(Тереза)


- Здравейте момичета. Тереза как се справя малкия Итън с уроците. – обърна се Елинор към мен.
- Голям талант е. Днес се опитах да му преподам древногръцка история, но той предпочете да изучава физичните закони и да изпробва колко далече може да лети едно хартиено самолетче.
- Не тормози момчето ми прекалено много. Брат му обичаше да чете  и какво стана с него. Не съм го виждала вече толкова години. И едно писмо не съм получила.
- Ти може и да не си, но аз получих днес. Маман, Себастиян се връща от пътуването си! – ето, че Еми отново подскачаше от радост. Колко беше лесно, човек да я зарадва.
- Ем, пак ли с това писмо. По- добре кажи какво планираш. – много се надявах грандиозните и планове да бъдат спрени още в началото, защото ако си го беше навила на пръста едва ли съществуваше земна сила, която да я спре.
- О, да, щях да забравя. Ще организирам бал в чест на неговото прибиране. Представи си само колко ще е изненадан.
- Но това е прекрасна идеята, ангелчето ми- кимна Елинор одобрително.

Аз вече бях на ръба на нервите си и се свлякох на един стол близо до вратата. И се подготвих за предстоящата тирада от дълги и пространни обяснения за това кой точно да се покани, какво да е менюто и украсата и така нататък в същия дух.

- Маман, как мислиш, да поканя ли Селест и сестра й ?
- Разбира се, момичето ми, не може да не я каниш. Тяхното семейство са приятели на баща ти от петнадесет години. Все пак баща й е бил неговия най- добър приятел от „ Йейл”. Същото е сякаш да ме питаш да поканиш ли Тереза.
- Уф, добре де. Но тогава май ще е по- добре да не каня мистър Пирели.
- И това не е удачно. Той работи с баща ти в посолството. Миналия път толкова добре се разбирахте какво стана ?
- Нищо, маман. Не се притеснявай- аз извърнах поглед е ехидна усмивка към Емили. Милата беше се зачервила като цвета на креслото, върху което седеше. Погледа й беше забит упорито в пода и тя чоплеше с ръце колана на роклята си.
- Да, Еми, да не е станало нещо с мистър Пирели, че не искаш да го каниш ? – реших да нялея масло в огъня. От както се запознаха с него, това беше основната тема за разговор между мен и Ем. Накратко- тя беше луда по него.- Не, както казах, нищо не е станало.- Ем ме погледна с възможно най- злобния си поглед и аз едва се сдържах да не прихна.
- Добре, не се сърди. Просто питам. Май ще е най- добре да се захващам с гоблена- казах развеселено и станах от стола, за да се преместя на любимата си кушетка до прозореца, където беше и паното ми.
- А каква рокля да облека?- беше последното, което чух преди да се замечтая отново.

Не усетих как Франческа ни сервира чая и как беше обявена вечерята. Събудих се от унеса си , едва след като стенния часовник удари девет и половина.
- Маман , татко добре ли е? – тъкмо питаше Еми- Не е идвал да вечеря с нас от два дена.
- Да, миличка, не се притеснявай. Той…. ами, той много работи тези дни. Нали знаеш започва Карнавала.
- Като казваш Карнавала, нали знаеш, че Себастиян е решил да ме заведе тази година да го гледаме. И аз много искам.
- Е, щом брат ти ще е с теб, значи може. Но сама никога. Обсъждаме тази тема вече шест години и не ми се започва отново.
Самодоволната усмивка едва слизаше от лицето на Еми.  Наистина тя постигаше всичко, което си науми почти по магичен начин.
- Аз мисля да си лягам. – прокашлях се
- Добре, но не е ли много рано. Как си момичето ми? Тази вечер отново не се храни както трябва. Погледнах почти пълната ми чиния и още веднъж се насилих да бодна с вилицата си едно броколи.
- Да, добре съм. Просто преядох с бисквити следобеда- излъгах и погледнах нагоре, изучавайки тавана с интерес на архитект. Но наистина съм уморена.

Изправих се, пожелах лека вечер и с много бавна походка тръгнах към стълбището. Аз спях на втория етаж, в малка красива стая с камина и изглед към задната улица. Това беше най- големият ми късмет.  Едва дочаках да се стъмни още малко и закачих тъмно синьото наметало на раменете си.


****

(Тереза)


Ето че отново започвах среднощните си упражнения.Прескочих умело рамката на прозореца и стъпих внимателно на желязната решетка, сложена да крепи бръшляна. След малко вече тупнах тихо на каменната тясна уличка и наместих наметалото по- удобно. Намирах се на една от малките „ Вии” на Венеция , точно толкова голяма, колкото да могат да се разминат двама човека, ако и двамата застанат на една страна. От Даниел ме деляха към двадесет минути бавен и внимателен ход, затова не бързах и с уверена крачка потънах в тъмнината на града. Пътя ми беше толкова познат, че не ми се налагаше дори да гледам в краката си, все пак повтарях този поход почти два пъти в седмицата .

Най -сетне стигнах до малката пресечка на Кале деле Весте , на която се намираше ателието на Даниел. Знаех, че ще го намеря там с приятелите му да пият вино и да играят комар. Обичайното му занимание за през седмицата, когато не беше със семейството си. Спрях се пред врата да пригладя косата си и силно почуках. Отвътре се чу звънкия смях на Бернардо:

- Влез Тереза ! Е, Даниел, май твоята муза дойде отново да те види. Чудя се кога ли ще  те остави, нали знаеш, че не е за теб.
- Млъкни, Каналето. Не приемам критики от хора, които рисуват само пейзажи и не смеят да отразят човешката същност на платното.
- Ха, ти пък, защото си много проникновен с твоите ангели и небесни селения. Е, аз ще ви оставям гълъбчета да си гугукате. А ти, Тереза,  сериозно се замисли над думите ми. Този въздух под налягане не те заслужава.- засмя се той и се наведе пъргаво за да избегне летящия към лицето му молив.- Не,не така приятелю. Физическата нападка е за слабаците.

Той се обърна и излезе, още забавлявайки се на шегите си, докато аз седях като закотвена по средата на стаята. Бях  свикнала вече на закачките помежду им, но за първи път Бернардо си позволяваше да каже, че трябва да оставя Даниел. Чудих се какво съм пропуснала от цялата картина. Обикновено двамата се ограничаваха  до джафкане за таланта на другия и кой е по- добрия от  тях.

- Ела. Не стой така. Седни до мен и пийни малко вино, навън е адски влажно. – усмихна ми се Даниел и всички черноглед мисли излетяха от главата ми .
- Е липсвах ли ти днес ? - попитах
- Нямаш си и на представа, тиамо. Толкова е досадно да се занимаваш с хора, които искат все нещо от  теб и най- вече все са недоволни.

С него можехме да говорим с часове. Обикновено той разказваше нещо, което му се е случило през деня или пък ми рисуваше на глас неосъществените си картини, чиито образи го преследваха постоянно. Малко по малко усещах, че виното ме замайва и се облегнах на стола. Пламъка на почти до изгарящата свещ в бутилката ме хипнотизираше и бях на ръба да заспя. Това ме разсъни. Трябваше да се прибирам. Изведнъж Даниел се приближи зад гърба ми и вече можех да усетя топлия му дъх по кожата си. Бавно започна да отвързва връзките  на роклята  ми като пръстите му трепереха. Цялото му тяло се беше напрегнало в желанието да достигне до мен. А аз нямах сили да се съпротивлявам. С едната си ръка Даниел  отмести косата ми и устните му се доближиха до ухото ми :

- Ти си моя , защото имам нужда от теб - промълви отчетливо, натъртвайки всяка дума. Искра на огън премина през тялото ми. Бях отново с него.
Бавно ръцете му смениха хода си и станаха груби. Той притисна тялото си в моето, погалвайки врата ми с върховете на пръстите си. Силата му се усещаше с всяко негово движение. Роклята ми падна в нозете ми тежко, отнасяйки и последния спомен за благоприличие в мен. Исках го повече от всичко. Ръцете му продължаваха да се плъзгат по бедрата ми, после нагоре към врата ми, обхождайки всеки сантиметър гола кожа по пътя си, карайки ме да настръхвам. Изведнъж  пръстите му се свиха около врата ми. Не можех да  дишам и тялото ми бавно започна да се отпуска в обятията му.

- Точно така , тиамо.. Колко ме желаеш?  – прошепна той
- Повече от всичко. И в ада бих влязла за теб- слаб смях излезе от устата му
- Ти сама го каза.

Главата ми беше замаяна от виното. Той ме положи нежно на леглото си и се надвеси над мен. Слаба болка премина през гърба ми и после пак. Усетих как брадата му  ме дращи. Някак си Даниел успяваше да преодолее всички бариери и да ме отведе в един свят, където бяхме само той, аз и усещанията ми. Всяка здравословна мисъл се изпаряваше от съзнанието ми. Ръцете му се заиграха с косата ми и малко по малко усещах как тялото му се приближава към моето. Устните му докоснаха рамото ми и продължиха да целуват всяка бенка по мен .

Сърцето ми примря от възбуда и всяка фибра на тялото ми го желаеше. Той усети как се поддавах в ръцете му и стисна хватката си, за да ме изправи.  Стана  бързо от леглото и застана зад триножника, а мен ме остави да стоя като кукла на конци.  Краката ми трепереха и понечих да се облегна на жълтото велурено канапе пред мен.

- Не мърдай – заповяда ми той и аз се сковах, но тялото ми се олюля назад и аз залитнах върху скрина- Казах да не мърдаш повтори той ледено. Бързо хвана първия молив , който му се мерна и започна да очертава  щрихите на лицето ми . Устните ми се отвориха
- Даниел , моля те върни се при мен. Но той не беше вече тук. Беше в неговия свят при картините си ,които бяха всичко за него, както той беше всичко за мен.


Останах така повече от половин час, когато най- сетне той ми позволи да се прибера. Леко замяна преминах пътя към дома ни, мислейки  отново – Защо правех всичко това ? Как се стигна до тук?
Тъкмо се бях изкатерила обратно по желязната решетка, когато чух бързи стъпки по коридора и Еми влетя в стаята ми с разрошена коса. Май трябваше да започна да заключвам.

- Ами ти не спиш. Страхотно. Тъкмо си мислех как ще успея да те събудя. Да ти кажа, спиш като смъртник. Оправи се и слез бързо долу. Себастиян пристигна.
- Добре, идвам- въздъхнах тежко и застанах пред огледалото да наглася няколко непослушни кичура, които се бяха измъкнали от набързо сплетената ми коса.

Долу в салона се бяха събрали всички. Еми беше седнало по турски отново на червеното канапе, а на моята кушетка се бяха настанили Елинор и Итън, който удобно беше отпуснал глава на скута й и едва държеше очите си отворени. Всички бяха вперили погледи към масата за шах, където се бяха настанили  вече двамата мъже на къщата- мистър Салваторе и прословутия му по- голям син – Себастиян.
Загледах се като онемяла в красивата фигура на младежа пред мен. Той беше добре сложен, облечен в тъмен костюм, с много стегнат шал на врата и изключително бяла кожа, а очите му. Можех да се закълна, че очите му бяха червени.

- Очите ти…  – промълвих тихо. Той се извърна към мен и изражението на лицето му внезапно се промени
- Да ,зелени са като на майка ми. Не мислиш ли ? – бавно пророни той.
- Да прав си.
- Тереза, моля те поздрави Себастиян с добре дошъл и седни нормално ето тук до мен и потупа един тъмно червен диван. Точно до него беше и масичката с настолната лампа, която в момента беше включена. „ Е супер, значи аз ще съм на подсъдимия стол” – Не е културно такова отношение- сгълча ме  Елинор и продължи доста по- нежно към големия си син.- Е, Себастиян, май не си се хранил достатъчно? Не, не ми отговаряй- то се вижда от тена на лицето ти. Какво прави толкова години детето ми? Къде беше?
- Да, къде беше ?- кимна одобрително и Еми- Разкажи ни, моля те !- и отново вкара в действие нейния умолителен  поглед.
Аз събрах кураж и също погледнах към новодошлия. Странно очите му наистина бяха зелени, а не червени. Какво ли си бях въобразила. „ Сигурно е от виното”.


****

(Себастиян)




Сега трябваше да изиграя най – важната и сложна роля от много време насам – на идеалния син, с перфектни обноски и вид, който не напомня на уличен плъх. Последното, за което се бях замислял беше външния вид. Трябваше да направя добро първо впечетление на родителите си, не биваше да разбират, че съм западнал до такава степен, че да приспивам в квартални кръчми и да не излизам през деня навън, но най – важното беше да не разбират, че съм вампир.


Бях отседнал в някаква кръчма близо до Лион, крайпътна спирка за укъснели пътници. Там бях вече седмица, хората започнаха да ме смятат за странник, мислеха си, че ще стоя тук вечно, но аз просто събирах смелост за срещата със семейството си, която бях обещал на сестра си. Доколкото я познавам, със сигурност беше разгласила на целия свят, че пристигам, със сигурност, щеше да организира нещо за идването ми, това беше сигурно.
Вечерта, преди тръгването отидох до Лион, трябваха ми няколко минути, напълно достатъчни за да стигна навреме, преди магазините да са затворили. Харесах си един прилично изглеждащ и влязох вътре.
Бяха ми останали достатъчно пари, за да си купя тъмен и достатъчно елегантен костюм, който да контрастира с бледата ми кожа. Купих си и шал, но не с цел да изглеждм добре, купих го за да ми стяга на врата всеки път, когато закопнея за човешка кръв, колкото и да бях „еволюирал” в самоконтрола си, винаги трябваше да съм нащтрек. Жената в магазина ми избра и подходящи обувки, така че костюма ми за предстоящото представление беше готов.

Рано сутринта на следващия ден си наех файтон с доста глуповат на вид кучиаш, точно такъв ми трябваше, без да задава глупави въпроси. Отначало беше малко скептичен, след като му казах до къде искам да ме закара. Тук се намесва и дарбата, която получих, ставайки вампир, а именно способността да убеждавам хората в това, което искам. Бях сигурен, че ако му кажа, че съм краля на Англия няма да се замисли много и ще се обръща към мен с „ваше величество”. Последва един единствен поглед от моя страна, след което кучиаша, който се казваше Бернард, любезно ме покани да седна във файтона и ми гарантира, че ще стигнем до няколко часа.

По време на пътуването не чух нито звук от него, освен когато подканяше конете да побързат. Хиляди мисли нахлуваха в главата ми, следвани от други, още по глупави от предишните... Чувствах, че съм срам от семейството ми, бях се превърнал в убиец и сега трябваше да разигравам театър, само и само за да не ги разочаровам и то за пореден път.
Няколкото часа път минаха с невъобразима скорост, озовах се пред бащтината къща толкова бързо, че ми се стори невъзможно, но когато знаеш, че ти остава цялото време на света, обикновено е така. Вече беше късно вечерта, т.е. повече от няколкото часа, които ми обеща Бернард. Помислих си че ще се размине без много шум. Ще вляза вътре и семейството ми ще разбере за пристигането ми на следващия ден, но грешах. Малката ми сестричка не се беше променила, беше си същата луда глава и след шестте години, през които отсъствах.

Емили, чула звука от конски копита, се озова на входната врата за отрицателно време. Беше облечена в красива, розова рокля, но това ми говореше единствено, че не си беше лягала, чакала ме е... Почувствах се гузен, толкова ме обичаше, а не го заслужавах.

- Себастиян! – Затича се към мен, веднага след като дадох последните си пари на Бернард и го пратих вкъщи. Беше се променила страшно много, що се отнася до външния вид, вече приличаше на истинска дама, съмнявах се обаче да се държеше като такава. Толкова се радвах да я видя. Тя ми липсваше ужасно много през дългите и мъчителни за мен години. Прегърна ме и не ми остави въздох, а като включим и стегнатия шал на врата ми, наистина въздуха ми беше на привършване.
От както бях се превърнал във вампир не бях в такава близост с човешко същество, освен когато излизах на лов. Сега очите ми придобиха характерния за мен червен цвят, когато усетя близо до себе си кръв. Бързо се осъзнах и излязох от моментния транс, който ми причиняваше нейната близост.

-Пораснала си, променила си се... – Казах оглеждайки я от главата до петите. – Да знаеш само колко много ми липсваше...
- Знам, ти ми липсваше толкова, колкото и аз на теб. – Не ми остави шанс да кажа, каквото и да е било, хвана ме за ръката и ме заведе на бегом в къщата. В салона вече беше събрало семейството, моето човешко семейство... Не можех да се нарадвам на гледката на всички събрани на едно място. Баща ми пръв се приближи до мен и ме прегърна толкова силно, колкото и Емили преди малко. Никога не ме беше прегръщал, сега се замислих за това. Той беше от онези мъже, които не показват чувствата си лесно. Представих си колко е страдал от факта, че не получи никаква вест от мен. След като ме пусна видях усмихнатото изражение на майка ми и насълзените й от радост очи.
- Най – накрая реши да се върнеш...Сети се за семейството си, сети се, че тук има хора, които мислят за теб... – Очевидно ми беше ядосана и с право. Любовта й обаче надделя над майчинските порядки и се хвърли да ме прегръща и целува. Брат ми, Итън едва ли си ме спомняше толкова добре, колкото Емили, но ме посрещтна радушно, също като другите от семейството. И той беше пораснал, приличаше на мен на неговите години.

Минаха около петнайсетина минути, преди всички да се успокоят. Явно не забелязаха това, което се страхувах да не забележат.
Не бях забелязал кога слезе и Тереза, учителката на брат ми. Това, което си спомнях за нея беше, че е най – добрата приятелка на сестра ми, беше на нейние години, нищо друго. Тя, също като Емили, беше пораснала, беше се променила... Прекъсна размислите ми като каза нещо за очите ми, веднага се сепнах. Казах й, че са зелени, като на майка ми, Елинор, и веднага смених изражението си. Не трябваше да разбира нито тя, нито който и да е за „изстудяването” ми. След нея обаче майка ми и Емили сякаш нарочно продължиха с неудобните за мен въпроси, които попринцип е нормално да ме питат. За мен беше като разпит, трябваше да започна със съчинената от мен история и да я следвам стриктно.

-Храня се достатъчно, майко, не се притеснявай...Нали знаете, заминах за да разгледам света. Застоявах се за по няколко месеца в различните градове, за да бъда по – наясно с културата и обичаите на местните хора. Обиколих най – интересните места от Европа, и пак останаха някои, които не успях да видя.
-За шест години? – Започна баща ми – Ние с майка ти брояхме всеки ден, а ти мислиш да заминаваш отново? – Каза го с нормален тон, но аз го поснавах доста добре и успях да доловя високата нотка накрая.
- Не, разбира се. Липсвахте ми прекалено много, за да замина пак. – Лъжа след лъжа... Имах намерението да замина след няколко месеца, защото нямаше да издържа присъствието им, те всички бяха потенциални жертви. Вечерта мина като по учебник – лъжех убедително за всяко нещо, което ме питаха. Убедих ги в искренността си. Всичко мина сравнително спокойно като изключим факта, че гладът ми се засилваше, трябваше да изляза на лов. След няколко часа на обяснения на майка ми и хрумна гениалната идея, че може би съм уморен и ме изпрати в стаята ми, като ми пожела лека нощ, както правеше, когато бях малък.
Качих се горе, влязох в помещението, което беше моята стая, същата, както я помнех. Всичко си беше на мястото.
Тъй като нямах нужда от сън, след като си събляокох дрехите се пъхнах под завивките, просто трябваше да се преструвам, че живея нормален човешки живот.

(Себастиян)

Тереза не ме изненада с поведението, което изобщо не й подхощаше. Все пак беше прекарала години в компанията на сестра ми. Въпреки това думите й ме забавляваха страшно много до момента, в който се приближи, за да вземе гоблена си, който се намираше зад мен. Глупава грешка от моя страна. Ако знаех, че ще се стигне до близък контакт с нея изобщо нямаше да седна на това място.

Когато протегна ръката си обаче, нямаше какво да направя. Нямаше какво да направя, за да спра усещането на жажда, което се просмукваше в съзнанието ми. Адренлинът нахлу в тялото ми толкова бързо, че нямах време да осмисля ставащото, да спра да бъда чудовище и да я защитя от себе си. Вече чувствах как здравият разум ме напуска. В мен се бореха няколко чувства в рамките на всяка секунда, време, недостатъчно Тереза да избяга. А тя дори не подозираше какво я очаква, ако загубя малкото ми останал самоконтрол. Очите ми смениха зеления си цвят в най – опасния, кърваво червен.

С последните си останали сили успях да се сдържа и да не се нахвърля върху нея. Нямах представа как изглежда безсилието ми в нейните очи, дали въобще забелязва някаква промяна в мен. Това беше последното нещо, за което мислех. При допира на ръката й ми стана още по – трудно, кръвта правеше кожата й топла, дори гореща. Усещах топлината й дори през дрехите.

След секунди тя се намираше на спасителните за нея няколко метра, като даде ми време да отдъхна. Започнах пак да възвръщам истинската си самоличност и си помислих, че всичко е свършило, но грешах.

След като седна на червеното канапе в другия ъгъл на стаята, започна да изсипва поредната си порция ирония, примесена със сърказам, докато се занимаваше с гоблена си. Аз исках само да изляза навън, да избягам далеч от къщата, докато съм напълно сигурен, че не представлявам опасност за семейството си... Планът ми отново се провали още в самото си начало.

Тереза не умееше да работи с игла и конец. Лесно можеше да се установи от непохватните й движения. Това момиче си го просеше, просеше си да стане основно ястие... Едва се оттърва преди малко, но сега вече нямаше спасение, определено нямаше да мога, да се сдържа и щеше да пострада.
Очите ми бавно проследиха капките кръв, спускащи се по пръста й ... За един кратък миг прекосих разстоянието между нея и мен и се озовахме лице в лице. Вече не говорех аз, говореше вампира, който не беше пил кръв от близо седмица.

- Дай на мен!- Това беше всичко което казах, преди на лицето ми да се появи зловещата усмивка, до която се надявах да не се стига. А тя се съгласи учудващо лесно. Грешка...

Бях на сантиметър от кръвта, която желаех толкова много и нищо нямаше да ме спре да утоля жаждата си, нищо, освен стъпки, чуващи се от коридора. Стъпките на жена на средна възраст, нямаше я майка ми вкъщи, което означаваше, че това е Франческа. Стъпките й ми дойдоха като лъч светлина, като спасение. Замислих се за нея и успях да спася Тереза от себе си, поне за сега беше в безопасност. Тя влезе в салона с обичайната си реплика.

-Имате ли нужда от нещо? – Естествено, от кръв и смятах да си я осигуря.
-От нищо за сега, Франческа, блягодаря. – Казах и без да кажа нищо друго нито на нея, нито на Тереза, излязох от салона и отидох право навън. Нямах време да мисля за обноските точно сега. Нямаше да издържа още дълго без да утиля жаждата си, затова сега се заех именно с това.

(Тереза)


Не осъзнах, че Себастиян го няма в стаята, доста след като Франческа излезе. Седях като опиянена и едва сега усетих парещата болка в пръста ми. Захапах прясната рана и се замислих какво по дяволите се беше случило. Спомнях си в като в мъгла, че бях взела гоблена и после Франческа влезе да попита имаме ли нужда от нещо и изведнъж бях сама. " Е, поне съм сама " прошепнах тихо на себе си, когато от коридора се чу гласа на Емили:

- Тереза, къде си, Тереза ? – Еми се дереше с цяло гърло
Насочих се по посока на гласа й.
- Какво е станало ? – вдигнах вежди, когато видях зачервеното й лице и разрошената коса. Тя трепереше цялата от нерви.
- Първо да те питам какво си причинила на Себастиян, че така излетя от къщата ? – тя се обърна и остави чантичката си на масата.
- Нямам си и на представа ! – вдигнах рамене напълно искрено
- Ела имам да ти разказвам – наострих уши и се изстрелях с бърза крачка нагоре след Еми към нейната стая.

Тя се излегна на килима и нервно затрополи с обувките си по дървения под.
- Разказвай !
- Тази сутрин излязохме с майка, за да раздадем поканите. Искаше ми се, ти да дойдеш, но ти си непробудна. Исках да свърша с неприятната задача още в началото и първите, които посетихме бяха Селест и сестра й. И познай какво стана там ?
- Ами... ?
- Ами тя не беше сама. Няма да се сетиш никога кой беше с нея. Мистър Пирели ! Тази подмолна змия и този предател пиеха кафе, залисани в разговор. Знаех си, че не е добре, че миналия път говориха. – Тя рязко се изправи и започна да крачи из стаята.
- Моля те, не започвай пак с въртенето като пумпал – проплаках – Зави ми се свят и то още от вчера. А те какво си говореха ?

Тя се хвърли със замах на перваза на прозореца и забарабани с пръсти по рамката. Личеше си колко много беше наранена, независимо, че се опитваше да го прикрие.

- Не знам какво си говореха. Когато влязохме в трапезарията им, той й разказваше някаква история, а онази се смееше като луда… Сигурно са се подигравали на мен – прибави след малко тя отчаяно.
- Не говори глупости. Това е абсурдно, сигурно се е ежил там като паун и тя му се е възхищавала. Не знам какво изобщо му хареса.
- Той беше толкова мил и внимателен.Успя да ме предразположи да му се доверя.- размечта се тя
- Ти се доверяваш на всички, тъй че това не е особено голям успех от негова страна.
- И как да кажа – продължи тя без да е чула коментара ми – Той е някак си самоуверен и толкова забавен. В неделя, като се разхождахме, не съм спряла да се смея.
- Еми ти си загубена вече. Как ще те спасявам от лапите на тази пуяк ?
- По- добре питай как ще спасим него от лапите на онази хиена Селест.
- Добре, щом държиш. Предлагам да й го върнем. Тя не се ли страхуваше от змии?
- Знаех си, че мога да разчитам на теб за това.- каза Еми и разтегли една широка усмивка до ушите си.
- Е тя нама да успее да забележи, че има змия в леглото й. Така или иначе една вече спи там.- изкикотих се и се облегнах блажено назад, представяйки си физиономията на онази надувка.

Така мина и остатъка на следобеда – двете седяхме и злословихме срещу нищо не подозиращата ни жертва. Планът беше преповторен поне пет пъти, докато Емили вече нямаше търпение да се заема с изпълнението му. Все пак и двете решихме, че ще е по- добре само аз да се вмъкна в спалнята й и да оставя змията в леглото на Селест. Оставаше само да убедим Итън да ни даде малкия си домашен любимец. От доста време той отглеждаше някаква зелена гадина, която беше нарекъл със звучното име Пинко. Направо се чудих, защо не я беше кръстил Пухчо. Към девет вечерта се отправих към стаята на Итън, за да му пожелая лека нощ и да отмъкна малкото влечуго. Почуках тихо на вратата и отвътре се чу едно сънено:

- Влез.
- Здрасти, палавнико, днес май се измъкна от уроците. Доволен ли си ?- кестенявите му къдрици се размърдаха под завивката и след малко успях да видя и едно малко розово носле да се подава изпод синия юрган.
- Даааам – провлачи дребосъка- Защо си ти ? Мислех, че Себастиян ще дойде да ми прочете приказка.
- А значи така ! Брат ти си дойде и вече не искаш аз да ти чета. Добре, тогава мога да си тръгвам – хванах дръжката на вратата готова да си тръгна.
- Нееее, аз все още искам приказка !
- Добре, но после обещаваш, че ще заспиш много дълбоко нали.
- Разбира се- кимна той.

Започнах да му чета и не минаха и десет минути и той отдавна беше облегнал глава на рамото ми и спеше непробудно. Изправих се внимателно и се насочих към клетката на Пинко, който както обикновено се беше увил на кълбо в единия край. Хванах внимателно змията с два пръста и го напъхах в една кесия, която Еми беше подготвила. Едва се сдържах да не се засмея.

Излетях на стълбището без много да му мисля и точно когато взимах последните три стъпала със скок връхлетях на Себастиян. Учудващо той дори не се отмести и милиметър от мястото си :

- Какво правиш ? – сведе глава на долу, за да ме погледне в очите. Сега осъзнах, че сигурно бях с една глава по- ниска от него.
- Ами , излизам – припряно овърнах и го дръпнах за ръкава – И ти идваш с мен да ми помогнеш ...

Той ми хвърли въпросителен поглед и аз се опитах да го дръпна след мен, но единствения ми успех беше, че само изгубих равновесие. С невероятна бързина той ме подхвана за лакътя и отново ми отправи въпросителен поглед

- Хайде, ще закъснеем – усмихнах се лукаво.



****

(Себастиян)

На излизане от входната врата се засякох с Емили и майка, които очевидно бяха свършили с разнасянето на поканите.Те не трябваше в никакъв случай да виждат лицето ми, затова профучах покрай тях без да кажа каквото и да било. Не смеех да ги погледна.

Излизането ми навън беше най – доброто, което можех да направя. Нямах време да подбера внимателно жертвата си, не и този път. Бях толкова жаден, че не ме интересуваше, че е светло, че може да ме видят. Важно беше само да намеря някой глупак, отделил се от тълпата и оживлението на града, било то дори за няколко секунди. Главата ми пулсираше само при мисълта за кръв.

Без да се замислям се нахвърлих върху някакъв възрастен мъж, вървящ по усамотената улица до Рамо Примо. По принцип не бях толкова немърлив в действията си, но в този момент това не ме интересуваше. Всичко свърши за няколко минути, подарих му кратка смърт. Дори не разбра какво стана, просто придоби онова характерно изражение, което придобиват всички мои жертви. Гъстата и топла кръв се изля в гърлото ми, давайки ми спокойствие и блаженство.
Свърших за отрицателно време. Докато се прибирах, вървейки с умерен човешки ход, се замислих, че откакто съм тук, не съм посещавал любимите си места. Те се брояха на пръстите на едната ми ръка и все пак ми се прииска да ги разгледам. Кой знае кога пак щеше да ми се отдаде такъв шанс.

Разходката ми продължи няколко часа. Не се уморявах, а и не исках да привличам внимание, затова не се задържах дълго на едно място. Позволих си да се увлека в мисли, разглеждайки почти цялата югоизточна част на Венеция, повече от колкото си бях наумил. Едва, когато започна да се стъмва се опомних, че трябва да се прибирам.
Влязох в къщата с приповдигнато настроение, спомняйки си колко хлапашки глупости бях вършил по тези улици. Но това бяха отминали години. Ставаше ми смешно, само като си помисля колко бях щастлив, когато бях малък...
Тъкмо щях да прекрача първото стъпало, на път за стаята ми на втория етаж, когато пред мен изскочи Тереза, носеща торба, в която имаше живо същество. Чувах го как мърда. Разбира се на въпроса какво прави, тя не ми отговори. Още един знак, че е живяла със сестра ми доста време...

- Ще закъснеем ли? – Продължавах да упорствам и да задавам въпроси, без отговор от нейна страна. – Какво има в торбата ? – Отново нищо, само поредната лукава усмивка. Това момиче ме изкарваше от нерви – Добре, сега ще спрем и ти ще ми обясниш какво точно смяташ да правиш – стиснах я за ръката –И по – важното защо си мислиш че ще ти помогна, без да си ми обяснила нищо?! Тя се опита да се освободи от стоманената ми хватка. Нямаше как да се измъкне, преди да ми отговори, но и отне известно време в безплодни усилия, докато го разбере.
- Ами... смятам да помогна на сестра ти, това достатъчно ли е? – Пуснах я, не беше достатъчно, но й вярвах.

След около двайсет минути застанахме пред голяма керемидена къща.
- Сега какво? – Погледнах я учудено за пореден път.
- Виждаш ли прозореца на първия етаж? – посочи –Онзи от дясно. Просто трябва да влезеш в стаята и да оставиш това в леглото на момичето, което... – не я оставих да довърши.
- Ти да не си полудяла? – Казах като я дръпнах назад. – С какво ще помогне това на Емили? Какво толкова има в торбата, която носиш?
- Малък подарък за една приятелка. Еми искаше да я зарадва, като го остави до главата й, за да може на сутринта да се изненада. – Усмихна се фалшиво.
- И не можеше да й го даде утре сутринта? –тишина . Ясно беше, че не е подарък, но реших да я поизмъчвам.Харесваше ми да наблюдавам как премигва и се цупи, докато се чуди какво да излъже – И защо ти идваш да й го оставиш, а не Емили?
- Тя ... тя е уморена, а аз имам да и връщам услуга... – Отново я прекъснах, издърпах торбата от ръцете й. Вътре беше змията, която отглеждаше брат ми Итън. – Страхотен подарък. Добре, че те видях преди да си убила това момиче. Няма да я сложа близо до нея в никакъв случай. – Лицето на Тереза придоби нацупено изражение, взе торбата обратно и тръгна решително към отворения прозорец.
- Мога да го направя и сама. – Каза язвително. Стигна до къщата, огледа стената, която беше съвършено гладка. Нямаше начин да се изкачи до там. Дори и да не беше гладка,пак нямаше да успее да стигне до горе с рокля.
- Стига, хайде да си ходим ... – Сякаш не ме чу, хвана по – здраво торбата и започна с отчаяния си опит, да се изкачи по стената.

Когато разбрах какво искаше да направи Тереза ми стана някак нерпиятно, по неясни причини. Сякаш ми пукаше за момичето, с което те двете с Емили искаха да се пошегуват. Не ми беше присъщо, аз убивах хора без да се замислям, какво беше различното този път? Нямах представа какво става с мен, но това имаше общо с Тереза. Наблюдавах я учудено какво в нея ме караше да се държа толкова различно. Тъмната й коса се беше разляла по раменете, оголвайки врата й. Виждах как кожата й се повдига и спуска, пулсираща от движението на кръвта, но за първи път не исках да я вкуся, а да докосна лъскавата маса. Само при мисълта нещо в мен ме караше да изгарям. Беше толкова могъщо и непознато едновременно. Същото като зова за кръв. Тя тъкмо беше успяла да се поповдигне леко на една тухла, но едва запазваше равновесие и залитна назад. Прихванах я за кръста и тя се обърна сепната лице в лице с мен. Усетих как дъха й затопли ледената ми кожа и ми се прииска да я стисна по - силно към себе си. Не го направих, а се дръпнах назад, за да събера мислите си. Тя продължи с жалките си опити, продължавайки да не обръща внимание на недоволството ми.

– Сигурна ли си, че змията не е отровна? – Попитах като си придадох заинтересован вид.Това вече го чу и се обърна към мен. Приближих се до нея, и след като ме увери, ми подаде торбата с умолително изражение. Аз запретнах ръкавите си и се изкачих по стената за няколко секунди, придържайки торбата на рамото си. Момичето спеше непробудно, не че можеше да ме чуе, ако не исках, но все пак беше удобно. Приближих се на пръсти до нея и си представих какво щеше да стане, ако се събуди... Змията се размърда лениво, когато я сложих близо до краката й и веднага излязох от стаята. Направих знак с ръка на Тереза, който означаваше да се разкараме от мястото колкото е възможно по – бързо и тя ме последва изключително доволна.

Вървяхме в мълчание до вкъщи.Нямаше какво да кажа, бях още твърде шокиран от мислите си. Едва когато се качихме по стъпалата, й проговорих:
-Кажи на Емили, че трябва да си поговорим, не може просто така да слага змии в леглата на хората.
- Съмнявам се, че ще дойде, не обича да й четат конско. – Каза като прикриваше напушилия я смях с едната ръка.
- Ако не иска да кажа на майка ще дойде... Лека нощ. – Усмихнах се и се загубих по коридора.

(Себастиян)
Бях ужасно разочарован от поведението на сестра си, живеех в семейство, където на етикета се държеше страшно много.
Когато пораснахме малко повече се роди Итън, което съвсем разпусна поведението на Емили. Родителите ни прекарваха повечето си време в грижи за малкия ни брат и Емили правеше всичко, за да привлече тяхното внимание. Правеше скандали на обществени места, прибираше се късно вкъщи, често в нетрезво състояние, държеше се арогантно в присъствието на семейни приятели, но с всичко това успяваше да си докара само неприятности. Спря да се държи глупаво едва когато Итън стана на две години, не изискваше толкова грижи, както няколко месечно бебе.

Това е всичко, което си спомням, защото заминах след втория рожден ден на брат ми. Сега бях страшно ядосан на Емили, ако родителите ни разберат, щеше да си изпати, по – точно щяхме да си изатим и двамата, все пак и аз бях замесен. Вечерта мислих доста по този въпрос, едва дочаках сутринта.
Около девет часа, точно след закуска, на която аз не присъствах, на вратата на стаята ми се почука.
-Влез. – Казах със спокоен тон, който се надявах да запазя до края на разговора ми с Емили.
-Искал си да ме видиш... Предполагам искаш обяснение за случката вчера, нали? – Погледът и беше забит в земята.
- Ако има и нещо друго, сега е времето да ми го кажеш. Искам обяснение – какво точно ти е направило момичето, за да слагаш змии в леглото и? – Тонът ми се повиши, не и дадох шанс да отговори, преди да се изкажа до край. – Защо караш някой друг да ти върши мръсната работа? Ако бяха хванали Тереза щяха да обвинят нея, а аз съм сигурен че тя нямаше да те издаде, тя щеше да пострада. Трябва да ти е много добра приятелка, щом прави такива глупости за теб.- Емили вдигна поглед.
- Това „момиче”, както я нарече, си го просеше. Какво лошо има в това, че исках да я запозная с някой, като нея? Сигурно сега се радва, че среща някой нейн събрат, в лицето на змията... – Усмихна се и ме погледна, с надеждата да види усмивка и на моето лице. След като не видя промяна в изражението ми продължи. – Тереза искаше да отиде, аз не възразих... Няма значение коя щеше да отиде, аз или тя, щеше да е еднакво забавно и справедливо.
- Отговора ти не ме удоволетворява, все още не разбирам какво толкова ти е направило момичето, няма да си тръгнеш преди да ми обясниш. Ако не го направиш, ще обясняваш пред майка, или по – лошо, пред татко. Нервите му са опънати и ще си изкара всичко на теб. – Емили разбра че няма да и се размине, по – добрия вариант беше да каже мен.
- Всичко стана, защото Селест се меси там, където не трябва. – Изчерви се и отново заби погледа си право надолу. – Аз харесвах един човек, а тя започна да се прави че го харесва, само защото аз го харесвам и...
- Това ли било?- Отново я прекъснах. - И заради една такава глупава забешка рискуваш да развалиш взаимоотношенията ни с нейното семейство?! Правиш глупости, как може да слагаш змия в леглото и, това е толкова детинско... – Никаква реакция от нейна страна. – Поне да беше рискувала ти, какво общо има Тереза с твоите глупости?
- Нали ти казах, тя поиска да ми помогне, не съм я накарала аз.
Не знаех дали да и вярвам, сякаш беше друг човек, имах чувството че ми няма доверие. Преди да замина бяхме много близки, споделяше ми всичко, което я вълнува. Сега очевидно бях изместен от мястото, което ми беше отредила, то вече се заемаше от Тереза.
Знаеш ли, просто излез... И запомни: това е първият и последен път, когато те укривам, дано разбираш колко глупаво си се държала. Искам да знаеш че съм ужасно разочерован от поведението ти. – Осъзнах че няма да има смисъл да продължавам, тя сякаш не ме слушаше.

Целия ден прекарах в стаята си, четейки книги, който навремето ми бяха интересни и се надавях че и сега ще е така, но грешах. Явно бех пораснал повче отколкото си мислех.
Франческа мина няколко пъти, за да ме попита дали искам нещо, освен нея никой не ме потърси цял ден.
Отдавна се беше свечерило, беше около полунощ. Къщата отдавна беше утихнала, всички спяха, всички освен мен, разбира се, аз не мога да заспя. Лежах в леглото и чаках да започне да се зазорява, времето минаваше по – бавно от всякога. Изведнъж чух някакъв звук откъм стаята на Тереза, която беше точно до моята. Отначало помислих че си внушавам, но после ясно разлих звук, идващ от прозореца в съседната стая.
Бързо станах от леглото и се отправих към прозореца в моята стая точно навреме, за да видя как Тереза тупва почти безшумно на земята. Облякох се за няколко минути, после скочих от прозореца и тръгнах след нея. Вървях на известно разстояние, така, че да не може да ме усети. Иглежда не се измъкваше за пръв път, вървеше бавно и сигурно, изглеждаше че знае къде отива.

(Tереза)

Денят мина много по – бавно, отколкото очаквах. Беше един безкраен низ от тиктакането на часовника и обичайните реплики. Емили през целия ден се чудеше как да разбере реакцията на Селест, след като е намерила змията и постоянно опипваше почвата дали бих отишла с нея, за да проверим какво е станало. Не се съгласих! Разбира се това доведе до познатия ми до болка репертоар - тя прекрати разговора и започна една поредица от цупене и физиономии на безразличие. Това трябваше да ме разстрои, но за неино нещастия точно днес нямаше шанс. Първо, защото знаех, че утре вече щеше да е забравила, че ми се сърди и второ, защото не можех да мисля за нищо друго, освен за предстоящата нощ.

Отново и отново поглеждах часовника, но днес той беше решил да бъде срещу мен и упорито стрелките не се преместваха. Животът ми се беше превърнал е едно голямо негово наблюдаване и един кръговрат на чакане, момент на екстаз и отново чакане. Концентрираше се само около времето с Даниел и желанието ми да бъде мой. То беше като горчивата нотка, която усещах в устата си, когато мислех за него. Всичко друго беше изгубило смисъл. Бях се вторачила в идеята, че някой ден ще бъдем само двамата, както моряците се вторачваха в светлината на фара в тъмната нощ. Но той не беше мой. Можеше да бъде с мен само три дена в седмицата и аз ги чаках с притихнало сърце всеки път. Даниел, Даниел, Даниел. Това превърташе умът ми ден и нощ, когато не бях с него и пак същото , когато бяхме заедно. Даниел със семейството си и Даниел с мен.

Едва дочаках всички да заспят, за да мога отново да се измъкна през прозореца. Можете да си представите колко голямо беше нетърпението ми. Днес беше не само обикновена нощ, която щях да прекарам с него, но и много специален момент за нас двамата. Вече бяха минали дванадесет месеца от както се виждахме с него. През главата ми прелетя шокиращата мисъл, че една година беше вече минала, но той още не беше мой. Не, нямаше да мисля за това сега. Зачертах черногледите мисли и се съсредоточих в очакващото ме приключение. Днес той и аз щяхме да отпразнуваме годишнината си навън под звездите. Близо до моста Риалто. Нашето място, където се срещнахме за първи път и от където започна всичко.

Представях си вече светлината на луната, отразяваща се във водите на Канале Гранде. Когато излязох навън времето ме накара още повече да се усмихна. Беше необичайно топла и ясна за декември вечер и дори не се нуждаех от наметалото си. Духаше само лек приятен ветрец. Тръгнах бавно по улиците, наслаждавайки се на приятното време и на мислите, които се въртяха в главата ми. С Даниел бяхме обсъждали тази вечер много отдавна, някъде още в началото на срещите ни. Той ми обрисуваше прекрасни картини как ще вечеряме на свещи и ще е подготвил романтична вечеря с ягоди и шоколад. Разказваше ми как после ще ме изненада с негова поема написана за мен и ще пробва нов вид похват на рисуване. Щеше да рисува шедьоврите си върху ми с шоколада. Пристигнах пред вратата му без да се усетя как бях изминала пътя до там, отнесена в мечтите си. Усещах как в корема ми пърхат пеперуди, когато почуках на вратата.

- Влез тиамо! – чу се от вътре мелодичният глас на Даниел.
- Веднага ли ще тръгваме ?- попитах учудена, когато го видях, че беше облякъл вече палтото си.
- Трябва да ти кажа нещо, щях и по- рано да те уведомя, но нали знаеш, че не мога да дойда до домът ти или да ти пиша. Имам ангажимент и трябва да тръгвам веднага.
- Какъв ангажимент?- попитах притеснена и се приближих към него в стаята.
- Обещах на Бернардо да играя покер тази вечер с него. Нужен им е четвърти човек и аз казах, че ще отида.
- Но нали тази вечер щяхме да сме заедно ? – едва успях да проговоря
- Защо ? Какво има тази вечер? – погледна ме той учудено
- Днес е годишнината ни и си мислех, че ще я отпразнуваме до нашия мост. Не си ли спомняш, вечерята на свещи и …. – млъкнах, когато видях леко подигравателната му усмивка.
- Не ставай глупава, тиамо. Това са толкова банални неща. Как може да имаш толкова романтични и ….. обикновени мечти.

Преглътнах, напиращите сълзи вътре в мен и попитах:

- А няма ли поне да прекараме нощта заедно – нали това беше смисълът в крайна сметка, опитах се да убедя сама себе си.
- А ти това ли очакваше. – той въздъхна и започна да ми обяснява като на малко дете, което нищо не разбира – Тереза, знаеш, че бих прекарал нощта с теб , ако имах тази възможност, но все пак приятелят ми има нужда от мен. Не виждам защо не го разбираш. Матео се е отказал и аз трябва да влезна в играта на негово място. Иначе няма как Бернардо да спечели. Какво му остава, да викне Лоренцо ли? На него не може да се разчита. Хайде, горе главата – той повдигна брадичката ми с ръка и аз си наложих да го погледна без да пророня и една сълза.
- Не те разбирам. Не разбирам защо имаш толкова изисквания към мен. – ядоса се той, когато забеляза зачервените ми очи. Та ти дори не си ми съпруга. Ако исках такива сцени, щях сега да водя този разговор не с теб , а с Анджелика.
Нямаше какво да отговоря. Сърцето ми трепна при споменаването на името й и сякаш една тежка буца се загнезди там, пречейки ми да дишам. Една хлебарка мина през крака ми и аз подскочих като ужилена. Даниел се огледа разсеяно из стаята.
- Да тук трябва да се пооправи малко, но няма да го правиш тази вечер. Целуни ме и се прибирай. А аз отивам при Бернардо и момчетата.

Излязох почти на бегом навън и вече нямах силите да сдържа обидата и сълзите си в мен. От очите ми се зарониха едри солени капки, които се стекоха по цялото ми лице, карайки ме да се чувствам още по- жалка. Защо бях повярвала, че той ще постави мен на първо място? Изтичах в съседната пресечка и заудрях по стената с все сила близо до светещия прозорец от стаята на Даниел. След малко светлината изгасна и разбрах, че той беше излязъл. Сълзите ми рукнаха още по силно, а от обида гърлото ми се беше свило. „След като не мога да викам, поне мога да удрям” - помислих си в беса си и заудрях още по- силно. Изведнъж усетих силна длан да обхваща вече кървавия ми юмрук.

- Тереза не го прави. Няма смисъл ! – обърнах се бясно назад. Но не беше Даниел, а Себастиян.


*******

(Себастиян)
Тръгнах бавно след нея, колкото е възможно по – тихо и внимателно. Къде можеше да отива толкова късно? И защо го правеше тайно, какво ли беше намислиса... Любопитството ме изгаряше и се оказа по – силно от здравия разум, който крещеше че най – добре ще е да се върна в стаята си и да се направя че нищо не е станало.
Докато я следвах се препънах на няколко пъти и то доста звучно, но тя не ме усети, дори не се обърна. Буквално подскачаше от радост, вървейки по добре познат за нея маршрут. Стана ми още по – интересно, със сигурност не се измъкваше за пръв път, доста умело излезе от прозореца, а сега ми се струваше че отива някъде, докъдето можеше да стигне и със затворени очи. Детайлите рядко ми убягваха, особено с ново придобитите свръх развити сетива.

Вървяхме двайсетина минути - Тереза, подскачаща пред мен като малко дете, на което са обещали нещо сладко, и аз криейки се в сенките и наблюдаваки всяко нейно движение.
Изведнъж се спря пред някакво художествено ателие, от онези, които бяха притежание на художници, вечно витаещи в облаците, но достатъчно пропаднали, за да не успеят да реализират собствените си мечти върху платното. Тереза почука на вратата с усмивка, която небях виждал, беше изключително щастлива, още не разбирах защо. Отвътре се чу мъжки глас: „Влез тиамо!” и нещата започнаха да ми се изясняват. Интересното беше защо се среща с него тайно? Защо семейството ми не знаеше нищо за него?

Тереза не затвори вратата след себе си, което ми позволяваше да следя раговора, провел се между двамата.

Не можах да разбера всичко изцяло, но трябваше да съм изключително глупав, за да не схвана основния смисъл. Очевидно имаха нещо като годишнина, за която мъжа беше забравил. Тереза беше въодушевена именно заради това. Изражението на мъжа ми говореше колко безразличен е той към нейните чувства, което страшно ме ядоса, без да имам ясна представа защо. Още повече се ядосах когато й каза: „Да тук трябва да се пооправи малко, но няма да го правиш тази вечер.” Държеше се с нея като със слугиня, все едно и беше господар...
Не осъзнах кога Тереза успя да излезе от ателието, направи го на бегом. От очите й започнаха да се стичат сълзи, вече наистина ми кипна, но реших да не се бъркам, помислих си че мъжа, с който говореше преди малко ще се върне при нея, виждайки в какво състояние я оставя. Въпросния „господин” обаче не се появи, видях го как загася осветлението и си отива. Не разбирах как Тереза може да харесва някой като него, за когото играта на карти беше по – важна от нея... Вече едва се сдържах да не изляза от укритието си и да не го поставя на място, когато чух блъскане по стена, идващо от съседната пресечка. Веднага се отправих натам.

Огледах се и видях Тереза, блъскаща с юмрук по стената. Трябваше да се покажа, нямаше да й позволя да се наранява зарди глупак като него... Запристъпвах бавно към нея, очаквайки да се обърне, когаточуе стъпките ми. Не го направи, затова се приближих до нея и хванах окървавения и юмрук.

- Тереза не го прави. Няма смисъл ! – Нямаше начин да не ме е чула. Обърна се към мен с бясно изражение, но за миг изражението й се промени в неразбираща физиономия. Стояхме в това положение няколко секунди, бяз никой да обели и дума. Кой знае какво си беше помислила за мен. Почувствах се длъжен да обясня...
-Аз...видях че излизаш и ми стана любопитно защо го правиш толкова късно, съжалявам че нарушавам личното ти пространство... – Изведнъж усетих аромата на кръвта, бликаща от ръката й. – Мисля, че ще е най – добре да се приберем, ръката ти... трябва да се прочисти, иначе ще се инфектира. – Очите ми започнаха да променят цвета си, затова извърнах лицето си от нея. – Хайде, да вървим... – Хванах я за ръката и я затеглих към къщи, все още беше шокирана от станалото. Сигурно се притесняваше какво ще кажат родителите ми, когато видят в какво състояние е. Спря и ме погледна със същия учуден поглед, както преди малко. – Няма да кажа нищо на никого, довери ми се... Няма да разберат че се прибираш сега, спокойно. – Опитвах се да звуча колкото е възможно по – убедително. Ако ситуацията се беше развила по друг начин, със сигурност щях да и дръпна лекция, не по – малка от тази на Емили сутринта, но в този момент не смеех да й кажа нещо лошо, не смеех дори да я погледна. В мен се бореха едновременно няколко чувства: на първо място беше жаждата за кръв, после беше съчувствието и противоположното му чувство за отговорност, което ме караше още сега да я спра и да започна да я разпитвам. Нямаше да я натоварвам излишно, освен това едва ли щеше да ми каже истината...
- Наистина, искам да ти помогна, повярвай ми. – Нямаше друг избор, освен да тръгне след мен. Ако исках да кажа на семейството щях да го направя, ако не сега, то на сутринта, сигурен бях че мисли именно по този начин. Тръгна покорно до мен, свела глава надолу, опитвайки се да си изясни ситуацията.

Бяхме на няколко метра от вкъщи, когато Тереза отново спря. Все още не смеех да я погледа, колкото и тъмно да беше, трудно щеше да пропусне червеният цвят на очите ми. Нямаше ми доверие, още мислеше че ще кажа на родителите ми. Без да я поглеждам я пуснах и заобиколих къщата, тя ме последва. Спрях пред нейния прозорец.
Погледна ме още веднъж, а аз я мернах бегло чрез периферното си зрение. По дяволите, очите ми не променяха цвета си...
Тереза погледна нагоре и започна да се катери по перваза, което си беше доста трудно за някой с ръка като нейната. Хванах я за кръста и я вдигнах на височина, от където лесно можеше да влезе в стаята си . Беше лека като перце, или поне на мен ми се стори така...
Не посмях да погледна към нея. Застанах пред моя прозорец и след няколко секунди си бях в стаята, завит в леглото и очакващ Франческа да ме „събуди” след няколко часа с обичйаната си реплика: „Добро утро, ще слезете ли за закуска, или да ви донеса нещо тук горе?” Притеснявах се за нараняванията й , но едва либях най- добрият лекар за тях, особено когато по- скоро исках да вкуся леката кръв, бликаща от раната, отколкото да я превържа. Устата ми гореше от жаждата, но аз се опитах да я потуша или поне да свикна с нея.

(Тереза)

Бях се сгушила в леглото си най – сетна защитена от топлата пухена завивка. Но спокойствието така и не идваше в полутъмната стая. Усещах как дъхът ми излиза на пресекулки от ноздрите ми в пълна липса на синхрон със сърцето ми, което препускаше бясно и изведнъж сякаш пропускаше един удар, забивайки след това тройно по- бързо. Ушите ми бучаха и цялото ми тяло беше изтръпнало от шока. Но всичко това не беше нищо в сравнение с мислите ми, които режеха цялото ми съзнание. Жалки опити да се окопитя и да защитя останките от потъпканото ми достойнство.

Упорито търсех причини, които да оправдаят поведението му. Прехвърлях една след друга възможностите, които колкото повече време минаваше, толкова повече ставаха все по – невероятни. Може би Бернардо беше закъсал и се нуждаеше от пари. Беше последното, което ми хрумна преди да се откажа. Бернардо отдавна се беше погрижил да не изпада в тази позиция, използвайки последното, което му беше останало – титлата си, за да се ожени за единствената дъщеря на един доста богат търговец на подправки. Сега единствената му грижа беше да пилее нейното наследство.

„Няма оправдание за това, което ми причини.”Сърцето ми пропусна още един удар и аз се задъхах от паниката, която заплашваше да ме завладее. Усещах го като тежък камък, който сякаш не беше част от моето тяло и който растеше с всяка една минута, заплашвайки да ме повлече надолу към тъмнината. Шокът завладя умът ми и тънкото гласче на съзнанието ми започна да се подигра с мен : „ Как можа да ти го причини ? Нищо ли не значиш за него и то след една година, в която му продаде и сърцето и душата си за няколко усмивки и мили думи.” Стиснах зъби, опитвайки да заглуша бученето в ушите си, но вече беше късно. С това загубих и последната капка здрава и разумна мисъл, на която бях способна. Ръцете ми се вкамениха, притиснати към гърдите ми и тялото ми сякаш загуби жизнените си функции.

Очите ми засмъдиха и започнах да си представям колко прекрасно би било, ако можех да заплача отново. Сълзите ми щяха да се стичат една по една по бузите ми и щяха да напоят възглавницата, докато аз потъна в забравата на съня. О, колко хубаво щеше да е да забравя какво бях мечтала този следобед и последвалата обида. Може би ако плачех достатъчно дълго, накрая щях да се предам на умората или ….И аз не знам какво очаквах или на какво се надявах, може би някой да дойде… И защо, за да види унижението и падението ми? Как плача за една долна мижитурка ? Очите ми се навлажниха и отчаянието и нервите най- сетне си казаха думата и цялата се разтресох от ридание. Един кичур от косата ми падна върху лицето ми, но дори не си направих труда да го махна. Стиснах юмруците си и заудрях по меката постеля. „Трябва да спра! Спри! Чу ли просто спри !” Безуспешно си нареждах. Трябваше, но вече не можех. Всяка частица от мозъкът ми крещеше, че имах болни мисли и неоправдани надежди и че това е краят. Беше време да спра да се самозаблуждавам и едновременно с това всяка частица на сърцето ми се раздираше от тези мисли и ме дърпаше в противоположната посока. А аз бях там по средата, неспособна да избера. Гласчето в главата ми продължи да шепти иронично: „Какво си мислиш?! Та ти не можеш без него.”

Поредната вълна на паника ме заля. Ако наистина сложех точка и прекратях отношенията си с Даниел в какво щеше да се превърне животът ми, ако той не беше част от него. За мен той беше като нужната доза морфин. Нещото, което знаеш, че те погубва , но мечтаеш за него и го търсиш като единствената светлина на този свят, когато ефектът му отслабне или когато останеш без дневната си доза. Какво ме различаваше от онези сестиери на пазара до моста Риалто, които дори нямаха статута на куртизанки. Съпоставката беше на направо смразяваща. Та нали точно там беше първата ни среща. Камъкът, който беше сърцето ми заплашваше да ме смаже и аз преглътнах сухо, осъзнавайки неизбежното. Как можах да забравя,че вече се бях предала още преди да е започнала борбата. Той ме беше претеглил в неговия свят, напълно обезценявайки моя, заличавайки същността ми. Още на онази пейка.

***


Беше студен пролетен ден, когато с него се започнахме. Вятърът нахлуваше дълбоко в улиците на Венеция, завъртайки вълните и бутайки завързаните гондоли – едно постоянно монотонно бучене. Аз седях на една пейка, облегнала раменете си на каменната облегалка и се наслаждавах на първите лъчи на слънцето след толкова дългата зима. Това ме беше и изкарало от вкъщи. Емили помагаше на Елинор да се грижат на смени за малкия Итън, който се беше разболял. Бях бдяла цяла вечер над леглото му, но все още не бях уморена. Просто не можех да се отпусна, за да заспя и предпочетох да избягам от къщата.

Отгърнах следващата страница на книгата си се взрях в почти античната черно бяла гравюра на листа. Цялата потръпнах, отмервайки с поглед грозната гледка на седмия кръг на Ада на Данте. Ужасяваща скица как тези, които бяха пожелали собствената си смъртта, бяха наказани да бъдат гонени от бесни кучета до деня на Страшния съд.

- И в деветия кръг е самият Дявол, замръзнал до гуша във водите на река Кокит и с всяка своя уста разкъсва тримата грешници, защото дори огънят е по – добър от тази съдба. В ужасяващите котли на дяволите погубените души поне могат да се движат, имат надежда, че могат да избягат от мъките си, но реката на плача не дава и това.

Вдигнах стреснато глава по посока на гласа. До мен се беше настанил млад мъж с тъмна коса и невероятни сини очи, които искряха на светлината. Той се усмихна, показвайки две трапчинки на бузите си под наболата брада. Но това, което ми направи най – силно впечатление беше облеклото му и по – точно колко леко беше облечен - само с тънка ленена риза, която беше силно намачкана и изцапана с разноцветни бои.
- Извинете, познаваме ли се ? – попитах, за да мога да спра да го оглеждам така. Погледът ми беше като залепен за лицето му.
- Ако беше така , определено щях да запомня. Приятно ми е, казвам се Даниел Tиеполо , професия художник, обичам светлината и синьото и очевидно съм запленен от теб. А ти си? – каза го толкова спокойно, без дори да трепне, докато аз цялата се изчервих.
- Тереза. – едва промълвих , налагайки си да погледна надолу, неспособна да устоя на погледа му, който сякаш ме пронизваше и хипнотизираше.
- И защо Тереза четеш толкова депресиращи книги? Не ти ли стига животът ? Или и ти си от тези, приковани в ежедневието си хора, които се стараят да намерят оправдание защо са спрели да живеят?
- Защото човек трябва да знае възможностите.. – отвърнах троснато. Нима този непознат си позволяваше да осъжда начина ми на живот и то още с второто си изречение!

Мъжът до мен се опъна удобно на пейката и запали цигара. Вятърът задуха още по- силно и успях да усетя слабият аромат на ацетон и мускус, примесен с мириса на тютюна. Загърнах се още по- плътно в шала си, в опит да се защитя не само от студа, но и от въздействието на Даниел, който в момента се усмихваше самодоволно, убеден в правотата на думите си.

***

Можех да стана и да си тръгна още тогава, но не го направих, както не му отказах и да ме изпрати до дома ми, както можех и сега да се откажа от него, но вече не исках. той беше като един магнит за съзнанието ми. „Защо не си тръгна тогава” – попита ме гласът в главата ми отново. Побеснях от яд, захапвайки възглавницата. Безсилието ми ме побъркваше също толкова много, колкото и болката от безразличието му. Нямаше да оставя нещата така. Това беше краят.

Опитах се да си поема въздух, но това иначе толкова просто движение не ми се отдаде. Трябваше да ме обича. Имах нужда от това. „ Трябва да ме обичаш” – едва не изкрещях в стаята. Имаше време когато не ми се налагаше да питам да ли е така, когато той ми се кълнеше, че ако не може да ми даде друго, то поне ми е подарил сърцето си. Заклеваше ме да го пазя и да се грижа за него, защото без моите грижи то щяло да повехне. Кълнеше се, че благодарение на усмивката ми е започнал да разбира и вижда Рая, че аз съм неговата муза. Имаше време ,когато той просто седеше на светлината на свещите, вперил поглед в лицето ми с часове. А после изведнъж скачаше и ме прегръщаше, завъртайки ме шеметно в радостта от откритието си, твърдейки че му приличам на Богинята на луната Селена, с моята светла кожа и тъмна коса, която понякога скриваше лицето ми, както някой облак скрива луната. Това беше човекът в който се влюбих и този, който дори не приличаше на Даниел сега.


Първите лъчи на слънцето започнаха да играят по пода под прозореца ми. Обърнах подпухналите си очи към него и то сякаш ме заслепи. Бях успяла да задремя съвсем за кратко и сега усещах вече по- ясно болката в ръката ми. Погледнах зачервените си кокалчета, алени вече на дневната светлина. Кожата беше разкъсана, но на места кръвта вече беше започнала да се съсирва и раните да зарастват. поне не бяха толкова дълбоки. Другите вече се бяха събудили и можех да чуя, забързаните им стъпки по коридорите. Привих се в леглото си. Много скоро трябваше да се изправя пред всички долу в трапезарията, но не знаех какво да им кажа. Забавих се възможно най – дълго, не вече не можех да отлагам, когато Франческа почука на врата ми, за да ми съобщи, че всички ме чакаха. Хвърлих един последен поглед в огледалото. Вечерта бях решила, че няма повече да се виждам с Даниел и сега трябваше отново да се впиша в собствения си живот. Нещо в мен се размърда недоволно, но аз не му обърнах внимание, твърдо решена поне да запазя достойнството си. Въздъхнах и тръгнах към долния етаж.

Около масата се бяха събрали всички, дори Себастиян и мистър Салваторе бяха там, а те не присъстваха почти никога.

- Добро утро.- измърморих едва чуто и заех мястото си до Итън, посягайки към една питка от панера по средата на масата.
- Тереза, какво им има на ръцете ти ? – ахна Еми. - И на очите ти ?! - Вдигнах поглед и забелязах, че Себастиян ме наблюдава мрачно и напрегнато.
- Нищо не е! Просто драскотина. Снощи ставах за чаша вода и залитнах по стъпалата към кухнята и нали ме познаваш... А, ако трябва да дам и подробен отчет също така и плаках ... когато паднах... – хвърлих още един поглед на Себастиян.
- Така ли стана ? – сухо отвърна той, продължавайки да се взира в лицето ми. - Може би трябва да ти прочитим раните ?
Кимнах:
- Щом се налага.



*****

(Себастиян)

Отстрани поведението на Тереза изглеждаше жалко, тя живееше в нейн измислен свят, в който не намирах смисъл. Хубаво е да обичаш някого, но само когато любовта ти е споделена, а поведението на художника, по когото Тереза въздишаше, никак не ми напомняше поведението на влюбен мъж. Сякаш излъчваше негативизъм, безразличие... и онази специфична подигравателна нотка в гласа му, характерна за някой от висшето общество, само че той беше уличен плъх, нямаше нищо общо с изтънчеността... Само един единствен поглед ми беше необходим, за да успея да му вляза под кожата до толкова, че да знам какво си мисли, да знам колко далеч бяха неговите мисли от тези, на които Тереза се надяваше. Трепета, с който очаваше срещата с художника ме караше да мисля, че тя наистина е влюбена в него, и то по начин, за който нейния възлюбен едва ли се беше замислял. По лицето и се стичаха сълзи, които можеха да разтопят дори моето каменно сърце, но той остана вглъбен в своите мисли, без да й обръща внимание. Отново се опитах да си обясня какво намираше в него... Искаше ми се да надникна всъзнанието й, за да мога да я разбера.
Когато я заварих да блъска по стената с юмрук се вбесих, причиняваше си още ненужна болка, само заради едно нищожество, което не заслужаваше и една нейна сълза, какво остава за физическа болка. Мисля че едва сега разбираше на кого е поверила сърцето си, и откритието никак не и се понрави. Съжалявах я, колкото и грозно да звучи това. Не знам дали беше точно съжаление, но определено не бях безразличен към станалото с нея и начина, по който художника се подигра с достойнството й.

Сякаш си нямах достатъчно проблеми от всякакъв характер, сега и образът на Тереза не излизаше от съзнанието ми. Не можех да измисля как да й помогна, как да спечеля доверието й, а ми се искаше да направя нещо за нея. Искаше ми се да бъда човека, (по – точно вампира) към когото можеше да се обърне в моменти като този. Да бъда съпричастен към чуждото страдание не ми беше присъщо, но сега случея беше различен. Тя на практика беше част от моето семейство, най – добрата приятелка на сестра ми, нямаше начин да не и помогна...

Вечерта прекарах унесен в мисли и не усетих кога слънцето се показа на хоризонта и заблестя в целия си блясък.
Бях решил да сляза на закуска, почти бях сигурен, че и Тереза ще бъде там. До колкото ми беше известно, тя не пропускаше досадните семейни събирания, включително и закуската, превърнала се в обичай за нашето семейство. Това беше единственото време от деня, когато баща ми си беше вкъщи, и макар че и той, като мен, рядко слизаше да закусва, майка тайно се надяваше да я удостои с присъствието си на масата.

Когато слязох долу се бяха събрали почти всички. До Итън имаше два празни стола, за Емили и Тереза. Майка беше в приповдигнато настроение, навярно защото баща ми имаше малко свободно време и беше решил да го прекара със семейството. Поздравих ги с „Добро утро!”, набързо излязло от устата ми, без да влагам каквото и да е било чувство в думите си.
Майка ми и баща ми извърнаха поглед към мен, и след като бях удостоен с усмивка и от двамата, отново се върнаха към разговора, който водеха. Ставаше въпрос за предстоящия карнавал, в чиито организационен комитет присъстваше баща ми.Очевидно планираха грандиозно събитие, щом виждах баща си толкова рядко. От както се бях върнал у дома почти не се задържаше вкъщи, което силно ограничаваше контактите помежду ни. Вярно е, че никога не сме били особено близки, или поне не толкова, колкото се очаква да бъдат баща и син, но напоследък нямаше време дори за един обикновен няколко минутен разговор, беше изключително натоварен. Надявах се, че след края на карнавала ще имаме повече време заедно, защото колкото и да бях пораснал през последните шест години, някой друг бащин съвет щеше да ми е от полза. Винаги съм му се възхищавал за това, че поддържа доброто име на семейство Салваторе неопетнено, можеше да излезе с чисти ръце от всяка една ситуация. От малък ме подготвяха, за да заема неговото място, да бъда глава на семейството, след като той се оттегли от тази си позиция, но дори и всичката подготовка на света нямаше да ми бъде достатъчна, за да бъда добър поне на половина, колкото е той. Като прибавим и съвсем незначителния факт че съм вампир, шансовете ми да заема мястото му намаляваха значително.
Навярно когато съм си тръгнал си е помислил, че бягам от отговорност, на практика решението ми може да се разглежда и по този начин.
Аз бях глупаво момче, което гледаше на света като на едно огромно приключение. Свят, пълен с опасности и предизвикателства, за които непрестанно четях в книгите. Майка ми не веднъж ме беше обвинявала, и то съвсем справедливо, че превръщам написаните измислици в реалност, но тогава не възприемах поведението си по този начин.Исках да бъда като героите в книгите , да изживея приключението на живота си и едно пътуване из Европа ми се стори съвсем подходящо. За съжаление, моето приключение не завърши с очаквания от мен резултат, само няколко месеца бяха изминали, когато загубих всичко, което ми беше присъщо, и сега пред семейството ми стоеше един безсмъртен убиец, без способност да контролира себе си...

Излялох от унеса, в който непредумишлено бях изпаднал, заинтригуван от погледа, с който ме гледаше малкият ми брат, Итън. Заминах, когато беше много малък и не го помнех добре. Когато го вядех очбаче, всичко в него напомняше, че е мой брат. Беше като мое копие от времето, когато бях на неговата възраст. Косата му беше по – тъмна от моята, но иначе ми приличаше по всичко друго. Предполагах че е развълнуван, от срещата с мен, че му бях интересн, бях нов и непознат образ в неговото ежедневие. Не беше свикнал с моето присъствие в къщата, а и не ми се беше отдала възможност да му обясня защо ме нямаше толкова много време. Майка със сигурност се беше погрижила той да е наясно с пристигането ми, но се съмнявах че му беше обяснила всичко детайлно и с подходящи за него думи така, че да може наистина да разбере.
- Искаш ли да ме питаш нещо? – Казах и го погледнах с усмивка. Поклати отрицателно глава, без да сваля поглед от мен. Чувствах се некомфортно, не знаех защо ме гледаше така и по всичко изглеждаше, че няма намерение да ми даде обяснение.

Мислите ми отново бяха прекъснати, този път от стъпки, идващи от коридора. С бавна крачка в помещението влезе Емили, търкайки очите си, очевидно още спеше. Седна на стола в края на масата и поздрави с „Добро утро!”, което не прозвуча по – различно от моето. До колкото я познавах, а аз я познавах много добре, закуската за нея не беше нищо повече от рутинно занимание, също като за мен. Единствеия човек, за когото семейните събирания бяха от толкова голямо значение беше майка ми, която продължаваше да не обръща внимание на случващото се около нея, обърната към баща ми, със сияещо лице. Не можех да повярвам, че след толкова много години родителите ми бяха все така влюбени, както и в самото начало на тяхната връзка...

Дори и майка ми се обърна, когато видя състоянието, в което се появи Тереза, вървяща към масата със забит в земята поглед, безразлична към ставащото наоколо. Емили ахна и започна да я оглежда от главата до петите, като задържа погледа си малко по – дълго върху лицето и ръката й. Аз не издадох с нищо, че знам какво беше станало с нея, придадох си колкото е възможно по – изненадан вид.
-Тереза, какво им има на ръцете ти ? И на очите ти ?! – Започна сестра ми с притеснен тон. Тереза започна да говори нелепици, звучащи достоверно, спред мен само за нея. Съмнявах се, че майка ми щеше да се съгласи с оправданието й, но в момента имаше възможност и да и се размине, защото майка ми беше увлечена в раговор с баща ми, явно и на нея, както на мен не и стигаше времето с него.
- Така ли стана ? Може би трябва да ти прочистим раните ? – Казах, надявайки се Тереза да разбере намека ми. Исках да остана насаме с нея, в крайна сметка нали затова слязох долу? Иначе нямаше да стъпя на закуска, както правех обикновено. Тя ме разбра, кимна и промълви едва чуто:
- Щом се налага. – Определено се налагаше да поговорим за станалото снощи, рано или късно щеше да се стигне до този момент.
Станах от мястото си и придърпах стола навътре към масата. Минах иззад Итън, Тереза и Емили и застанах до вратата, чакайки Тереза да стане от стола си и да ме последва. След като го направи отворих вратата и я изчаках да излезе от трапезарията. Излязох след нея и затворих вратата след себе си. Тръгнах напред и влязох в салона, първото помещение, което видях. Седнах на едно кресло, изчаках и тя да седне и започнах да говоря.
- Не знам от къде да започна... Първо, смятам че не ми дължиш обяснение за случката снощи, искам да бъда сигурен, че го разбираш. Знам, че не съм никой, за да ти се бъркам... Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за да се почувстваш по – добре, само кажи... – Погледнах я и зачаках отговор. Надявах се да не съм прозвучал прекалено в изкаването си и да е приела думите ми не по начина, по който искам.

(Тереза)



Себастиян ме гледаше очакващо. Знаех, че сигурно му е неудобно от създалата се ситуация. Как можеше да е иначе. Мен ме беше срам от случилото се , а какво оставаше за него.

- Мислиш ли, че влия зле на Еми ? – беше единственото, което ми хрумна
- Мисля , че двете с Емили твърде много си приличате и вече не е ясно коя на коя влияе повече.
- Това не е така, Ем е невинна и все още вярва в чистата и красива любов. – Себастиян изсумтя насреща ми с пренебрежително изречение.
- Наистина ли искаш да знаеш какво се случи ? – повдигнах поглед, за да срещна неговия.
- Само, ако ти искаш да ми кажеш.

- Но аз имам нужда да говоря. Тук казват, че ако човек разкаже историята си толкова много пъти, че вече да не можеда ги преброи. Тя спира да бъде негова, спира да го наранява. Сякаш си я написал на хартия и си я изпратил в морето, да отплува, заедно със чувствата ти. - лицето му се натъжи – Не мога вече да я държа в себе си. Представи си да имаш тайна, която никой друг не знае, за която не можеш да споделиш на никого, дори и на най- близките си, а сърцето ти крещи отвътре.

- Познато ми е – пророни Себастиян. Оцених факта ,че се опитваше да ми съчувства, но едва ли можеше човек като него да има толкова черни тайни.
- Сигурно изглеждам жалка в очите ти.
- Не, не е така .... – прекъснах го вдигайки пръстта си да замълчи. Ръката ме заболя ужасно с сподавих вика си, притискайки дланта си към тялото ми. Той ме погледна озадъчен и бавно приклекна до мен. Сякаш беше преминал разстоянието помежди ни за секунди.
- Дай да я погледна. – протегна бялата си ръка към мени  аз положих моята  длан в неговата. Ръката му беше успокояващо студена, притъпявайки парещата и пулсираща болка в моята. Раната се беше отвприла и две тънки ивички кръв се стичаха по китката ми, оставяйки лускави пурпурни следи. Той сведе глава надолу скривайки лицето си под сянката на косата си и вече не можех да различа изражението му.  Продължих малко по – бързо.
- Бях толкова самотна, а той искаше да ми даде всичко. Запълни онази празнина в гърдите ми, която никога не бях предполагала, че съществува и която ми пречеше да бъда щастлива. И точно сега, когато вече можех да видя светлината на деня, той ме остави сама там.
Наведох главата си и заридах тихо на рамото му. Той не помръдна , не каза нищо, просто държеше ръката ми. Тялото му беше като статия, толкова неподвижно.

Чух тихо покашляне зад себе си и обърнах глава по посока на звука.

- Мистър Салваторе ! - ахнах
- Извинете, не исках да ви прекъсвам. Дойдох да проверя как си Тереза .
- Добре съм вече, мистър Салваторе. – отвърнах тихо, свела поглед към обувките си. Не смеех да го погледна в очите.
- Радвам се да го чуя. Себастиян, трябваш ми. Трябва да пътувам до Падуа по работа и се надявам да ме придружиш. Ще те чакам отвън.
- Идвам след малко . – отвърна Себастиян.
Бавно се изправи и без да ме погледне минапокрай мен към вратата.
- Какво правиш с Тереза ? – успях да чуя гласа на мистър Салваторе иззад открехнатата врата


****