз продължавах да се взирам ужасена в него.
- Какво...й каза? – видях, че ме гледа неразбиращо, и уточних - На Акико Матоки.
- На кого? –очите му изведнъж светнаха - Тази, която ми отвори ли?
- Да, да.
Трябваше незабавно да разбера, доколко са се объркали нещата, и това ме правеше малко припряна.
- Нищо не й казах. Е, само как се казвам. И след това попитах къде си.
- Сигурен ли си, че не си и казал, че си ми бил... съпруг?
- Не, Кейс, не съм. – неразбиращо отговори той
Джон не успя да се сдържи и избухна в смях:
- Май в момента Кейси има повече съпрузи, отколкото са и необходими.
- Ще ме загубиш, Кейс! Нищо не разбирам. – поклати глава Уес
,,О – помислих си аз – само да можех да те загубя!”

ГЛАВА - III

- Няма да се изненадам, ако след малко довтаса и Били Кершоу. – измрънках аз
- Кой е Били Кершоу? – почти едновременно попитаха Джон и Бренда
Уес, който все още се опитваше да разбере какво става, озадачен ме погледна:
- Да. Кой е Били Кершоу?
Разсеяно пъхнах тавата с банички в печката и обясних:
- През първата година в университета във Васар, за кратко време бях сгодена за него. Това е единственото обяснение. Тази Коледа ме преследват призраци на минали, настоящи и бъдещи съпрузи. Значи всеки момент Били Кершоу ще звънне на вратата...Чакайте да видя. Кой друг би могъл да дойде?
Джон се разсмя гръмко и смигна на Уес.
- Май и дойде малко множко.
- Кейс никога не прекалява с алкохола. – намръщи се той – Пие най-много по една-две чаши вино. О, с изключение на онази Нова година преди две години!
- Не разбрахте, господин Карпентър. – засмя се Бренда - Джон имаше предвид съпрузи, а не чашки.
Уес загледа развеселените им лица.
- Каква е тази работа? Не разбирам. Да не е някаква шега?
- Не е шега, а дълга история. – отговори Джон – Аз самият още не знам и половината от нея.
Уес беше работил достатъчно дълго във вестникарския бранш, за да се научи, да се обръща направо към първоизточника.
- Какво става тук, Кейс?
,,Първоизточникът” – в случая аз, се бях втренчила в бившия си съпруг с невиждащ поглед. Не можех да повярвам, че нещата бяха взели най-лошият възможен варянт.
- Всичко, за което се молих... - започнах аз, но гласът ми секна. - Всичко, което исках...
- Да, Кейс? – загрижено ме подкани той
- Този не е от най-добрите дни на Кейси. – рече Джон, и ми отправи съчувстенна усмивка – Съвземи се, скъпа. Ще измислим нещо. Нали винаги сме успявали?
Уес присви очи, щом осмисли чутото.
- Скъпа? Винаги? Вие двамата...? – придоби шокирано изражение - Да не сте се оженили? Кога успяхте?
- Стана съвсем непредвидено. – саркастично подхвърли Бренда
Уес я погледна намръщено, след което отново се извърна към мен.
- Вие двамата женени ли сте? Нищо не разбирам. Нали само преди няколко седмици, точно преди да замина за Лондон, ми каза, че дори нямаш приятел!
Бренда се приближи до него и леко стисна ръката му:
- Така да се каже, ожениха се тази вечер.
Уес потри чело и изумен ме погледна. Джон ласкаво обви ръка около раменете ми.
- Не се тревожи, скъпа. Семейство Матоки не знаят кой е Уес.
Започнах да се съвземам. Очите ми яростно засвяткаха.
- Престани да ме наричаш ,,скъпа”! – процедих през зъби
- Тя има много сприхав нрав. – прошепна Уес на Бренда
- Той ще се оправи с нея. – също шепнешком отвърна тя
Междувременно аз се освободих от прегръдката на Джон, закрачих към Уес и го сграбчих за колана на шлифера.
- Трябва да се махнеш от тук. Побързай! – запътих се към задната страна на кухнята – Ще кажа на Матоки, че си дошъл да...да използваш телефона.
Уес, здравеняк, висок около метъри осемдесет и пет, не помръдна от мястото на което стоеше.
- Не мога да направя това, скъпа.
Раздразнено го стрелнах с поглед
- И ти също недей да ме наричаш ,,скъпа”! Как така не можеш? Разбира се, че можеш. Просто ще отвориш задната врата, ще излезеш навън, ще завиеш надясно, после пак надясно, ще влезеш в колата и ще потеглиш...
- Точно това не мога да направя, скъ...Кейс.
- Уес, - въздъхнах нетърпеливо - наистина нямам време да споря с теб.
Той сви рамене.
- Мисля, че имаме време, колкото искаш. Предполагам си забелязала, каква ужасна виелица бушува навън. Невъзможно е да се кара.
- Но нали дойде до тук? – гласът ми излизаше почти писклив от напрежението
- Едва успях. Фактически моята кола беше последната, която полицията пусна през моста в Дорсет. Знаеш колко хлъзгав става той при буря.
- Но това е единственият път към магистралата! – истерично изписках аз – Единственият път към града! Това е...
- Това е много лошо. – услужливо ми помогна Бренда.
- Защо да е толкова лошо? – изненада се Уес – Като че не си възнамерявала, да прекараш сама медения си месец. Къщата ти е пълна с нови приятели. В гостната зърнах още двама, освен японката която ми отвори. И какво лошо има, че ще станат с един повече?
Бренда подаде ръка на Уес. На устните и с цвят на карамел изгря лъчезарна усмивка:
- Аз съм Бренда, една от най-добрите приятелки на Кейси.
- Така ли? – премигна той – Защо никога не сме се срещали?
Закрачих нервно из кухнята. Трябваше да помисля върху създалата се ситуация.
– Добре, значи не можеш да си тръгнеш. – спрях рязко, и се обърнах към него – Сетих се! Можеш да останеш оттатък, в къщата на Джон и Бренда.
- Там няма парно и топла вода, Кейси. – напомни ми Джон
- Къщата на Джон и Бренда?! – Уес се втренчи в Бренда. – Значи ти и Джон сте били...?
До преди малко си мислех, че не бихме могли да го шокираме повече, но явно се бях лъгала.
- Отдавна. - Бренда посочи към мен и Джон - Разбира се, това беше преди...
Уес изгледа с нарастващ интерес привлекателната брюнетка.
- И ти нямаш нищо против...?
- А ти? – вдигна вежди тя
Той погледна бегло към нас и сърдечно отговори.
- Искам само Кейси, да бъде щастлива.
- Точно такива са и моите чувства към Джон. – усмихна се на свой ред Бренда
Докато двамата споделяха мисли, относно бившите си половинки, – в частност мен и Джон. Ние двамата обсъждахме всички ,,ЗА” и ,,ПРОТИВ”, настаняването на Уес в съседната къща.
- Там той ще премръзне до смърт. – забеляза Джон – Знаеш не по-зле от мен, че камината е повредена.
- Почакай! – контрирах аз - Горе имам малка електрическа печка.
Джон се усмихна победоносно.
- Спомни си, че няма електричество.
- Прав си. Няма. - Колкото и да спорех, нямаше как да пренебрегна този факт.
Джон постави утешително ръце на раменете ми.
- Утре сутринта бурята може би ще стихне. Ще разчистят пътищата и Уес ще може спокойно да си замине. Какво лошо има в това, да го оставиш да пренощува тук?
- Какво лошо има?! – аз го сграбчих за ризата – С колко мъже, които се разхождат тук и ме наричат ,,скъпа” мислиш, че ще мога да се справя, преди окончателно да откача?!
Дори ако трябваше да бъда съвсем честна, усещах, че откачането съвсем не е далеч.
- Ще се справим. Аз ще ти помогна. – той повдигна брадичката ми - Имам чувството, че ти си момиче, което не се примирява с пораженията.
От лекото му докосване, по цялото ми тяло премина гореща вълна.
- Да...Такова момиче съм. – неволно се съгласих
Бях изправена пред най-ужасната катастрофа в каиерата си, а треперех от вълнение като ученичка. Сърцето ми се беше качило в гърлото.
Джон мило ми се усмихна.
- Ето, така е по-добре.

Преди да успея да кажа каквото и да било, Уес се намеси:
- И какъв е големият проблем, Кейси?
- Какъв е проблемът?! – притиснах ръце към слепоочията си и се изсмях. В смехът ми се долавяха истерични нотки. – Не загряваш ли, Уес?
- Виж, Кейси, ако се притесняваш, че ще ревнувам, или пък ще ви се бъркам, - Той се усмихна към Джон – въобще не си права. Наистина се радвам за теб. Надявам се само, че този път няма да...
- Какво ,,няма да”? – не схванах аз – Да не би да намекваш, че единстенно аз, бях виновна за провала на брака ни, Уес? Че аз бях...? Аз?!
Джон отново ме притисна към себе си.
- Успокой се, скъпа. Вината никога не е само в единия. Както се казва, за танго трябват двама. Не е ли така, Бренда?
Закачливият му поглед се стрелна към бившата му съпруга.
- Един от двамата трябва да води танца, скъпи. – мрачно го изгледа тя
- Да, но ако другият реши да го следва... – възрази той - Както казваше майка ми, ако някой ти каже да се хвърлиш след него от Брукленския мост...
Уес се намеси развеселен:
- Хайде, Джон. Ако човек е достатъчно силен, може да бутне другият от моста против волята му – ако разбираш какво искам да кажа. Освен това в наши дни не винаги е необходимо мъжът да води танца. – погледът му се отмести към мен.
Тази размяна на реплики вече ми дойде твърде много, и аз избухнах.
- Ние всички сме луди. Луди! Как можем да обсъждаме брачните си проблеми в такъв момент! На ръцете ми лежат цял куп съпрузи, а ние сме седнали да се разправяме, кой бил причина за развода!
Уес, Джон и Бренда се усмихнаха. В края на краищата, всичко бе относително. Аз обаче продължих:
- Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам, че това се случва с мен!
Другите заговориха в един глас.
Изведнъж кухненската врата се отвори и една глава надникна вътре. И тримата онемяха.
- Извинете ме, но мисля, че гостите ви започват да се безпокоят. – заяви Дейвид Куин – Ще ми трябва подкрепление.
Уес въпросително погледна Бренда.
- Това е брат и. – прошепна му тя
- Брат и?! – повтори той – Но Кейси няма брат!
Дейвид сви рамене.
- Всъщност аз трябваше да и бъда съпруг, но този тук, - посочи Джон – ме изпревари.
Уес ме погледна със смесица от изумление и възхищение.
- Боже, Боже, скъпа, явно не си си губила времето, докато ме нямаше!
Джон и Бренда се разсмяха, но моите устни останаха стиснати в решителна линия. Извадих баничките със сирене от печката, бързо ги наредих на един поднос и го тикнах в ръцете на Дейвид.
- Дръж това и гледай да залисваш семейство Матоки още няколко минути. Ей сега ще дойда. Или пък ще отида да си направя харакири. В момента вторият вариант е за предпочитане.
- Но аз... – запротестира Дейвид
- Недей да спориш с нея, Куин. – искам да кажа Кройдън. – поправи се Джон, намигайки ми – Просто трябва да мислиш за това, като за театрално представление. Всички трябва да играем ролите си. Всеки от нас има опит в подобни роли. – той ми се усмихна – Вземи се в ръце, скъпа. Всички ще играем като за световно. Направо ще срутим къщата!
Идеше ми и аз да се разсмея, но вместо това угрижено въздъхнах:
- Да, и тя ще падне върху главата ми, до последната тухла.
- Аз няма да го позволя. – погали ме нежно по бузата с върховете на пръстите си.
Дейвид все още стоеше на кухненската врата с подноса в ръце.
- Не си спомням някога да съм играл ролята на брат. Всъщност, не – веднъж играх вуйчо Ваньо в една постановка, твърде далеч от Бродуей. Щом съм бил вуйчо, значи е трябвало да бъда нечий брат...
Джон забеляза, че съм на границата да се развикам.
- Тръгвай, Дейвид. – предупреди го той, хвърляйки бърз поглед към мен
- Добре, добре, ще направя каквото мога. Но не съм много добре с китайския.
- С японския. – поправи го Бренда
Актьорът излезе. Няколко секунди останах втренчена в затворената врата. Джон, Бренда и Уес заговориха едновременно:
- Ами ако...?
- Мисля, че...
- Не можем ли...?
Аз уверено ги прекъснах:
- Спрете...Сетих се!
Джон се засмя:
- Да му се не види, тя се сети!
Замислено се втренчих в Уес. След това отместих очи към Бренда, която отвърна на погледа ми. Дясната ми вежда бавно се повдигна нагоре.
- Дали мислиш това, което мисля, че мислиш? – попита нерешително Джон
- Какво си мисли тя? – Уес забеляза учуденият му поглед и добави - Никога не е било лесно да разбереш Кейси.
Джон кимна замислено:
- И аз го забелязах. Но ти я познаваш от повече време. Би трябвало аз да те попитам това.
Уес се захили.
- Ако наистина знаеш какво си мисли тя, тогава се справяш по-добре от нормалното.
- Вие двамата, ще млъкнете ли най-после? – заповядах аз
Но преди да успея да запозная Уес и Бренда с идеята си, кухненската врата отново се отвори.
- По дяволите Дейвид, казах ти да седиш...
Иззад вратата плахо надникна Акико Матоки.
- Много се извинявам, Кейси. Просто помислих, че мога да ти помогна с нещо.
Лицето ми придоби пепеляв цвят. Ужасена, сложих ръка на устата си. Джон ми се притече на помощ:
- Не обръщай внимание на Кейси, Акико. Тя мислеше, че Дейвид пак идва, за да се бърка в проблемите между Уес и Бренда. Ти се видя с Уес, нали?
Не знаех какви ги приказва, но щом успя да намери извинение на неадекватното ми държане, не ме интерисуваше.
- О, да, за момент. – усмихна се Акико и погледна към мен – Оше роднини ли са дошли за празниците?
- Той ни е приятел. – побърза да каже Джон – Е...Всъщност той е приятелят на Бренда.
- О, разбирам. – рече Акико, макар да изглеждаше, че изобщо не разбира.
Джон отиде до нея и продължи да обяснява:
- Виждаш ли, Акико, положението е следното. Получи се един вид триъгълник. Може би не разбираш какво имам предвид?
- О, мисля , че разбирам Джон. – блеснаха очите на Акико – Гледала съм няколко американски ,, сапунени опери”. Имаш предвид, че този господин и Дейвид имат връзка с Бренда.
- Нищо подобно. – бързо се намесих аз – Искам да кажа, не едновременно. Не и тримата...заедно.
Бог знае какво би могла да си въобрази Акико.
- О, аз не съм си помислила... – изкикоти се тя.
Безпомощно погледнах Джон.
- Не, не, разбира се, че не сте. Аз просто...Само...
- Много е просто. – пое отново топката той – Дейвид имаше връзка с Бренда преди доста време. След като скъсаха, тя тръгна с Уес. Но те са се скарали и Бренда дойде тук, за да охлади емоциите си. А сега пристигна и Уес, за да опита да оправи нещата. Кейси не иска Дейвид да се намесва, защото знае, че Бренда истински обича Уес.
Джон хвърли бърз испитателен поглед към трима ни.
- Нали сега всичко е ясно?
- Да, всичко е точно така. – усмихнах се облекчена
Уес отново потърка чело, опитвайки се да схване смисъла от речта на Джон. Не успя, ала реши да не се мъчи да вниква в нещата.

Бренда, която до сега бе мълчала, хвърли любопитен поглед към него. На устните и заигра лека усмивка. Тя се обърна към Акико:
- Кейси мисли, че Дейвид трябва да се оттегли и да ни остави с Уес намира. Той може да бъде много упорит, нали Кейси?
- О, така е. – включих се в играта и аз - Виж, Акико, аз обожавам брат си, обаче...
- Той е твърде палав? – заискриха тъмните очи на Акико
- О, не! – изстенах ужасена - Дейвид не се е опитвал да флиртува с вас, нали?
Акико се засмя с ръка на устата.
- Не, разбира се.
Облекчено въздъхнах.
Бренда хвана ръката на Уес, като се мъчеше да изглежда сериозна и каза:
- Хайде, мили. Нека да намерим спокойно място и да поговорим. Беше глупаво да избягам по този начин. Все пак мисля, че би трябвало да ми се извиниш.
- Да се извиня?! – Уес недоумяваше
Бренда измъчено погледна госпожа Матоки.
- И японските мъже ли са така невъзможни като нашите, Акико?
- Някой неща са еднакви навсякъде по света, Бренда.
Двете жени се усмихнаха една на друга. Акико се отмести в страни, докато Бренда изведе Уес от кухнята. След като вратата се затвори, тя още веднъж предложи, да ми помогне с вечерята, но Джон отклони предложението.
- Сега вече овладяхме положението Акико. Вечерята ще бъде готова след двадесет минути. Може би ще успеете да задържите Дейвид, за да могат Уес и Бренда...
- О, да , разбира се Джон. – обеща тя и излезе.
Джон замислено потупа с палец по устните си и промърмори:
- Мисля, че Акико ми намигна.
- Какво? – не бях сигурна, че съм го чула правилно
- Нищо.
Облегнах се на кухненския тезгях и затворих очи. Когато отново ги отворих, Джон беше застанал пред мен.
- Беше страхотен! – измъчено се усмихнах
- Ти също се справи добре скъпа.
- Не ме наричай скъ...Няма значение. Ти си спечели правото да ме наричаш както си искаш. Колко бързо измисли това за Уес и Бренда.
Той се усмихна и прибра отново немирното кичурче зад ухото ми.
- Идеята беше твоя. Не е ли така?
- Повече или по-малко. – съгласих се - Без някой подробности. Все пак защо трябваше да включваш толкова много хора? Сега ще трябва по някакъв начин да съобщим на Дейвид, за промяната в сценария. Той и без това има достатъчно затруднения с новата си роля. Как ще се справи с двойната роля на брат и отхвърлен любовник?
- Ще го дръпна настрани и ще го запозная с положението.
Очите ми пробягаха по лицето му. Да, той наистин ми напомняше на Кларк Гейбъл. Пулсът ми се ускори, и в мен се надигна желание. Джон вдигна очи към тавана.
- Какво има? – гласът ми се беше превърнал в задъхан шепот.
- Няма имел. – сведе поглед към лицето ми
Аз също погледнах нагоре.
- Не, няма имел. – навлажних с език присъхналите си устни.
- Какво от това? Хайде да се престорим, че има! – очите му блеснаха
Преди още да съм решила дали да се престоря, открих, че се надигам към него. Ръцете му се плъзнаха по талията ми. Целувката му този път беше истинска.
Отначало леко притисна устни към мен. Аз разтворих моите, но той не продължи по-нататък. Всичко с времето си...
Леко захапа долната ми устна, след това премина към горната. Бях нетърпелива. Цялата се разтапях под леките, но еротични ласки. Вече не можех да мисля. Езикът му, бавно и решително се плъзна по очертанията на моите устни, и искосително ги облиза, като очерта контурите им. Беше толкова добър и изобретателен в целувките, колкото и в измислиците. Мислите ми се насочиха към по интимни възможности.
,,Почакай!” – какви ги върша. Точно в този момент той плъзна език в устата ми, и краткия разумен проблясък се изпари. Леко изстенах. Дъхът ми спря и аз страстно отвърнах на целувката му. Ръцете ми се сключиха около врата му. Зави ми се свят. Джон освободи устата ми. Устните му се насочиха към врата ми, и той го обсипа с леки ефирни докосвания.
- Не е честно...Не мога да мисля. – прошепнах задъхано
Отново намери устните ми, прекъсвайки слабите ми протести. Този път ме целуна нежно, бавно, предизвикателно. Когато ме пусна, отворих бавно очи, но не намерих сили да срещна неговия поглед.
Вместо това го заобиолих и смутена тръгнах към печката.
- Трябва да приготвя вечерята. – промълвих
- Ще ти помогна. – гласът му беше по-дрезгав от обикновенно
Втренчих се в продуктите за задушено пиле, които бях приготвила на масата.
- Не мога да го направя. Не мога, Джон.
- Но това е само пиле, Кейси. – възрази той - Съвсем лесно е за приготвяне.
- Не, не пилето, а ти. Трябва да мисля за това, което правя.
Беше застанал на два сантиметра от мен, и ме наблюдаваше как ,,мисля”. Това правеше мисленето невъзможно. Сърцето ми още препускаше, след допира на устните му върху моите. Лицето ми пламна от вълнение, при мисълта за още една целувка. И още една. И после...
- Не! – извиках аз
Истръгна се толкова яростно от гърлото ми, че Джон отстъпи крачка назад. Припряно посолих пилето и включих фурната.
- Само ако Куин беше дошъл пръв! Тогава нямаше да се случи всичко това.
Съсредоточих се върху готварската книга, която лежеше разтворена край печката.
,,Кнедли. Защо изобщо избрах задушено пиле с кнедли? Никога в живота си не съм правила кнедли. Даже не ги обичам. Може би ще успея да приготвя нещо друго.”
Грабнах тежката готварска книга.
Джон с усмивка прочете заглавието:
- ,, Радостта от готвенето”? Хайде скъпа, сигуно бихме могли, да намерим малко радост в готвенето.
- Много смешно. Ха-ха.
Хвана ме за раменете и ме извъртя към себе си.
- Като помислиш, донякъде наистина беше смешно.
- Ни най-малко! – не бях настроена да правя компромиси – Заложих всичко на тази сделка с Матоки. Тя можеше да означава вицепрезидентски пост за мен. Всички американски хотелски вериги, без изключения, обсаждаха вратата му, а аз стъпих на прага и, само за да се подхлъзна и да падна по очи. И всеки път когато се изправя на крака, отново и отново се подхлъзвам!
Джон леко се усмихна.
- Следващия път, ще те хвана.
Опитах се да се освободя от хватката му.
- Това също е лошо. Може би дори още по-лошо. Наистина Галахър, трябва да престанеш да играеш ролята си толкова добре.
- Кажи честно, желаеш ли Куин да беше дошъл пръв?
Въпросът му звучеше небрежно, но имах чувство, че е затаил дъх в очакване на отговора ми.
- Всичко щеше да е много по-просто, ако той бе мой съпруг. – тихо казах аз – Той не ме привлича.
Очите му блеснаха радостно :
- Че какво е бракът без чувства?
- Това е единственния брак, който смятам за траен. – признах си – Когато се ожених по любов, оплесках всичко. Уес обаче не се справи по-добре от мен.
Повдигна брадичката ми.
- Бренда и аз, също не заслужихме награди. Но това беше миналата Коледа, Кейси.
Устните му бавно приближаваха моите, но точно когато ги докоснаха, вратата отново се отвори.
Дейвид спря с присвити очи и ни изгледа продължително.
- Така значи, - заяви той – Не виждам защо аз трябва да представлявам целият увесилителен комитет, докато останалите... Изглежда на мен се е паднала най-лошата роля. Къде са Бренда и онзи другият? И не на последно място, защо дребната ориенталска дама в гостната, ми отправя такива странни погледи и ми дава разни досадни съвети за любовния ми живот?
- Просто стана малка промяна в сценария. – засмя се Джон - Не би ли искал в ролята ти да има нещо по-силно? Нещо истинско – страст, романтика, драма. Това ще бъде роля, в която наистина ще можеш да проявиш актьорския си талант.
Дейвид се замисли за секунда и по лицето му се разля въодушевена усмивка.
- Звучи добре. Така ми харесва повече. Точно това ми трябва.
- Добре, Куин – кимна развеселен Джон – значи дядо Коледа, ще ти донесе точно това!

ГЛАВА - IV

- Вечерята беше чудесна, Кейси. Пилето беше много вкусно! Някак си ... По Новоанглийски. – похвали ме Акико
- Да. – съгласи се Тохо – А и кнедлите бяха превъзходни.
Усмихнах се и отговорих:
- Джон ги приготви.
Каква беше тази нотка на съпружеска гордост, която се прокрадна в гласа ми?
- Значи си сгрешила, като мислеше, че Джон не се справя добре в кухнята. – Тохо хитро погледна Бренда – Мъжът на твоята добра приятелка, готви отлично.
- Откъде можех да знам? – оправда се тя и вдигна рамене
- Аз също не готвя лошо. – заяви Уес, който стоеше до нея, и постави ръка върху нейната.
Думите излязоха от устата ми, без да се замисля:
- На кой ги разправяш тези? – преди да осъзная какво бях казала, всички обърнаха погледите си в моя посока. След цял час без по-значителни гафове, толкова глупаво си бях позволила, да се разсея. – Искам да кажа...
Джон ме прикъсна, и заобяснява:
- Иска да каже, че веднъж когато прекарахме уикенда четеримата, Уес реши да помогне в готвенето. – Джон влюбено ме прегърна с една ръка и леко ме стисна през кръста. – Какво се опита да приготви тогава?
- Сладкиш с праскови. – отговори Бренда, преди аз да успея да измисля нещо по-правдоподобно. – Когато го извадихме от фурната, приличаше повече на обущарско произведение, отколкото на сладкиш. Спомняш ли си, Уес?
- Как бих могъл да забравя, Брен? – захили се той.
Очите му влюбено задържаха погледа и за момент, и аз забелязах как Акико и Тохо се усмихнаха.
Отново можех да си поема въздух, така че и аз си позволих да се усмихна слабо. Всички се справяха с ролите си, с лекота и умение.
Но още преди да издишам, Дейвид, който стоеше точно срещу Бренда, се пресегна внезапно и сграбчи свободната и ръка:
- Аз мога да правя невероятен сладкиш с праскови мила. Помниш ли онази седмица в Ямайка? Бяхме наели луксозна квартира с изглед към морето, и аз ти демонстрирах колинарните си умения? Помниш ли вечерите ни на свещи, залезите, музиката...?
- Дейвид. – промърморих с тих предупредителен глас
Бях се оказала страхотна късметлийка. Явно актьорът щеше да се окаже абсолютно некадърен за първоначалната си роля.
- Успокой се Дейвид. - утеши го Бренда – Всички знаем, че ти е трудно.
Тя изглеждаше толкова очудена от излиянието му, че едва успя да издърпа ръката си от неговата. Изразът на Уес от друга страна, беше дори заплашителен – като, че наистина му се искаше, да удари Дейвид.
А аз бях седнала да се притеснявам, че актьорският ми състав няма да се справи с ролите си! Напротив – те като че напълно се бяха вживели в тях. Въздухът сякаш беше наелектризиран и на мен ми се струваше, че всеки момент, косите на всички ще щръкнат нагоре.
Неспокойно погледнах към японските си гости. Очите на Акико блестяха. Изглеждаше очарована от разигралата се сцена. Тохо обаче стоеше сковано на стола си, с мрачен и недостъпен израз на лицето. Строго се извърна към ,,брат ми” и заговори:
- Трябва да се научим, да държим скъпите спомени на отминалите удоволствия в сърцата си, Дейвидсан. Само там, те могат да блестят с истинска красота. Ако ги извадим на показ, ще потъмнеят.
Въпреки, че гласът му беше строг, лицето му си оставаше преветливо. Той улови погледа ми и леко ми кимна. Бързо затворих устата си, която се беше отворила, докато знаменитият хотелски магнат мъдро поучаваше Дейвид.
Няколко мига компанията ни остана потънала в тишина.
Най-сетне мрачният израз на Тохо се смекчи. Лицето на Акико изразяваше гордост и възхищение от мъдрите думи на мъжа й. Дейвид мълчеше с подобаващо разкаян вид, а Уес отдъпна ръката си от тази на Бренда, за да може тя да ми помогне, да разтребя масата.
- Много ти благодаря, Бренда. – казах, докато събирах чиниите в другия край на масата.
Акико се присъедини към нас, преди да успея да възразя.
- Трябва да ми разрешиш да участвам в домакинската работа, иначе след тази чудесна Коледа в Нова Англия, ще се върна в къщи напълняла и мързелива.
Изгледах със съмнение деликатната и тънка фигура и стигнах до извода, че това въобще не беше възможно. Но все пак и позволих да се включи в разтребването.

Тя взе един поднос, нареди на него чашите, и ни последва към кухнята.
- По-късно ще изплакна чиниите и ще ги сложа в миялната машина. А засега само ще ги сложим на плота. – докато говорех, отидох до печката, за да погледна ябълковата пита.
- Мирише вкусно. – забеляза Бренда
Преди да сипя кафето на зърна в кафемелачката, се обърнах да ги попитам кафе или чай предпочитат.
- За мен кафе. – отговори Бренда, след което бързо добави: - И за Уес също.
Едва забележимо поклатих глава. Уес мразеше кафе. Изразът на Бренда показа, че е разбрала:
- Не, не! Какво говоря? Уес вече не пие кафе. Пие...
- Билков чай? – подсказах и аз
- Това е любимият му чай. – лъчезарно се усмихна тя – Аз ще му го направя.
Акико, която нареждаше чашите от подноса на тезгяха, се извърна:
- Ние с Тохо също ще пием кафе. А Джон, Кейси? Той кафе ли предпочита, или чай?
- Кафе...? – светкавично погледнах Бренда, като се опитах интонацията ми да прозвучи повече замислено, отколкото въпросително. Бренда кимна, и аз продължих вече по-уверено – Да, кафе. И ще донеса ябълкова пита на всички.
- Ябълковата пита ще бъде чудесен завършек на вечерята. – съгласи се Акико
Смлях кафето и го приготвих, докато Бренда кипна вода за чая на Уес, а Акико взе от една полица чашки и чинийки, и ги постави на подноса.
- О, Кейси, забравихме брат ти. Какво ще пие той?
Точно сега наистина ми се искаше, да забравя за брат си. Погледнах към Бренда, а тя сви рамене и попита :
- Дейвид още ли пие кафе, Кейси?
- Нали познаваш Дейвид... – отвърнах неопределено – Той е непредсказуем.
- Да, и аз мисля така. – засмя се Акико – Мъжете са толкова загадъчни същества... В началото, когато дойде Бренда, той се държеше много тежко.
Засмях се:
- Тежко? Да не би този израз, да се използва и в Япония?
- Не. Обаче имам дъщеря, която учеше в един университет близо до Бостън. – обясни Акико – Но това е друга история. Аз с интерес наблюдавах как държанието на Дейвид към Бренда се промени, след като видя, че отново се е сдобрила с Уес. Щом се появи съперник, той смени тактиката. Кажи ми Бренда, истина ли беше всичко, което Дейвид разказа за Ямайка?
- Той определено има вкус. – Бренда се позамисли, сякаш се опитва да си спомни – Ямайка съвсем не е Бруклин. Плувахме на лунна светлина и устройвахме пикници на плажа. Тогава беше романтично, но сегашното му излияние бе малко неуместно, макар да бях поласкана.
Мисленно се усмихнах. Бренда не изглеждаше недоволна от ролята си на фатална жена, за двама твърде превликателни и настоятелни съперници.
Акико, замислено я изгледа:
- Ти и Уес мислите ли да се жените?
Бренда се поколеба, изненадана от въпроса.
- Ами...Рано е да се каже.
- Да, мисля, че би трябвало да се опознаят по-добре, преди да предприемат такава сериозна стъпка. – побързах да се съглася аз.
Любопитството на Акико стана още по-голямо...
- Вие с Джон от дълго време ли се познавахте, преди да се ожените?
Трябваше да и призная, че тук ме хвана натясно. Неловко се усмихнах и сложих на една табла топлата ябълкова пита и куп чинийки, преди да отговоря:
- Достатъчно дълго Акико, достатъчно дълго...
- Да. – Акико се развесели – Изглеждате много щастливи. Толкова сте привързани един към друг – просто ми е драго да ви гледам. Доста съм слушала за многото разводи в Америка. Ти имаш голям късмет Кейси. Дълготрайните връзки трябва да се ценят.
Вече започвах да се чувствам неудобно и съзнателно избягвах да поглеждам към Бренда.
- Хайде да не говорим за това, Акико. – предложих, преди да е започнала, още по яростна атака на неудобни въпроси. – Както каза съпругът ти, не трябва да излагаме съкровищата си на показ, защото ще потъмнеят.
Когато се запътихме да се връщаме в трапезарията, скришом избърсах капка пот от челото си. Надявах се да успея, да се справя с цялото това напрежение, защото иначе много здраво щях да се подхлъзна. И този път Тохо едва ли щеше да застане на пътя ми, за да ме хване.
Когато влязохме, заварихме Тохо и Джон, оживено да обсъждат търговските отношения между Япония и САЩ. Уес белеше портокал и от време на време подхвърляше по някоя забележка. Дейвид мълчеше, като изглеждаше отегчен и нервен. Оживи се, едва когато ние влязохме и започнахме да сервираме десерта. Раздадох бързо ябълковата пита и се включих в разговора. Исках да покажа на Тохо, че съм в течение на всички актуални въпроси, свързани с Япония. Отчаяно се опитвах да намеря сгоден случай, да покажа, че не съм пълна идиотка. Но преди да успея да вмъкна повече от една-две забележки, Акико смени темата:
- Тохо, споменах на Кейси, че Ханае е завършила в Бостън.
На лицето на японеца падна сянка.
- Не сте ли доволен от образованието й? – попитах объркано – В кой университет?
- Харвард. – отговори Акико, като видя нежеланието на мъжа си, да задълбава темата.
- Но, Харвард е един от най-престижните университети в нашата страна! – възкликнах аз.
Бях специализирала търговия в същия университет, ала сметнах, че няма да е особенно умно да го споменавам точно сега.
- Много добре зная, че университета е от висока класа. – отвърна Тохо – Възлагах надежди на това.
Акико забеляза, че се обърках още повече и обясни:
- Той е обезсърчен, защото дъщеря ни Ханае се върна в Токио с нови идеи. А те са...Твърде смешни, либерални, а и доста изтощителни...
- Смешни! – изпръхтя Тохо – За теб може да са смешни, но за мен са само изтощителни. И шокиращи. Тя е станала груба, не си мери думите, стреми се да бъде нетрадиционна...Либерални? – тук той вече ръмжеше – Не бих ги нарекъл така. Нито пък поведението й. Според мен ти се изразяваш неточно.
Акико леко поклати глава към нас:
- Тохо не одобрява и приятелят на Ханае. Той е музикант. – въздъхна и тихо добави – Той е басист в рокгрупата на сина ми.
- Музикант?! Ти наричаш тази какафония музика? – Тохо отчаян размаха вилицата си, изгледа всички ни поред и тежко въздъхна. – Синът ми е решил, че е японският Елвис Пресли. Като че Япония се нуждае от Елвис Пресли! Той е безотговорен, на него не може да се разчита... – Внезапно млъкна и погледна към мен и Джон. Изразът му беше почти заплашителен. – Вие смятате ли да имате деца?
- Не. – отговорих бързо и категорично
Джон се засмя.
- Тя само говори така Тохо, ала след някой и друг ден ще се заемем и с този въпрос.
Понечих да отблъсна ръката му, когато се протегна и погали бузата ми, но навреме се сетих, че една щастлива съпруга не би се противопоставяла на някоя и друга милувка. Налагаше се да го преглътна засега.
- Имаме много време. – твърдо заявих аз – Точно сега, съм твърде ангажирана с кариерата си. Освен това съм заобиколена от доста вълнуващи неща.
- Пак старата песен, Кейс – въздъхна Уес
Усетих как под масата, Бренда го ритна по глезена. Той трепна, ала успя да се овладее.
- Бренда ми разправя същите истории. – побърза да каже.
- О, не знам, Уес. – сви рамене тя – Не бих имала нищо против, след известно време да се задомим и да имаме деца.
- Наистина ли? – заинтригуван я погледна той.
- Според един гадател, който веднъж ми хвърли карти, в бъдещето ми ще има три малки хлапета.
Дейвид вдигна глава от питата, която унищожаваше, и й отправи съкрушена усмивка:
- Аз много обичам децата. Някога си говорехме как ще имаме деца, Бренда. Даже им бяхме измислили имена. Как бяха? Захари? Не, почакай – Джард. Да, точно така! Джард, ако е момче, и Стефани, ако е момиче.
- Джард и Стефани? – парира Уес – За нищо на света! На мен ми дай имена, като Бил, Джеф, Сю...
- Лично аз винаги съм имал слабост към името Етън. – вметна Джон и лукаво ми намигна – Какво ще кажеш, скъпа? Да го кръстим ли Етън, ако е момче?
Рязко се извърнах към него, и предупредително присвих очи:
- Джон...
Исках да му покажа, че задълбаването на темата не е желателно, но той се развесели и продължи:
- Колко мило скъпа, че искаш да кръстиш детето на мен.
Предизвикателната усмивка не слизаше от лицето му, докато поднасяше ръката ми към устните си. Почувствах изкусителната им топлина върху дланта си. Усещането беше толкова еротично, че трябваше да поема дълбоко дъх, за да се опомня.
Очите на Акико блеснаха:
- Децата са благословия, Кейси. Е, понякога създават безпокойства и грижи, но носят и много радост.
- Ханае беше най-сладкото малко момиченце. – рече Тохо, усмихвайки се на спомена си – А умът на сина ми Томита, беше остър като бръснач. И двамата бяха послушни деца. Ако само можеха да останат малки...
Той въздъхна тежко и Акико с нежност и разбиране го потупа по рамото.
- Вие ще имате красиви деца. – усмихна се в наша посока тя – И двамата сте много хубави.
Джон все още държеше ръката ми, която сега беше поставил на бедрото си. Палецът му ме галеше бавно и възбуждащо. Смущавах се от лекото му докосване, повече, отколкото от усещането на здравото му мускулесто бедро под ръката ми. И дори не съобразих, че трябва да благодаря на Акико за комплимента.
Джон благодари от името и на двама ни.

Когато вече не можех да издържам на усещането, което ме разконцентрираше, издърпах ръката си и предложих на всички още сладкиш и кафе.
- Аз не искам повече, скъпа. – Джон се протегна и се опита да скрие една прозявка. – Извинявайте. Малко съм уморен. Следобедът в дърводелската работилница, беше изтощителен. Отново проверих мерките и направих списък на всички материали, които ще са ми необходими за построяването на колибата.
Зърнах хитрата му усмивка, но се опитах да отговоря, възможно най-невинно:
- Сигурна съм, че тя ще стане чудесна.
- Мисля да си легна рано, ако никой не възразява. – каза Уес
Тохо погледна часовника си:
- Вече е десет. Това е добра идея. Акико и аз още не сме се съвзели след полета.
Дейвид се надигна.
- Аз също съм много изморен. Карах дотук без почивка чак от...
- Филаделфия. – бързо го прекъснах, преди да се изпусне и да каже ,,Ню Йорк”.
Джон също стана.
- Защо не покажеш стаите на гостите скъпа, а аз ще разтребя.
Идеята беше чудесна, но се чудех как да настаня Уес и Бренда. Ако ги сложех в една спалня, нямаше ли съпрузите Матоки да се възмутят? И дали Дейвид нямаше да използва това, като повод за още една бурна сцена на ревност?
Бренда ми се притече на помощ. Погледна към Уес и каза:
- Смятам, че двамата се нуждаем от малко време и спокойствие, за да премислим всичко. Да не пришпорваме нещата. – усмихна се тя
- Мислех, че си приела извинението ми. – отвърна Уес с подобаваща нотка на разочарование в гласа – Но щом наистина искаш така...
Заинтригувано го погледнах. Имах чувството, че разочарованието му, не беше престорено. Какъв майтап щеше да бъде, ако Уес и Бренда наистина започнеха връзка! Това веднага ме наведе на друга мисъл. Ами ако между мен и Джон се получеше нещо? Това не ми изгеждаше толкова смешно...

Точно влязох в кухнята и изморено се облегнах на рамката на вратата, когато Джон пъхна последните чинии в миялната машина. Като ме чу, се обърна:
- Всички ли си легнаха?
- Да, слава богу. – въздъхнах тежко – Каква вечер само!
Джон не се сдържа и звучно се разсмя.
- Не мога да си спомня друга като нея...
- Ти наистина ми спаси живота, Джон. – гласът ми беше пропит с благодарност - Но трябва да признаеш, че не беше никак лесно.
Усмивката не слизаше от лицето му и той закачливо отвърна:
- Права си. Оказа се много по - трудно, отколкото се бяхме пазарили. – Приближи се до мен и ме погали по бузата – Но не се случва всеки ден да получавам такива изключителни предложения, и то от толкова изключителни жени.
- Недей! – отбранително протегнах ръце – Не усложнявай нещата. Нали знаеш, че тази нощ, ще трябва да спим заедно.
Очите му заискриха.
- Започва да става все по-интересно.
- Много добре знаеш, че нямам предвид това. Ще трябва да се преструваме, че спим заедно. Обаче аз съм предвидила всичко. До спалнята, има една малка детска стая с разтегателен диван. Разбира се, ако предпочиташ, аз мога да спя там, а ти на спалнята...
Джон не отговори, а само се приближи още повече. От това, на мен ми стана страшно неудобно и побързах да кажа:
- Няма причина да не уважаваме...Личния си живот. Защо да оставяме нещата да се изплъзнат от контрола ни?
Той застана до мен и топлият му дъх се плъзна по косата ми...
- Нима ти е нужна причина, Кейси? – промърмори точно до ухото ми
- Джон...Моля те. Ти дори не можеш да си представиш какво значи за мен тази сделка с Матоки. Може би вече съм я провалила. Той сигурно мисли, че съм непохватна заекваща идиотка.
- Грешиш. – възрази той – Тохо мисли, че си възхитителна. Каза ми,че не е очаквал, гостуването му във Върмонт ще се окаже толкова приятно.
Невярващо вдигнах очи към лицето му. Изпитах такова облекчение, че изгубих за момент способноста си да говоря.
- Наистина ли, Джон? Той ли ти каза? – гласът ми трепереше от вълнение
Джон се усмихна нежно, и кимна:
- А сега, хайде да си лягаме скъпа... - забеляза, че го погледнах предпазливо и продължи – Аз ще спя в детската стая.
- О, Джон, ти наистина си чудесен!
- Може би, когато минат празниците, ще решиш, че това е достатъчна причина.
- Не, че не се изкушавам. – поколебах се – Ала...
Той постави пръст на устните ми.
- Нека спрем дотук, Кейси. Поне ще сънувам хубави сънища...
Изгасих лампите в кухнята, проверих дали вратите са заключени и хвърлих последен поглед на коледната елха в гостната. Джон застана до мен.
- Хубава е. – тихо каза той
- Малко е крива.
- Елхата?
- Цялата стая.
- Обичам Коледа, Кейси.
- И аз.
- Погледни.
Леко обгърна раменете ми с ръка, и повдигна брадичката ми. Над нас имаше имел.
Той леко докосна устните ми, хвана ме за ръка и двамата се качихме горе.

Помогнах му да разгъне дивана в стаичката и да го оправи, но отново ме загриза съвестта и реших отново да попитам:
- Сигурен ли си, че не искаш да спиш на спалнята?
- Така е съвсем добре. – увери ме той.
Показах му банята, която беше обща за двамата, и му предложих, да се измие пръв. Реших да исползвам времето, за да прегледам някои документи, преди да си легна.
- Значи Уес е бил прав.
- За какво? – озадъчено го погледнах
- Пак старата песен. Работа, работа и пак работа.Това ли разби брака ви, Кейси?
- А какво стана с теорията ти, че за танго трябват двама?
- Съжалявам. - той вдигна ръце с престорено разкаяние
- Ами твоят брак? – попитах привидно небрежно – Кой поиска развод? Ти или Бренда?
- Беше по взаимно съгласие. – лаконично отвърна
- В Япония ли скъсахте? – настоях - Докато си работил за ,,Дженеръл Лий”? Тогава още сте били женени нали? Чух Бренда да споменава, че е била в един от хотелите на Матоки в Токио.
- Дойде да ме види, но не остана за дълго. Тя си имаше своя работа – Явно усети по повдигнатите ми вежди какво се каня да го попитам и ми отговори преди да си отворя устата – Бренда е секретарка в една юридическа фирма.
- О, разбирам. – поколебах се – Виж, предложението ми още е в сила.
Джон, точно беше отворил вратата на банята.
- Какво предложение? – извърна се изненадан
- Ами...За парите. Триста долара на ден.
- Не, благодаря. – засмя се той – Но ще ти кажа какво можеш да направиш. Сложи за мен подарък под елхата. Обичам да отварям подаръци на Коледа.
Усмихнах се.
- Аз също.
- Може би дядо Коледа, ще сложи и за теб нещо специално под елхата. – Намигна ми и затвори вратата.
Извадих документите и ги пръснах на леглото.
Изтегнах се все още облечена. Смятах да изчакам Джон да свърши в банята и после да се изкъпя, преди да облека нощницата си. Взех най-близката папка и я разтворих. Докато се опитвах да фокусирам погледа си върху плана на ,,Хемънд” за сделката с Матоки, се вслушвах в шума на душа. След като Джон ми каза, че Матоки не е останал недоволен от първия си ден в ,,спокойния” Върмонт, аз отново бях изпълнена с оптимизъм.
Имаше обаче и нещо друго. Пред погледа ми се появи образът на ,, съпруга ми”. Чувах го как си тананика под душа. Отместих поглед от вратата. Само да можех да изгоня от мислите си силното, мъжествено тяло на Джон, блестящо под водните струи!
Включих радиото до леглото и от там Бинг Кросби проточено запя ,, Сънувам бяла Коледа...”Станах от леглото, отидох до прозореца и погледнах през него. Не ме свърташе на едно място.
Навън снегът още се сипеше. Ако продължеше и през нощта, до сутринта щеше да натрупа към тридесет сантиметра. А ако и утре не спреше, щяхме да останем откъснати от света за няколко дни. Цели дни, които ще прекарам с куп фалшиви приятели, фалшив брат и с един фалшив съпруг, при вида на който пулсът ми се ускорява.
Вратата на банята се отвори и Джон излезе. Беше само по панталони. При вида на широките му мускулести гърди, пулсът ми запрескача. Папката се изплъзна от ръцете ми.
- Твой ред е...Искаш ли да ти изтъркам гърба? – от палавата му усмивка краката ми се подкосиха..
- Не, благодаря. – промърморих глухо – Свикнала съм да се справям сама.
- Тогава, само мога да ти пожелая приятни сънища. – Джон хвърли поглед към документите, разхвърляни по леглото – До късно ли ще стоиш?
Измъкнах една памучна нощница и се запътих към банята.
- Ако светлината те безпокои, можем да поставим завеса на входа на стаичката.
- Като стените на Йерихон? – засмя се Джон, но като видя, че не го разбрах, продължи – Не си ли гледала ,, Това се случи една нощ”, с Кларк Гейбъл?
- Какво се случи? – погледнах го през рамо
- Стените на Йерихон се срутиха. – отвърна той
След десет минути вече бях под завивките. Откъм стаичката не се чуваше нито звук. Надявах се, че Джон е от мъжете, които заспиват веднага, щом сложат глава на възглавницата, също като Уес. Включих нощната лампа и взех папката, с която още не бях стигнала до никъде, и се опитах, да се концентрирам максимално върху написаното.
За съжаление, още не бях прочела и първата страница, когато на вратата се почука.
- Да? – стресната вдигнах поглед.
Гласът на Акико се чу от другата страна:
- Изини ме, Кейси. През вратата ви видях, че свети...Имам малък подарък за теб и Джон. Бях забравила за него. Може ли да ви го дам сега?
- О! Добре. Само минутка Акико.
Втурнах се към малката стаичка, и припряно разтърсих Джон.
- Джон, събуди се! Акико иска да ни даде нещо.
- Хм-м-м? – измърмори той
- Ставай! Трябва да легнеш в леглото ми. – прошепнах още по настоятелно – Ако отворя вратата и види, че не си там, ще заподозре нещо.
- Кажи й, че спим. – той опита да се завие презглава.
- Тя вече разбра, че съм будна. Видяла е, че лампата свети.
Без да чакам съгласието му, задърпах завивките.
- Добре де. Добре...
- Бързо отивай в леглото ми! – втурнах се към спалнята – Идвам, Акико!
Грабнах халата си, и се запътих към вратата.
- Почакай един момент. – прошепна Джон
- Добре де, побързай...
Не успях да довърша изречението. Очите ми се разшириха. Джон беше изпуснал чаршафа на килима.
- О, Боже! Но ти си гол! – изписках аз
Той постави пръста си пред устните.
- Шшт, скъпа. Нека това остане семейна тайна...

ГЛАВА - V

Като отворих вратата, заварих Акико претиснено да престъпва от крак на крак.
- Надявам се, че не съм те обезпокоила, Кейси.
- Разбира се, че не! – махнах небрежно с ръка - Ние бяхме будни. Нали, скъпи?
Погледнах през рамо към Джон, но не се осмелих да срещна погледа на голия мъж в леглото ми.
- Наистина бяхме будни. – потвърди той - Кейси още преглеждаше някакви документи.
С очудване забелязах, че той вече беше напълно разсънен и готов без затруднения отново да се включи в играта. ,,Какъв хамелион само!” – мина през ума ми.
Акико прекъсна мислите ми като сложи в ръцете ми, два спретнато опаковани пакета:
- Исках да ти ги дам още когато пристигнахме, но се случиха толкова много...
- Инциденти? – въздъхнах – Повярвай ми Акико, не бях планирала първия ви ден тук да протече по този начин.
Тя се усмихна вяло:
- Всъщност ние трябваше да пристигнем утре. Тохо и аз така съжаляваме, че ти създадохме неприятности.
- Неприятности? – замислих се за момент - О, искаш да кажеш, случката с ваната? Това беше само вода.
Опитах се да го кажа възможно най-безгрижно, с надежда да омаловажа случката, но всъщност ако трябваше да бъда честна, това не можеше да стъпи и на малкия пръст, на последвалите неприятности. Дори бях забравила, за сблъсака с Тохо...
- Надявам се, че не те боли от падането. – промърмори Акико
- Не, съвсем добре съм. Но мъжът ти...Как е той?
Джон, който нищо не разбираше от разговора ни, се намеси:
- Почакайте. Във ваната ли си паднала Кейси? Върху Тохо?
- О, не. – закиска се Акико – Не във ваната, а по стълбите.
Веждите му се повдигнаха учудено:
- Кейси е паднала по стълбите?!
- Да. А Тохо се опита да я задържи. Предполагам, че стана заради шампоана. – замиследо добави тя
Джон изумен погледна към нас. До този момент си мислеше, че представлението е започнало, едва когато той се появи на сцената.
- Шампоанът? Във ваната?
- Не, шампоанът на стълбите. – обясни Акико, надявайки се, че е изяснила нещата
Физиономията му стана още по-объркана, но точно когато се канеше да попита още нещо, аз бързо го прекъснах:
- По-късно ще ти обясня, Джон.
- О, така съжалявам Кейси. – притесни се Акико – Не исках да казвам нещо, което си смятала да запазиш в тайна.
- Нищо подобно! – уверих я аз - Просто не бях успяла да разкажа на Джон за случката. Ние нямаме тайни един от друг. Нали скъпи?
Той вече подозираше, че историята ще бъде интересна и побърза да се съгласи с мен. На устните му отново беше разцъфнала усмивка.
- Както и да е, - продължих аз, като отново се обърнах към дребната японка на вратата – за теб и Тохо, денят също не беше много спокоен.
Тя побърза да възрази:
- Не се притеснявай Кейси. Ние с Тохо прекарахме чудесно. Надяваме се и останалите дни да са също тъй приятни.
- Остави това на Кейси, Акико. – вметна Джон - Тя е пълна с изненади.
Гневно го стрелнах с поглед, а той ми върна една предизвикателна усмивка, и мило попита:
- Няма ли да отворим подаръците от Акико, скъпа?
- Мислех да ги сложа под елхата и да ги отворим на Коледа. – отвърнах
Бях нетърпелива да се одтърва от Акико и да сложа край на тази истощителна и унизителна игра...Поне за тази вечер.
- О, не. – твърдо заяви тя – Това не са коледни подаръци, Кейси. Моля те, отвори ги сега.
Джон намести възглавниците зад себе си, откривайки разголената си гръд до половината, и непренудено сложи ръце зад тила си.
- Влез вътре Акико, от вратата става течение.
- Скъпи, ако ти е студено, защо не облечеш нещо? - хвърлих му убийствен поглед
- Това се казва идея. – весело каза той и понечи да отметне завивките.
Веднага щом разбрах какво е намислил, бързо го прекъснах:
- Не, не! Аз ще ти донеса нещо
- Няма да е необходимо. – Акико влезе в стаята и затвори вратата. Ние я погледнахме недоумяващо, а тя леко ни се усмихна в отговор – Исках само да кажа, че след като отворите подаръците, няма да имате нужда от друго облекло.
Отворих любопитно единия пакет и извадих оттам мек синьо-бял памучен халат на сложни шарки.
- Истинска юката! – ентусиазирано възкликна Джон – Частица от Япония в Нова Англия! Това е чудесен подарък, Акико.
- Точно така Джон, юката. – засия тя – Това което във вашата страна се нарича халат.
- Аз много обичах юкатата, която си купих от Япония. Какво стана с нея, Кейси?
Едва сдържах гнева си, от извратеното му чувство за хумор, но отговорих с меден глас:
- Наистина не зная, скъпи. Може би си я оставил в Япония?
- Разбира се, че я донесох мила. Не помниш ли, че я носеше през медения ни месец? Даже казваше, че това е най-мекото нещо, което някога се е докосвало до кожата ти, след...
Остро го прекъснах:
- Наистина, сега не е мястото и времето...Караш Акико да се чувства неудобно.
- Извинявай Акико. – Джон придоби разкаяно изражение - Просто като видях юкатата, си спомних...
- Джон! – предупредих го отново
Акико се разсмя:
- Какъв шегобиец е съпругът ти, Кейси. Също като Тохо. Видът на мъжа ми не го издава, но той изпитва голямо удоволствие от такива шеги. Аз се преструвам, че се сърдя, а всъщност истински бих се разтревожила, ако престане да ме задява така. Това е знак за привързаността и любовта му към мен. Също както закачките на Джон са знак за любовта му към теб, нали?
- Това е единият начин да се погледне на тези неща. – положих големи усилия, да се усмихна, а всъщност ми се искаше, да замеря Джон с някоя възглавница.
Акико кимна и посочи юкатата, която все още държах.
- Тази е за теб. В другия пакет има още една, с по голям размер – за Джон. Надявам се, че от тази юката също ще ти останат скъпи спомени.
Джон ми хвърли бегъл поглед:
- Май си права Акико.
- Много се радвам. – засмя се тя и леко се поклони, преди да се отправи към вратата - А сега ще ви пожелая приятни сънища.
Изведнъж изпаднах в паника при мисълта, че ще остана сама с един гол мъж в леглото си. Придружих Акико до вратата:
- Мога ли да направя за теб още нещо, преди да си легнем? Чаша чай? И аз ще пия чай с теб. Ще слезем долу заедно. - надявах се отчаяната надежда да не се е проличала в гласът ми.
- Благодаря Кейси, но Тохо ме чака. Той не може да заспи, докато аз не си легна.
- Зная как се чувства. – Джон потупа празната половина на леглото. – Аз се чувствам по същия начин.
Гневно го изгедах и припряно се втурнах след Акико.
- Искаш ли допълнителни одеяла? Ще ви донеса по едно.
- Стой при мъжа си Кейси. - тя дяволито ми намигна - Преди да си легнете, може би ще ви достави удоволствие, да нагласите новите си юкати един на друг.
Когато Акико затвори вратата след себе си, бавно се обърнах към Джон. Той все още лежеше, удобно сгушен под завивките ми.
- Като стана дума за идеалния подарък. – саркастично казах, разопаковайки неговата юката – можеше да ме предупредиш, че спиш гол.
Джон намъкна юкатата, но не направи опит да стане.
- Аз опитах да възразя, но ти бързаше да ме вкараш в леглото си!
- Много смешно. – сбърчих нос - Просто предположих, че имаш нещо на себе си.
- Аз винаги спя гол скъпа. Дори да исках да спя по нещо повече от слипове, би ми било доста трудно. Всичките ми дрехи са в съседната къща.

Намръщих се като се сетих, че и Бренда е в същото положение. Трябваше да и дам нощница и халат, ала забравих. Утре сутринта, трябваше да оправя нещата. Отидох бавно до прозореца и се загледах в непрогледния мрак навън. Виждаха се единственно падащите снежинки, които се открояваха на черния фон на ноща.
– Все още вали. Ако и утре продължи... – промърморих мрачно
- Всички ще се съберем около пианото и ще пеем коледни песни. – довърши шеговито Джон - Брат ти Дейвид може ли да свири на пиано скъпа?
- Всичко това наистина те забавлява нали? ,, Какво стана с юкатата ми скъпа?” – изимитирах го – И ,,Помниш ли медения ни месец? Помниш ли как мекият халат докосвашекожата ти – мек почти като...” Ти наистина си шегобиец, знаеш ли?
Той се облегна на лакет.
- Акико каза, че това е знак на любов и привързаност.
- Така ли? – присвих очи - Тогава кажи ми, по същия начин ли дразнеше Бренда, докато бяхте женени?
Позамисли се за момент и накрая отговори:
- Не, не често. Мисля, че никой не ме е предизвиквал да го дразня така, както ти, Кейси.
- Това беше най-щурият ден в живота ми, а ти ми казваш, че те предизвиквам...
- И най-щурата нощ. – каза той прелъстяващо и потупа празното място до себе си.
- Това е вече твърде щуро за мен. Моля те, лягай си.
Надявах се, че като послушно момче ще ме послуша и ще стане, но с Джон ме очакваше разочарование:
- Аз съм си легнал. – отговори той
- Стига Джон. Вече направих достатъчно грешки за един ден. Ако дядо Коледа е направил списък на непослушните...
- Не казвай, че още вярваш в дядо Коледа, Кейси! – изглеждаше развеселен
Стана от леглото и загърна юкатата около мускулестото си тяло.
Почувствах как сърцето ми лудо заби, когато той приближи. Очите му горяха досущ като на Кларк Гейбъл – чувствени и привлекателни. Придърпах с треперещи пръсти халата на гърдите си.
- Не се приближавай повече, Джон. За тази вечер актьорските изпълнения свършиха. Не е смешно. Нищо в целия този отвратителен ден, не беше смешно.
- О, стига, Кейси. – наведе се към мен и устните му докоснаха моите – Имаше и доста смешни моменти.
Оказваше изумителен ефект върху мен. Безпокойството и предпазливостта ми се смесиха с опияняваща възбуда. Опасните му очи се спряха на лицето ми.
- Ами излиянието на Дейвид по време на вечерята? Заслужаваше си да се посмееш. – Джон съвършенно изимитира израза на актьора, умело подражавайки на високия му глас: - ,, Помниш ли Ямайка, скъпа? Ние се разбирахме така добре в Ямайка, нали?” ,,Как искахме да наречем нашите хлапета, скъпа? Стефани, ако е момиче?”
- ,, И Джаред, ако е момче” – засмях се аз
- А след това се намеси Уес. – Джон бързо изимитира солидните маниери и гласа му: - ,, На мен ми дай хубави, солидни имена като Бил, Джеф, Сю...”
Закикотих се, и той също се разсмя. Докато и двамата се смеехме от сърце, сложи ръце на раменете ми. Когато успях да си поема въздух, му разказах подробностите на случката с ваната, позорното ми падане по стълбището и сблъсъка с Тохо Матоки.
Джон така се разсмя, че по бузите му се затъркаляха сълзи.
- Престани да се смееш. – успях да кажа, като се превивах от смях заедно с него – Тогава съвсем не ми беше смешно. Мислех си, че всичко е свършено. Отдаваше ми се такава възможност да сключа сделка с Матоки, а аз почти го премазах!
И двамата се смеехме толкова силно, че трябваше да се облегнем един на друг. Цялото ни напрежение се изля в това неубоздано веселие. Бузите ни заболяха, стояхме прегърнати, като се мъчихме да си поемем дъх, но дори след една-две минути, когато смехът ми напълно премина, все още не можех да дишам нормално. Усещах влажната топлина на дъхът му в косите си, стегнатото тяло, притиснато към моето. Тънката юката не можеше да скрие възбуждащия ефект който се получаваше между нас. Джон внимателно ме пусна. Без да откъсва очи от мен, намери колана на халата ми и започна да го развързва.
- Какво правиш? – прошепнах
- Следвам съвета на Акико. Хайде да нагласим новите си юкати един на друг. – Той смъкна халата от раменете ми.
Почувствах се изложена на изучаващия му поглед, въпреки нощницата която ме покриваше от главата до петите. Несигурно посочих към стола, на който бях преметнала подаръка си.
- Юкатата ми е там.
- Всичко с времето си, Кейси. – задържа ме той
- Недей! – вдигнах поглед към лицето му - Та ние дори не се познаваме! Това е грешно.
- Ние сме женени. Значи не е грешно.
- Недей да ме дразниш повече. Чувствам се объркана.
Не можех да откъсна поглед от тъмнокафявите му горещи и страстни очи. Отбранително кръстосах ръце пред гърдите си и се ужасих, като усетих твърдите им изпъкнали зърна през тънката материя.
Джон бавно отдръпна ръцете ми. След това внимателно и чувственно прокара длани по гърдите ми и ласкаво ги погали. Тънкият плат сякаш се стопи под горещите му ръце. Почувствах как ме обзема безумно желание. В момента нищо нямаше значение освен Джон, който нежно и предизвикателно ме изкушаваше.
- О, Джон. – прошепнах със смесица от тревога и копнеж – Само ако приличаше повече на Дани Де Вито, всичко това никога нямаше да се случи.
- На Дани Де Вито?
- Няма значение...
- Не ми стигна цял живот, за да се подготвя за срещата с жена като теб, Кейси.
Едната му ръка се плъзна от гърдите към шията ми. Палецът му погали трапчинката в която се усещаше пулсът ми. Отметнах глава назад и устните ми се разтвориха. Съпротивата ми се крепеше на съвсем тънка нишка. Джон трябваше само да ме докосне, и тя щеше да се скъса. Когато устните му се сляха с моите, съпротивата ми се прекърши. Желанието се излъчваше от всяка фибра на тялото ми. Езикът на Джон се промъкна между устните ми, ръците му се спуснаха надолу по гърба ми. Усетих хладния нощен въздух, когато той бавно започна да повдига нощницата ми. Помогнах му да я измъкне през главата, и я хвърли на килима. Не чувствах нищо друго, освен острата изгаряща нужда, която напълно ме поглъщаше.
Той ме отдръпна от себе си и очите му обходиха голото ми тяло.Усетих как възбудата му нарасна до трескав копнеж.
- Джон...Това е лудост!
Бавно поклати глава, като изпиваше тялото ми с поглед.
- Не, Кейси. Не е лудост. Просто е най-разумното нещо, което бихме могли да направим.
- Но...Аз дори не зная кой си ти! Не зная нищо за теб. Всичко се дължи на една нелепа грешка...
В усмивката му се смесиха нежност, веселие и възбуда.
- Никога ли не си чувала за чудеса Кейси? Казват, че се случвали по това време на годината.
Отново ме целуна. Отначало целувката му беше лека, ала подтикван от мен, той пак плъзна език между зъбите ми. Прокарах ръце през сплетените ни тела и разгърнах юкатата му, като галех голите му гърди. Намерих колана, развързах го и смъкнах дрехата от раменете му. Но точно когато почти го бях съблякла, Джон ме спря и ме отдръпна от себе си.
- Почакай... – дрезгаво каза той
Да почакам? Какво говореше?! Главата ми се замая.
,, Почакай – размислих? Почакай – твърде много бързаш? Какво?”
Отърсих се от омаята и здравият ми разум се възвърна. Наистина какво правех аз? Събличах един абсолютно непознат! Поддала се бях на страстта, когато трябваше да използвам ценното си време, за да планирам, как да възвърна доверието на Тохо Матоки, който сигурно си беше помислил, че съм кръгла глупачка. Този романтичен фарс, се оказа голяма грешка!
Не чух тихия глас на Джон. Накрая той леко ме разтърси и каза по остро:
- Кейси, вратата! Някой чука.
Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная думите му. Очите ми тревожно се впиха в него.
- Сигурно не е Акико... – успях да кажа
Джон се усмихна, свеждайки поглед към голото ми тяло
- Може би иска да види как изглеждаме в новите юкати.

Бузите ми пламнаха. Станах и припряно се втурнах към юкатата си. В това време от другата страна на вратата се чу женски глас:
- Кейси, будна ли си?
Не беше Акико, а Бренда.
- Какво ли иска? – намръщи се Джон
- Тя е твоя съпруга. Ти ще кажеш.
- Бивша съпруга. – поправи ме Джон
- Кейси... – отново повика Бренда – Трябва да говоря с теб.
Разтревожих се...
- Нали не мислиш, че е променила решението си...За всичко?
- Не и Бренда. – увери ме той
Леко ме целуна по челото и отиде да отвори.
- О, - каза Бренда влизайки – значи и ти не си легнал.
- Да, - подех аз, и се ужасих от задъхания си глас – И двамата не сме легнали. Просто говорехме за това-онова.
Бренда ни огледа, и хитро ми се усмихна:
- Колко сте сладки! И двамата в еднакви японски халати. Помислила си за всичко Кейси.
- О, не! –заоправдавах се - Идеята не беше моя. Аз не...
- Това са подаръци от Акико. – обясни Джон и небрежно оправи своята юката така, че да го загърне по-плътно.
Не можех да се начудя на спокойствието и самообладанието му. Трепнах ,като видях Бренда да го наблюдава как оправя халата си. По израза и личеше, че се забавлява.
- Стоят ви добре. – безгрижно каза тя.
- Акико току-що си отиде. – заобяснявах – Само преди минутка. Чудно, че не сте се засекли в коридора.
- Не се срещнахме. – Бренда огледа стаята...
Проследих погледа и, и се вцепених. Халатът и нощницата ми лежаха на пода на разхвърляна купчина. Неволно изстенах:
- Не е това, което си мислиш. Ние точно...Нагласяхме юкатите си един на друг. Нали, Джон?
- Успокой се Кейси. – изпревари го Бренда – Нали не си ми отредила роля на разгневена съпруга?
Повдигнах рамене като се опитвах да прекрия неудобството си:
- Просто не искам да си мислиш...
- Откровенно казано, - прекъсна ме тя - в момента съм твърде заета да мисля за Уес Карпентър, за да мога да си помисля нещо за теб и Джон.
- Няма какво да си мислиш за мен и Джон. – побързах да кажа. И след миг добавих: - Уес? Какво за Уес?
- Вие с Уес, наистина ли сте скъсали? – директно попита Бренда – Той твърди така, но аз искам да чуя и твоето мнение. Не сте разведени от толкова отдавна. Може би все още имаш някакви чувства към него. Всъщност, намирам го за много привлекателен. – Тя се усмихна на Джон – В по-различен аспект, отколкото ти, разбира се. Нали нямаш нищо против?
- Значи такава била работата? – Джон я прегърна
- Много идиотско, нали? – засмя се тя
- Ооо, не знам. – провлече той.
С учудване гледах разведената двойка:
- Разбира се, че е идиотско! Ние всички сме полудели. А тази вечир дори няма пълнолуние!
- Не казвам, че би се стигнало до нещо по-сериозно, - продължи Бренда – обаче определено между нас се излъчват флуиди. Май сте забелязали.
- Предполагаше се, че това е в реда на нещата. – казах отбранително, като не исках да призная, че Бренда е права – Предполагаше се, че ще се харесвате. Просто и двамата сте твърде увлечени от ролите си. Та вие дори не се познавате! За Бога, Бренда, овладей се!
Някакси усещах, че ако успея да задържа под контрол Уес и Бренда, които наистина се вживяваха в играта, може би щях да успея да увладея и собственните си пламнали чувства.
- Да, може би твърде много се вживяхме в това забавление. – въздъхна тя
- Забавление?! – гласът ми скочи с две октави – Това не е забавление Бренда, това е сборище на лунатици!
Джон пристъпи към мен с успокояваща усмивка, но аз отскочих пъргаво назад.
- Не! Стой настрани от мен! Ти също трябва да се овладееш.
Джон рязко спря – но не заради острото ми предупреждение. През вратата се чу глас:
- Кейс? Трябва да говоря с теб. Бренда при теб ли е?
Бренда отвори вратата и Уес засия.
- Здравей. Търсих те в стаята ти. Мислех, че ще можем да си побъбрим. Не можах да заспя. – Той погледна към мен и Джон, и се захили: - Я виж, какви еднакви дрешки! Ние с теб никога не сме се обличали така, Кейс.
- Не, Уес, не сме.
- Е, не е моя работа. – дружелюбно сви рамене той.
- Всекиму своето. – засмя се Джон
- Да, и аз смятам така. – Уес се усмихна искусително на Бренда – И тъй, Брен, искаш ли да поговорим?
Преди тя да успее да му отговори, в другия край на коридора се отвори една врата и от нея се показа фигура по пижама.
- Хей, защо никой не ми каза, че тук има среднощен купон? – кисело каза Дейвид, надниквайки в стаята през рамото на Уес – Или това е репетиция? Аз също бих се включил. Вече наистина започвам да вниквам в ролята си, да съзирам всички измерения на характера – брат, влюбен, съперник. Според мен, моята роля е основна в драмата.
- Драма? – отчаяно промълвих аз – Това е по-скоро фарс.
- Забележително е. – продължи Дейвид, сякаш не ме чу – Виждам ролята си като катализатор, който предизвиква основни промени във всеки от вас. Вашите роли ще трябва да реагират. Трябва да усетите как силата на чувствата ви нараства и да им отговорите, без да се сдържате. Като единственния професионалист тук трябва да ви кажа, че всички имате проблеми. Твърде много се вживявате. Да вземем теб, Кейси. Повярвай ми, непрестанно долавях у теб съпротива към ролята ти. Както казва Станиславски...
Не се сдържах и започнах да се смея. Джон, Уес и Бренда се присъединиха, сякаш бях отприщила и техните реакции.
- Не разбирам какъв е майтапът. – Дейвид изглеждаше объркан.

ГЛАВА - VI

Радиочасовникът ме събуди точно в девет със звуците на песента ,,Тиха нощ, свята нощ”. Заопипвах със затворени очи и натиснах копчето за изключване, точно когато Бинг Кросби пееше: ,,Всичко е спокойно, всичко блести...”
Джон, току-що изкъпан и загърнат в юкатата си, излезе от стаичката, където беше прекарал нощта.
- Добро утро. – бодро каза той
- Още ли вали сняг? – отворих едното си око, за да проверя колко силна е светлината.
- Да.
- Тогава утрото съвсем не е добро. – завих се презглава
Джон седна на леглото.
- Махай се. – измрънках раздразнено
- Какво да направя, за да възвърна празничното ти настроение, скъпа? - той отдръпна малко завивките ми.
- Върни ме във вчерашния ден. – погледнах го с присвити очи – Искам да започна всичко отначало.
- Сигурна ли си, че този път всичко ще е наред?
Нямах представа, но и нямах намерение да си го призная. Вчерашния ден ми се стори като най-големия ми кошмар, така че всеки друг варянт сигурно щеше да е за предпочитане.
- Трябва да знаеш, че никога не правя два пъти една и съща грешка. – натъртено казах аз
- Значи днешният ден би трябвало да бъде по-добър. Особенно след напътствията, които нашият актьор ни даде снощи.
- Не ме карай да се смея, Джон. Чувствам се ужасно. Страх ме е да започна деня. Мисля си само какво още ще оплескам. Кога ли цялата тази картонена кула ще се срути върху мен?
- Ей, какви са тези песимистични приказки от една заклета кариеристка като теб, Кройдън?
- Знам, че ме занасяш, но аз наистина съм заклета кариеристка. Ти съвсем не си видял истинския ми облик. До вчера бях съобразителна, решителна и хладнокръвна бизнесдама. Само за шест години се изкачих от младши администратор до началник на отдел ,,Развитие”. Това не е лесно.
- Бих казал, че имаш страхотни крака, скъпа – засмя се Джон – Страхотни крака, страхотни...
- Как да оправя тази бъркотия?
- Успокой се. Матоки е лесен. Ще се справиш с него.
Безпокоях се за себе си. На Джон сигурно щеше да му е трудно да повярва, но по принцип аз не бях от хората, които се отказват лесно. Щом стигнах до момент, в който да се притеснявам, значи наистина съм загазила. Упоритоста ми наделя.
- Аз не се отказвам лесно. – опитах се гласът ми да прозвучи твърдо
- Вярвам ти.
- Наистина ли?
- Да.
- Можеш да си навлечеш неприятности, като казваш ,,да” така лесно. – опитах да се пошегувам
- Няма за какво да съжалявам, Кейси.
Подпъхнах завивките под брадичката си.
- Мисля, че снощи и двамата се увлякохме твърде много.
- А Куин ни се скара, че не се вживяваме в ролите си!
Погледът ми блуждаеше по суровото красиво лице на Джон. Той наистина ми напомняше Кларк Гейбъл в разцвета си – с очи, горящи като огън, и уста, излъчваща мъжественност и темперамент.
- Отдавна не съм играла с такъв ентусиазъм. Ние наистина трябва да...
- Да се вземем в ръце? – попита той с усмивка.
- Точно така. – кимнах – Надявах се, че днес ще мога да отпратя Уес, но още вали. Няма как да си тръгне.
- Не съм сигурен, дали ще успееш лесно да го изгониш. Изглежда той наистина е хлътнал по Бренда.
- И тя по него. – добавих – Като че си нямам достатъчно проблеми. Уес може да бъде много чаровен. Изглежда добре, преуспяващ е, при това има неотразим чар.
- Достатъчно превликателен, за да се омъжиш за него. – вметна той - Е, и какво стана? Да не би чарът му да се изтърка?
- Не. Просто престана да ми действа. – кисело се усмихнах
- Това ли изтъкна като причина за развода? – настоя той
- Снощи ти казах, че и двамата желаехме развод. – повиших несъзнателно тон – Не мисля, че подробностите те засягат. Не питай толкова, Джон. Прави лошо впечатление.
- Защо? Нали заяви на Акико, че нямаме тайни един от друг? Обаче мисля, че някой подробности относно поведението на Карпентър ме засягат, като се има предвид, че бившата ми съпруга е пленена от чара му.
- Това безпокои ли те? Да не би да ревнуваш?
- Не, не ме безпокои. Ако той е подходящ за нея и тя за него...Чудесно, много ще се радвам. Но ако има нещо, за което трябва да предупредя Бренда, бих искал да го зная.
- Не ставай смешен. Уес е страхотен.
- Ако е страхотен, защо си поискала да се разделиш с него?
- А може би именно аз трябва да предупредя Уес за бившата ти съпруга? Впрочем, как стои въпросът с нея? Тя е привликателна, изглежда интелигентна. Може би нещо в характера и не е наред? Или пък в моралното и поведение?
- С Бренда всичко е наред. Тя е страхотна жена. Най-добрата!
- Е, няма нужда да викаш толкова силно.
- Аз не викам. Ти викаш. Уес ми каза, че имаш сприхав нрав. Всъщност той намекна, че това е била една от причините да...
- Не съм сприхава. Дори съм много уравновесена. – отвърнах аз с напълно овладян глас.
- При това не скланяш лесно. – подсмихна се той
- И ти ми разправяш, че чарът се изтърквал! – срязах го аз и отметнах завивките, за да стана.
- Знаеш ли какво мисля, Кейси?
- Не ме интерисува какво мислиш.
Посегнах към юкатата си, но размислих и взех халата си. Напразна търсих чехлите си. Накрая трябваше да запълзя на четири крака, за да погледна под леглото. Откъм другия край се показа главата на Джон. Едновременно посегнахме към чехлите, които бяха точно по средата. Джон успя да докопа единия, а аз – другия.
- Е, все пак ще ти кажа какво мисля. Мисля, че това е първата ни съпружеска кавга.
Думите му бяха изречени с вбесяващо спокойствие, като в същото време гледаше към мен под леглото.
- Ще ми дадеш ли чехъла? – ядосано попитах
- Какво ще кажеш да завършим борбата на леглото, вместо под него? – усмихна се той, като повдигна само крайчето на устата си.
- Джон! – предупредително изсъсках
- Да, скъпа?
- Ще ми позволиш ли да запазя поне малко достойнство?
- Мисля, че ще го запазиш по-добре, ако престанеш да пълзиш на четири крака.
В този момент буквално го мразех. С цялото достойнство, на което бях способна, станах, обух си единия чехъл и тръгнах към банята, подминавайки другия, който Джон ми подхвърли.
В момента в който стъпих в банята и усетих леденостудената теракота под единия си крак, радиочасовникът запя: ,, Всичко е спокойно, всичко блести...”
- Я стига глупости! – изкрещях аз, и затръшнах вратата след себе си.

Застанала под горещите струи, се опитах да възвърна самообладанието си. Но спомените от изминалото денонощие ми пречеха. Пред очите ми непрекъснато се въртяха конфузни сцени.
Когато след десет минути се върнах в спалнята, Джон беше изчезнал. Юкатата му лежеше прилежно сгъната на стола до моята. Надникнах в детската стая. Леглото му беше оправено и дрехите му ги нямаше. Реших, че сигурно се е облякъл и е слязъл долу.
Или може би – стомахът ми болезнено се сви при тази мисъл – си беше отишъл.
От всички тъпи неща които бях направила, най-тъпото беше да се скарам с него. Не можех да си позволя това. Той беше ключът към сделката с Матоки. Ако Джон си отидеше, какво щях да му обяснявам? Тохо нямаше да ми повярва – бях отишла твърде далеч.
Как ли щеше да приеме Матоки вестта, че с Джон сме се скарали и той ме е напуснал?
Зави ми се свят и се насилих да не се паникьосвам. Поне засега.
Облякох червено поло и морскосиня вълнена пола-панталон, обух си чорапи, напъхах крака в мокасините и слязох долу.
Уес беше в кухнята и тъкмо си правеше чаша чай, когато аз се втурнах вътре и задъхано попитах:
- Виждал ли си Джон?
- Не. Може би е в гостната при семейство Матоки.
- О, не...Те станали ли са вече?
- Акико даже направи кафе. – отвърна Уес
Не му обърнах повече внимание. Завъртях се на пети и изчезнах навън от стаята.Докато отивах към гостната непрестанно се молех да заваря Джон там.
- Добро утро Кейси. – бодро ме посрещна Акико.Надигна се от канапето и леко ми се поклони. – Надявам се, нямаш нищо против, че направих кафе. Видях, че имаш японска кафеварка като моята, а аз обичам да пия кафе като стана.
- Кафе? – разсеяно промърморих и огледах празната стая. – Не благодаря.
- Нещо не е наред ли Кейси?
- Да не е наред? О, не. Просто търсех Джон. Тази сутрин трябва да се е събудил рано. Не си ли го виждала? Да не би случайно да е при мъжа ти? Може би се консултира с него за ,,колибата”, която смята да построи идната пролет.
- Тохо е в кабинета ти. Прави сутрешните си упражнения по айкидо и медитация.
- Сам ли? – учудено повдигнах вежди
- Да. Той държи на уединението си при тези ритуали.
Обезсърчено кимнах. Внезапно ме осени нова мисъл, която ми даде лъч надежда. Джон можеше да е горе и да разговаря с Бренда. Да, това звучеше разумно. Но едва мисълта премина през ума ми, когато чух стъпки зад гърба си.
- Добро утро на дамите. – весело каза Бренда на влизане в гостната.
Бавно погледнах през рамо към нея, но тя беше сама. Опитах да се успокоя с мисълта, че може би Джон беше останал горе, след като е разговарял с бившата си съпруга.
- Като че днес снегът ни е затрупал. – бодро продължи Бренда – Надявам се, че си се запасила с провизии.
- Има достатъчно храна, Брен.
- Значи, всички други са станали?
- Тохо медитира в кабинета. – обясних аз – Още не съм видяла Дейвид, а Джон...сигурно е някъде из къщата.
- О, не. – любезно каза Акико – Преди няколко минути го видях да излиза.
- Да излиза?! – това беше като зашеметяващ удар.
- Къде ли е отишъл? – зачуди се Бренда – Е... аз мисля да отида да хапна нещо в кухнята.
Не усетих кога Бренда излезе. Обзе ме паника. Къде можеше да отиде Джон в тази снежна буря? Замислих се и си спомних, че колата и дрехите му бяха при Фостърови. Може би е отишъл там да си събере багажа и да опита да изрови колата си от снега. Щеше да му е необходимо доста време при този обилен снеговалеж. Ако побързах, ако го помолех да ми прости...опомних се. Къде беше отишло достойнството ми?
- Кейси? Добре ли си? – попита Акико – Изглеждаш бледа.
- Добре съм. Но току що се сетих, че трябва да свърша нещо. Ей сега...Ще се върна.
Без повече обяснения изтичах от гостната и слепешком се втурнах към входната врата.
Видях, че Тохо излиза от кабинета, едва когато се блъснах в него. И двамата силно изохкахме.Той политна и се удари в стената. Прихванах го за рамото и започнах да го обсипвам с извинения. Грабнах палтото си от закачалката и отворих входната врата.
- Толкова съжалявам Тохо! Бързам да изгреба снега от покрива. Има опасност от...Падащ лед. Бедният пощальон! Миналата година го загубихме по този...
Затръшнах вратата твърде разстроена, за да помисля, какво щеше да разбере японеца от несвързаните ми обяснения на внезапното ми излизане.
След десет стъпки по алеята, загръщайки по-плътно вълненото си палто, съжалих, че не се забавих още миг, за да обуя ботушите си. Беше навалял над тридесет сантиметра сняг, а преспите бяха още по-дълбоки. Студът вкочаняваше газещите ми крака, защото бях само по кожени мокасини. Положението се влошаваше още повече от буйните пориви на вятъра примесен със сняг, който ме шибаше в лицето и ме заслепяваше. Къщата на Фостърови се намираше, почти на километър от моята и докато отида едва се движех.
Когато стигнах обаче, забравих на момента за смръзяващия студ. Обзе ме паника. Наоколо не видях никакъв автомобил, но се успокоих след секунда, като различих висока купчина сняг с формата на кола. Възкликнах с облекчение и опитах да тръгна по-бързо. Измръзналите ми крака обаче отказаха да вървят и паднах в една от близките преспи. Когато накрая се добрах до входната врата, бях покрита със сняг от главата до петите.
Натиснах дръжката със замръзналите си пръсти. Точно когато понечих да я бутна, вратата се отвори и аз влетях вътре, падайки по лице. Вече започвах да свиквам с тази поза.
- Я, виж кой е тук! Сечко е дошъл да си поиграем?
Стиснах зъби и погледнах Джон през влединените си мигли. Нека ми се подиграва! Нека говори каквото иска! Само да остане!
Той затвори вратата пред снежната вихрушка и тръгна към мен. После поклати глава и коленичи, за да ми помогне да стана.
- Мили Боже, Кейси, майка ти не те ли е учила как да се обличаш през зимата? Без ботуши, без ръкавици! Може да хванеш пневмония!
- Не си отивай Джон! Моля те върни се...Съжалявам, че се скарахме. Аз съм виновна, не трябваше да бъда...
- Сприхава? – попита той
Преглътнах конска доза гордост.
- Да, сприхава.
Джон въздъхна:
- Ела в кабинета. Там има одеяла. Ще рискуваме да запалим малък огън в камината, за да спрат зъбите ти да тракат.
Зъбите ми наистина тракаха, но аз бях толкова заета да се унижавам, че дори не забелязвах.
- Знам, че не трябваше да се заяждам... – продължих аз
Оставих Джон да ме отведе в един малък кабинет и да ме настани на дивана до камината. Съблече покритото ми със сняг палто и събу подгизналите ми мокасини и чорапи. Повдигна краката ми на дивана и ги зави с две вълнени одеяла.
- Изглеждат ужасно. – промърмори
- Нали каза , че имам страхотни крака.
- Не мога да те разбера Кейси. – подсмихна се той
Цялата затреперих и отговорих възможно най-кратко, през тракъщи зъби:
- Аз съм лесна .
- Зная.
Джон, който беше отишъл при камината, погледна усмихнато към мен през рамото си.
- Искам да кажа, за разбиране.
- И това също. – засмя се той.
Присвих раздразнено очи:
- Ти май наистина се забавляваш, господин Галахър.
- За теб съм господин Кройдън, госпожо Кройдън.
Преглътнах още една порция гордост. Само още две глътки и щях да се задуша.
- Аз...Не искам да се караме.
- Бракът ни би бил скучен без някоя и друга кавга.
Придърпах одеялата до брадичката си. Не можех да спра да треперя. След няколко неуспешни опита Джон най-после запали огъня. Скоро стаята взе да се затопля. Той придърпа дивана към огъня, след което намери в един от шкафовете бутилка коняк. Напълни до половината една водна чаша, и я сложи в треперещите ми ръце.
- Десет часът е. – запротестирах с тракъщи зъби. - Дори още не съм си изпила кафето. Само си измих зъбите.
- Изпий го! – нареди ми той, и побутна чашата към устните ми
Отпих една глъткаи и се закашлях. След това подканяна от него, испих още няколко. Всяка влизаше в гърлото ми по лесно от предишната. Джон понечи да издърпа чашата от ръцете ми, но аз задържах китката му и продължих да пия. Течноста ме згряваше, а аз се нуждаех отчаяно от топлина.
- Задръж малко. – предупреди ме той – Нали сама каза, че още е сутрин. Пък и нищо не си яла.
- Да не би да се страхуваш, че ще се напия, господин Галахър?
Испих две трети от коняка, като се наслаждавах на топлината, разляла се по тялото ми. Зъбите ми спряха да тракат. След миг пресуших остатъка от питието.
- Колко можеш да носиш, Кейси?
- Не знам. Никога в живота си не съм се напивала. – Протегнах празната чаша – Искам още.
- Изпи повече от достатъчно. Изгълта към двеста грама.
Той седна на края на дивана и вдигна краката ми, заедно със завивките в скута си. Пъхна ръце под одеялата и започна нежно да разтрива все още ледените ми пръсти.
- О-о-ох! – изстенах
- Боли ли те?
- О, не. Така е добре.
Вътрешната топлина, предизвикана от коняка и лъчистата топлина от камината бяха така приятни, че започнах да усещам как се съживявам. Главата ми се отпусна на облегалката на дивана и въздъхнах леко опиянена.

- По-добре ли си Кейс?
- Ъ-хъ. – Стаята полека се завъртя и аз затворих очи. – Истината е, че винаги съм била сприхава. Още от дете. Бях единственна и родителите ми ужасно ме бяха разглезили. Свикнах да се налагам.
- Това ли тормозеше Уес?
- Аз съм малко неуравновесена. Обичам да командвам и Уес мислеше, че поставям собственните си нужди на първо място.
- Прав ли беше?
Опитах се да отворя очи, но ми се зави свят.
- Най-вече работата. Това винаги дразнеше Уес. За мен работата е много важна, а също и много изнервяща. Имах нужда от разтоварване и той особенно негодуваше срещу това. Искаше жена, която да посвещава повече време на него и на неговите потребности. Мисля, че бях много лоша съпруга.
- Никога ли не ти е минавало през ума, че може би не си се омъжила за подходящия човек?
Понечих да поклатя глава, но почувствах, че ми се повдига.
- Уес е чудесен човек. Той е толкова мил, толкова сладък, уравновесен, с мек характер.
- Като че е самото съвършенство.
- Е, в действителност е малко отегчителен. – въздъхнах – Преди да се оженим, бяхме добри приятели. И сега за щастие, пак сме добри приятели. Но като съпрузи бяхме ужасно...несходни. – Повдигнах главата си с няколко сантиметра и косо погледнах към Джон: - Не мога да те фокусирам.
- Значи малко ти трябва. – усмихна се той
- Не съм се напила. Само съм малко...На градус. – хлъцнах
- Харесваш ми, като си ,, на градус”.
- Така ли?
- Харесваш ми и когато не си на градус.
- О!
- Това обаче не може да е любов, нали?
- О, не. – втренчих се в двойния му образ – Не може да е любов. Би било толкова неудобно!
- О, Кейси! – тихо се засмя той. Ръцете му се плъзнаха по прасците ми. – Не зная как да нарека това което усещам, но ще ти кажа нещо. Никога преди не съм го изпитвал.
- Дори към Бренда? – потреперих, но вече не от студ.
- Истината е, че животът с Бренда беше донякъде скучен.
Изкикотих се:
- Е, не можем да кажем това за нашия брак.
Той ме погали за последен път и отдръпна ръцете си.
- Не спирай. Толкова е хубаво! Искам да ме... – усмихнах се на една страна и сграпчих ръката му – Искам те.
- Кажи ми го, когато изтрезнееш.
- Добре, скъпи. Мисля, че съм пияна. Причуват ми се разни неща. Като че чаткат копита ...На елени? – отметнах глава назад и се закисках – Мислиш ли, че това може да е еленът Рудолф с червения нос, който води Донер, Блитцен, и...О, не мога да си спомня останалите.
- Кейси, това не е Рудолф. – тихо каза Джон. Не гледаше към мен, а към червения нос на Тохо Матоки, който водеше цяла групичка със себе си – Не елени, а гости, при това много разтревожени.
Непохватно се опитах да седна и пиянски се усмихнах, на покритите със сняг новодошли.
- Вратата беше отключена. – извинително каза Бренда – Тревожехме се...
- Първо помислихме, че може да си паднала от покрива. – строго каза Тохо
- От покрива?
Джон учудено ме погледна и аз свих рамене:
- Нали каза, че трябвало да изгребеш снега от покрива. Заради пощальона, доколкото разбрах. – мрачно продължи Тохо – Когато не се върна, всички започнахме да обикаляме около къщата. Безпокояхме се, че си паднала.
- Какво общо има пощальонът, скъпа? – попита Джон
- О, да. Пощальонът. В дъжд, сняг и киша. Но падащия лед...Това е извън задълженията му.
- Аха. – рече Джон и кимна разбиращо. След това се обърна към Тохо и останалите: - Аз ще обясня. Виждате ли, дойдох тук да нагледам къщата на съседите. Ние взаимно си услужваме. После дойде Кейси, за да вземе лопатата. Фостърови я бяха заели.
- О, Джон, колко си умен. – закикотих се – Отново ми спаси живота.
Откъм групата се чу сподавен смях.
- Пила ли си Кейси? – строго попита Тохо
Изхълцах и сложих ръка на устата си.
- О, колко нелюбезно от моя страна. Скъпи, раздай пиене на всички!
В следващия миг ми пречерня пред очите и изгубих съзнание...

ГЛАВА - VII

Когато се събудих , в стаята беше тъмно. Нямах нинаква представа в чие легло се намирам и колко е часът в момента. Надигнах се на лакът, без да обръщам внимание на пулсиращата болка в главата. Запалих нощната лампа и закрих очи от ярката светлина.
Бях в собствената си стая, в собственото си легло, облечена в собственната си нощница. Друг беше въпросът как съм се озовала тук и кой ме е разсъблякъл. Последният ми спомен беше, че облечена в мокасини и поло, търсех изчезналия си ,,съпруг”.
Отпуснах глава на възглавницата и изстенах. Не, това не беше най – последното нещо което помнех. Спомних си как открих Джон при съседите и той ми даде коняк, защото зъбите ми тракаха. Конякът беше спрял треперенето и бях почувствала как топлината се разлива по цялото ми тяло. След това си спомних трогателната сцена на помирението и пристигането на ,,елените”. Само че, припомних си аз, това не бяха елени...
Отново изстенах, този път по-високо. В този момент ми се струваше, че на някой хора се е паднал всичкия късмет, а на други – нищо. До вчера смятах, че съм от първата категория. Но внезапно днес костеливата ръка на съдбата реши, без предупреждение да ме захвърли в пропастта.
Пред очите ми отново изплуваха сцени от изминалите два дни. В съзнанието ми нахлу суровият образ на Тохо Матоки. Едва сега осъзнах, че това всъщност беше последното нещо което си спомнях, преди да изгубя съзнание.
,,О, не!” – отчаяно осъзнах, че сега Матоки сигорно ме мисли не само за изперкала, но дори още по – лошо, за изперкала алкохоличка.
На вратата тихо се почука, но аз не отговорих, като се надявах, че който и да е , ще си отиде. Истински желаех пода да се разтвори и да ме погълне. Чувствах се твърде унизена, за да погледна когото и да било, особенно Тохо.
Вратата се отвори, преди да успея да изгася светлината и да се престоря, че още спя.
- Ти си се събудила? – Бренда пристъпи в стаята и затвори след себе си. – Как си?
Не можех да отговоря. Полагах огромни усилия, за да не се разплача
- Вечерята е готова. Ще можеш ли да станеш и да хапнеш?
- Вечерята? – Погледнах часовника. Беше шест и двадесет. – Цял ден ли съм спала?
- Почти. – усмихна се Бренда
Закрих очите си с ръце.
- Трябва да слезеш и да хапнеш нещо. Акико приготвя храната, а Джон и помага. Има чудесна яхния. Мирише божественно. А Уес предложи след вечеря да изпечем кестени.
- Не искам да ям. Повдига ми се.
- Да ти донеса ли нещо? Аспирин?
- Не е от това... – от очите ми бликнаха сълзи.
- Положението не е чак толкова лошо. – съчувственно ме погали по косата Бренда
- Напротив! Толкова е лошо! Даже още по-лошо... – хвърлих крадешком поглед към нея – Мисля, че някакси съм се влюбила в съпруга ти.
С усилие преглътнах и облизах сухите си устни. Главата ми се цепеше от болка.
- Дори за бивш съпруг, Джон е доста превлекателен мъж. – усмихна се Бренда.
- Но за теб не е бил достатъчно привлекателен.
- Привлекателността сама по себе си не прави брака, Кейси. Необходимо е повече от това.
- Какво ви липсваше?
- Виж, - неловко се засмя тя – ако ти е необходима благословията ми, имаш я. Джон и аз, просто не бяхме един за друг. Твърде сме различни. Той е енергичен, динамичен, невероятно умен и изтънчен. Аз съм по-проста душа. Сигурна съм, че Джон ме смяташе за тъпа, въпреки че винаги е бил достатъчно мил, за да ми го каже. Ние се оженихме бързо, но скоро осъзнахме, че сме направили грешка и се разделихме, докато още можехме да се понасяме. – дълбоко въздъхна – Е, това ли искаше да знаеш?
- Благодаря ти, Бренда. Ти беше толкова добра! Просто всичко тръгна наопаки.
- Не бих казала. – заискриха кафевите и очи.
- Ти наистина харесваш Уес, нали?
- Той изглежда нежен, мил, добросърдечен, с мек характер...Твърде добър е, за да е истински.
При цялото си нещастие, успях топло да се усмихна.
- Повярвай ми, Уес наистина притежава всички тези качества. Даже още повече. Но дори нежността, добросърдечието и мекият характер не правят брака. Надявам се, че ти и Уес ще си подхождате. Мисля, че от вас би излязла страхотна двойка.
- Наистина ли смяташ така, Кейси?
- Абсолютно.
- Е, времето ще покаже. – Бренда сви рамене – Тук и без това е голяма лудница. Освен това всички сме под властта на романтичното настроение и магията на коледните дни. Кой може да бъде сигурен кое е реално?
- Някой неща са толкова реални, че не искам да мисля за тях. – възразих аз, припомняйки си неприятностите които висяха на плещите ми.
- Имаш предвид Матоки, нали? Не се тревожи. – продължи тя, след като кимнах – Джон имаше малък откровен разговор с него. Даже чух Тохо да се смее.
- Да се смее? – рязко се изправих, забравила за главоболието.
- Това трябва да е добър знак, нали ?
- Не и ако се е смял на мен.
Скочих от леглото, хварлих ношницата си и барзо навлякох някакви дрехи. Ами ако Джон бе решил на своя глава да разкаже на Матоки истината?
- Слушай, ше отида да им кажа, че ще доидеш за вечеря. Съгласна ли си?
- Може би аз ще бъда вечерята. - унило промълвих и се погледнах в огледалото. Открих, че видът ми е също така ужасен, както и състоянието ми.
Като тръгнах да слизам по стълбите, сърцето ми затуптя още по силно. Точно когато достигнах долната площадка, вратата на кабинета се отвори и от там излезе Тохо Матоки.
Отворих уста и понечих да кажа нещо, но не успях да издам нито звук.
Матоки ми отправи лек официален поклон и строго каза:
- Ако обичаш Кейси, бих желал да разменя с теб няколко думи в кабинета ти.
„ Да, всичко е сваршено „ - помислих си. Джон положително му беше казал истината. Може би така беше по-добре. Влязох в кабинета. Матоки беше застанал до камината, сключил ръце пред себе си и тъмните му очи ме наблюдаваха, без да мигнат.
- Моля ви, бих искала да обясня. – започнах аз, но той ме прекъсна:
- Джон вече ми обясни.
- Бих искала да ви кажа всичко сама. Дължа ви поне това – на вас, на съпругата ви и на всички. - отчаяно настоях аз
- Изглеждаш бледа, Кейси. Седни.
Гласът му беше така властен, че незабавно се подчиних и седнах на най-близкото кресло.
- Разбрах всичко. Не е нужно да ми обясняваш. Не искам да те карам да се чувстваш неудобно.
- Толкова се срамувам! – унило го погледнах, като бях загубила надежда
- Може би ти е трудно да повярваш, обаче аз наистина рабирам какво ти е. Всъщност аз самия съм го преживявал.
- Преживявал ли сте това?
- Някога имах подобен проблем с алкохола и хапчетата.
Разговора взе да става твърде странен.
- Подобен ?
- Просто това е нещо, което трябва да избягваш – съчувствено се усмихна той – Човек трябва да се пази от такива неща. Не бъди сурова към себе си, само защото си сгрешила дозата.
- Повярвайте ми, преди никога не ми се е случвало, аз дори не обичам алкохола. Само една - две чаши вино. При това никога, никога сутрин! А що се отнася за хапчетата, аз...
- Да, зная. Джон ми обясни всичко, за това което е станало между него и теб... Случва се и в най-добрите семейства.
- Джон ви е разказал всичко?
- Той беше изключително дискретен, но ми обясни достатъчно, за да разбера. – взе ръката ми в своята.
- И вие... не ме обвинявате за това?!
- Ни най-малко. Всъщност аз ти се възхищавам, ти не се предаваш и не се оставяш да те манипулират.
Не можех да повярвам на ушите си. Матоки знаеше истината и ми прощаваше? Рзбираше ме ? Съчувстваше ми? Възхищаваше ми се?! Да не би да сънувах?

- Не взимай нещата толкова присърце, Кейси. В такива случаи ние хората, трябва да се огъваме като дърветата. Това е основно правило в живота, независимо дали става дума за бизнес, или за лични отношения.
Зяпнах от изумление и се втренчих в него с широко отворени очи.
Той ми се усмихна! Лицето му се промени. Мрачният неприветлив израз се стопи и Тохо стана почти привлекателен. По бузите ми се затаркаляха зълзи.
- Не знам какво да кажа. – промълвих, неспособна да срещна погледа му. – Заклевам се, това не е начинът, по който обикновенно действам. Никога не съм....Просто исках всичко да върви добре. Бях подготвила такъв чудесен план. – Искам да кажа... За новата ви хотелска верига. Аз...
- Зная нещичко за плана ти.
- Така ли?!
- Джон ми разказа някои неща.
Отново затворих очи. Да, значи Джон му беше казал. Чувствах се предадена. В каря на краищата, нямаше право да казва всичко на Матоки без да ме попита. Обаче как можех да се гневя истински, когато Тохо стоеше пред мен, изпълнен с разбиране и всеопрощение?
- Много съм впечатлен от Джон – говореше междувременно той. – Умът му сече, изобретателен е и е проницателен. Хресва ми начинът му на изразяване. С това не искам да кажа , че коментарите му са засенчили твоето предложение. Напротив – неговите забележки до голяма степен подчертаха ценността на твоите идеи.
- Моето предложение? – не разбирах
- Разбира се. Джон ме запозна с него само в най-общи линии, но успя да ме впечатли.
- Почакайте малко! Искате да кажете, че Джон ви е запознал с моето предложение към вашата компания за строеж на японско-американски хотели?!
- Да, а също така и с някои много практични и новаторски свои идеи. Опитът му, натрупан по време на работата му в Япония, му позволява да види нещата отвътре. Той обаче ясно даде да се разбере, че предложението е само твое и че не иска никакви облаги. Искрено се надявам Кейси, че това няма да стане повод за още една...Как я нарече Джон? Свада на влюбени птички.
Втренчих се в него, като се опитвах някак да свържа отделните части на разговора в едно цяло. Но нещо не беше наред. Нищо не звучеше смисленно. Ако Джон му бе изпял всичко, тогава какви бяха тези приказки за влюбени птички?
- Кейси, Джон е добър съпруг. Не се съмнявам, че те обича. Акико казва същото. А моята жена, уверявам те, е много проницателна и наблюдателна. Ние рядко сме виждали двама души, създадени един за друг, както вие с него. Не бъди твърде сурова. Огъни се – като дърветата.
- Да се огъна като дърветата?!
- Забрави за вашата свада, Джон също е готов да я забрави. Той знае, че жените са ревниви същества. Искал е само да те подразни, занасяйки се с Бренда, но може би е прекалил.
- С Бренда? Значи ви е казал за Бренда?
- Миналото си е минало. Това което се е случило някога, не трябва да съсипва настоящето. Мога ли да ти кажа нещо?
- Да. – бях смаяна и се чудех с какво още може да ме изненада.
- Мисля, че увлечението на Джон по Бренда не е било дълбоко – във всеки случай не това, което си представяш. Било е само краткотраен флирт.
- Не беше чак толкова краткотраен.
- О, времето е относително, Кейси. За някои един миг е цяла вечност, а за други са малко, цели години. И бих искал да те посъветвам да се научиш да не се напрягаш толкова. Докато съм тук, ще мога да те уча на айкидо и медитация. Това е много по-хубаво от транквилантите.
- Транквиланти? – не го разбрах – Кой взима транквиланти?
Тохо стана сериозен:
- Както ти казах, някога и аз получих сериозна криза. Вземах хапчета и изпивах няколко чашки саке. Също като теб, комбинацията от двете ме удари в главата. Въпреки че Джон пое цялата отговорност за кризата ти тази сутрин като каза, че забравил за успокоителните, когато ти дал коняка, за да се стоплиш. Ако бях на негово място, бих постъпил по същия начин. – онемях като видях, как Тохо ми се усмихна бащински – Е, да излизаме ли оттук? Има чудесна вечеря. След това ще печем кестени в камината. Никога не съм ял кестени. С нетърпение очаквам този момент.Тук преживях изключителни неща, моя млада приятелко. Акико и аз сме много благодарни за възхитителното ви гостоприемство. А що се отнася до предложението ти, ще отделим време, за да го обсъдим по-сериозно. И, ако не възразяваш, Джон също може да участва.
- Джон?
- Ти имаш изключително умен и чаровен съпруг Кейси. Както каза Акико, не съпруг, а цяло съкровище.
- Съкровище...
Значи Джон все пак не бе казал истината на Матоки. Всъщност дори бе направил нещата още по-лоши! На вратата се почука.
- Кейси? – долетя отвън гласът на Джон.
- Огъни се, Кейси. – Тохо насърчително ме потупа по рамото.
- Като дърветата. – през зъби процедих аз, докато той отиде да отвори.
Бях с гръб към вратата и не можех да видя Джон, но си представях как двамата мъже си разменят съзаклетнически погледи. В следващия момент Джон застана пред мен и глупаво ми се усмихна.
- Е, скъпа, прощаваш ли ми?
Усмихнах се единственно заради Тохо. Джон коленичи пред мен.
- Не трябваше да се караме заради онзи тъп уикенд, кагато дойдоха Уес и Бренда. Признавам, че може би малко пофлиртувах с нея, но това беше само за да те накарам да ревнуваш, а не от някакви чувства към нея. Тохо може да потвърди, че сега, откакто тя дойде, изобщо не съм я поглеждала. Наистина, скъпа, няма причина да се съмняваш в чувствата ми към теб. За мен ти си единствената жена. Ако преди съм се съмнявал, то сега нямам никакви съмнения.
- Напълно искренно казано, Джон. – доволно отбеляза Матоки.
- Благодаря ти, Тохо. А що се отнася до припадака ти тази сутрин, скъпа, аз обясних на Тохо за....
- За транквилантите? – повдигнах иронично едната си вежда
- Ти сигурно си се разстроила. Разбира се, така е, може би не си искала да споменавам за тях.
- Нека да оставим тази тема.
- Тя е много горда жена, Тохо. Обаче кой е по-сведощ от японците по въпроса за достойнството?
- Ти не си загубила достойнството си, Кейси. – настоя Тохо – Всъщност аз се чувствам косвенно отговорен за сегашното ти емоционално състояние. След като Джон ми обясни, че си работила много върху предложението, се почувствах до голяма степен отговорен. Аз съм заинтрегуван от идеите ти, и то в положителен смисъл. И от твоите също, Джон.
- Какви идеи си споделил, скъпи? – веждите ми се смръщиха.
- О, нищо особено.
- Твърде си скромен, Джон. Вярно е, че нямаш непосредствен опит в хотелиерството, ала претижаваш едно по-ценно качество - остър нюх към този вид бизнес. И което е още по-важно, показваш изненадващо дълбоко разбиране на японските вкусове и обичаи. Както ти казах Кейси, би било добре да вкючим и съпругат ти в обсъждането на твоето предложение. Може би ще се окаже, че тримата заедно притежававаме точната пропорция от необходимите качеста.
Джон пое ръката ми и я поднесе към усните си. Нямах друг избор и му позволих тази малка интимност. Тохо ни гледаше, застанал на вратата.
- Моля те, не си мисли, че се докарвам на Тохо, скъпа. Просто се опитвах да ти помогна.
- Е, – весело каза Тохо – аз дискретно ви оставям да се помирявате. Утре сутринта ще ти дам първия урок по айкидо и медитация, Кейси.
- Какво е пък това? - попит Джон, след като Тохо излезе.
- Много по-здравословно е от хапчетата. – жлъчно отвърнах аз.
- Мисля, че транквилантите бяха чудесно хрумване. Или трябваше да кажа това, или да призная на Тохо, че си присушила цяла чаша коняк, като че е млечен шейк.
- Чудесно хрумване! - така рязко скочих от креслото, че Джон, който все още беше коленичил, се прекатури. Обърнах се и гневно го изгледах.- Как можа! Как можа да го направиш?!
- Защо имам чувството, че това не е прелюдия към изказването на благодарността ти, скъпа?
- Благодарност! Благодарност за какво? За това, че ме изкарваш ревнива скандалджийка, която се тъпче с хапчета, и отгоре на всичко е откачена? И още по-лошо – Матоки през цялото време ме поучаваше да се огъвам като дърветата и ми разправяше, че между теб и Бренда не е имало нищо повече от краткотраен флирт, докато аз мислех, че си му казал истината! Мислех, че знае, че си бил женен за нея. Мислех, че знае за нас! – стиснах очи и тихо изстенах. – Никога не съм се чувствала тъй унизена. Какво говоря ? Та аз съм непрекъснато унижавана, откакто Матоки дойдоха тук. А ти ми съчиняваш разни истории за ревност и хапчета!- Джон стана на крака и ме хвана за китката.- Пусни ме! Не разбираш ли какво си направил?

Той не ме пусна, грубо ме дръпна към себе си.
- Това, което направих, скъпа моя съпруго, е, че спасих хубавата ти кожа. Кожа, към която много се превързах.
- За това ли ме остави да се пека на бавен огън?
- Какви ги приказваш? Не чу ли какво каза Матоки? Той много хареса предложението ти.
- А, това е другото, за което исках да те попитам. От къде знаеш за предложението ми?
- Беше оставила папката отворена на пода до леглото ти. Бях любопитен да видя колко те бива в работата ти - нали е толкова важна за теб. Затова прегледах папката и бях дяволски впечатлен. Наистина те бива, Кейси. Ти си изобретателна и смела, при това, без да изпадаш във финансови крайности. Матоки също смята, че си способна. Нали това искаше? Нали затова бяха всички тези комбинации?
Аргументите му ме обезоражиха. Той така беше обсебил чувствата ми, че не можех да разсъждавам обективно. Това, което Джон каза, бе вярно. Той ми поднесе Матоки на тепсия. Ако пренебрегнех допълнителната доза унижение и смущение, трябваше да призная, че „откровеният” му разговор с Тохо всъщност е блестящо хрумване.
- Има още нещо, което трябва да знаеш. Тази сутрин не смятах да избягам. Дори да беше така, колко далеч мислиш, че щях да стигна в тази виелица?
- Преди моста има повече от дузина къщи. Кой не би приютил един красив заблуден странник?
- Но коя друга би ме поканила да и стана съпруг? – леко се засмя той. - А и коя друга жена би могла да бъде тъй вълнуваща и пленителна в ролята на моя съпруга?
Докато говореше, ръцете му обгърнаха талията ми и проследиха формите на тялото ми надолу по бедрата.
- О, Джон, като че никога няма да ми дойде умът в главата!
- Оказа се, че това не е чак толкова лошо, нали? – нежно прошепна той
- Не, не е. – Сърцето запърха в гърдите ми. – Всъщност това може да се окаже най-хубавата Коледа в живота ми.
На вратата тихо се почука.
- Вечерята е готова. – повика Бренда. И след моментно мълчание продължи: - Да започваме ли без вас?
Очите ми срещнаха неговите.
- Да, започвайте Брен. Ние ще дойдем по-късно...За кестените. – извика той
Докосна лицето ми, погали бузата, слепоочието, прокара пръсти през русата ми коса. Притиснах се към него. Почувствах се опиянена и замаяна и той го забеляза...
- Не си пияна, нали?
- Всъщност, не бях чак толкова пияна сутринта, когато ти казах, че те искам. – бях сигурна, че очите ми искрят. Обхванах лицето му и леко го целунах. – А сега те искам още повече. А ти? Все още ли ме искаш?
Той остави ръцете си да говорят. Милваше гърба, шията и лицето ми. Палецът му докосна устните ми. Аз целунах дланта му, крайчетата на пръстите му, всмуквайки ги поред.
С другата си ръка Джон повдигна пуловера ми и погали меката топла плът под него. Опитах се да му помогна да го измъкне през главата ми, но през това време пъргавите му пръсти разкопчаха белия дантелен сутиен и ме оставиха да се справя сама.
- Какво ще си помислят всички? – попитах, докато събличах ризата му.
- Ще си помислят, че яхнията е много вкусна и че ние сме в кабинета и се помиряваме.
За момент ме остави и отиде да заключи вратата. Като се върна, бавно и предизвикателно смъкна презрамките на вече разкопчаното бельо и притисна устни към гърдите ми, вкусвайки аромата и мекотата на кожата. Палецът му погали зърното и то се втвърди при докосването. Задъхах се и се облегнах на него с отмалели крака, когато езикът му го помилва с устни.
Разсъбличахме се, разглеждахме се, докосвахме се, изучавахме се и се вкусвахме взаимно. После се отпуснахме прегърнати на килима.
- Ти си невероятно красива. – прошепна Джон. Пръстите му галеха шията, а устните обходиха лицето ми. – Ти си прекрасна, искусителна... – погъделичка ухото ми с върха на носа си.
Пламнах от удоволствие и възбуда.
- Гейбъл не може да ти стъпи на малкия пръст Джон. – промълвих и се отпуснах върху него. Зърната ми докоснаха широката му гръд. Ръцете му галеха извивките на бедрата ми.
- Гейбъл?
- Страшно ми приличаш на него – даже по дяволитите пламъчета в очите.
Той тихо се засмя.
- Какво толкова смешно има? – попитах и притиснах устни към врата му.
Ръцете ми погалиха стегнатия му стомах и се насочиха още по-надолу. Джон ме претърколи по гръб и легна върху мен.
- Странно е, че ти напомням Кларк Гейбъл. Нали той говореше за Йерихон в ,, Това се случи една нощ”. Спомняш ли си , че споменах за него?
- О, да. Каза, че ако не внимаваме, стените ще се срутят.
- Като стана дума да внимаваме, аз нямам...
- На хапчета съм.
Джон ме притисна по-силно:
- Май всеки момент ще чуя Йехова да надува тръбата.
Устата му покри моята. Отначало целувката ни беше нежна, но бързо се разгорещи. Когато най-сетне се отдръпнах, той сведе глава към върховете на настръхналите ми гърди. Езикът му бавно и последователно облиза твърдите зърна.
Докато се извивах под него и стенех от удоволствие, ръцете ми изучаваха тялото му, топлите слабини, твърдите мусколи. Обожавах здравата му атлетична фигура, обожавах думите, които ми шепнеше, подтикван от ласките ми. Обожавах начина, по който ме галеше, милваше и докосваше навсякъде. Всичко друго изчезна. Съсредоточих се върху възбуждащите си усещания.
Той нежно раздели бедрата ми, покри ме с тяло и навлезе дълбоко в мен, като сля устни с моите. Двамата се движехме в един ритъм. Усещах сърцето си да бие все по-бързо, докато той проникваше все по-дълбоко.
Когато накрая виковите ни се сляха, останахме да лежим неподвижно, все още задъхани. Започнахме да си разменяме ефирни целувки.
Изведнъж из въздуха се разнесе изключително приятна миризма, която веднага изостри апетита ми.
- М-м-м. Какво мирише така хубаво? – промълвих унесено
- М-м-м. Ти.
Обвих тялото му с дългите си крака, сключих ръце около мокрия му гръб и го прегърнах колкото може по силно.
- Това са кестени. Пекат кестините.
Джон тихо затананика:
- ,, Казано било е много пъти...” – Той спря, внимателно се претърколи настрани и се подпря на лакът. Единият от пръстите му проследи деликатната линия на носът ми. След това завърши песничката: - Започвам да се влюбвам в теб, Кейси.