ГЛАВА - VIII

Сгушена в леглото, отворих очи, за да посрещна новото утро.
- Джон, още ли вали? – той поклати отрицателно глава и аз продължих - Какво ще правим сега?
Джон се отмести от прозореца и отново се пъхна под завивките. Ръката му проследи извивката на бедрото ми.
- Имам една-две идеи.
- Не, имам предвид Уес и Дейвид. Как можем да сме сигурни, че няма да развалят работата?
- Ще измислим нещо. Ние сме страхотна комбина.
Не възразих. Наистина желаех да е така, дори ако това беше само коледна магия. Дори ако трае само, докато веселият дядо Коледа пристигнеше през комина. Ръката на Джон се спусна по гърба ми. Потръпнах...Хванах китката му и сериозно го погледнах.
- Обикновенно не правя такива неща.
- Нито пък аз. – изкусително ми отвърна той
- Аз никога не правя такива неща. – подчертах – Всъщност последния път когато се събудих така, се омъжих.
Той ме погледна изпод спуснатите си клепачи и повдигна едната си вежда:
- Това като обещание ли да го приемам, или като заплаха? – ръцете му отново се предвижиха към гърдите ми. - Защо не почакаме да мине медения месец и тогава да правим дългосрочни планове?
- Ето още една страхотна идея. – очите ми заблестяха и започнах да се задъхвам
- Пълен съм с идеи.
Пръстите му напредваха по кожата ми. С ръце, треперещи от възбуда, разтворих юкатата му и проследих изваяните форми на мускулестата гръд. След това притиснах голото си тяло към неговото.
- Страхотен си Джон, но часът е вече почти девет и трябва да действаме.
- Работя по въпроса. – прошепна той с прелъстителна усмивка – Но съм ненаситен.
- Наистина си много трудолюбив, Джон Галахър.
- Аз съм Джон Кройдън, не помниш ли?
- Не и когато сме само двамата. Искам всичко между нас да бъде истинско.
- А това истинско ли е? – нежно ме целуна
- М-м-м.
- А това истинско ли е? – прокара длани по гърба ми и ме обхвана отзад. Конвулсивно си поех дъх. – А това? – Едната му ръка се плъзна между сплетените ни тела, надолу по плоския ми корем.
- О, Джон, страхотно е ! – Дъхът ми спря, когато ръката му се придвижи още по надолу и пръстите му започнаха да ме галят, да описват кръгове, и да ме изследват цялата. Затворих очи, погълната от усещанията, които ме изпълваха.
Устата на Джон намери моята. Целувката ни беше задъхана и страстна. Езикът му се плъзна между устните ми, и това предизвика тръпки на наслада по цялото ми тяло. Ускорените удари на сърцето ми се сляха с неговите. Проврях ръце между телата ни, като го галех и обгръщах, движейки се в нежен ритъм. От устните му се изплъзна стон. Прокара длани по твърдите и чувствителни зърна на гърдите ми. Когато палците му ги докоснаха, леко изстенах. Джон понечи да отдръпне ръцете си, но аз ги покрих със своите и задържах дланите му където са.
- Кейси! – усещах, че Джон вече не издържа. Силните му ръце се плъзнаха надолу по бедрата ми. Нежно ме отдръпна от себе си и започна да се наслаждава на гледката – Ще ти кажа нещо скъпа. През целия ми тридесет и четири годишен живот дядо Коледа никога не е бил тъй добър към мен. Ти си най хубавият подарък, който човек би могъл да си пожелае.
- Ти също си много хубав подарък.
Смело го изучавах, първо с поглед, след това с ръце и накрая с устни. Езикът ми остави гореща следа надолу по тялото му. Галех го чувственно, с необуздана страст, а мускулите му потръпваха под ласките ми. Оставих знака си върху всеки сантиметър.
Отново ме придърпа нагоре и устните ни се сляха, повдигна с ръце косата и целуна врата ми. Чувствах задъханото му дишане. Гореща вълна премина през цялото ми тяло, когато устните му засмукаха възглавничката на ухото ми. Обърна ме по гръб и ме притисна с цялата си тежест върху леглото. Огънах се притискайки бедра към него. Пръстите му се забиха в меката кожа на хълбоците ми.....

Малко по-късно все още лежейки в прегръдките му, почувствах устните му в косата си и ръцете му лениво да милват гърба ми.
- М-м-м. Това е най-хубавата част от ролята. – промълвих унесено
- Това значи ли, че вече не съжаляваш, че звъннах на вратата ти преди Куин? – целуна ъгълчето на устните ми
- Е, той би могъл да ме научи на методичен подход. – засмях се и Джон ме плесна по дупето – Добре, не съжалявам! Радвам се. Направо умирам от радост – поколебах се и вдигнах очи към него – Страхувам се, че май започвам да се влюбвам в теб.
- Въпреки, че това е ужасно неудобно? – цитира ме той
- Може би, не е чак толкова неудобно...
- Какво трябва да значи това?
- Ние наистина сме добър екип. Тохо беше много впечатлен от забележките ти по моето предложение. А и ти сам каза, че в момента си без работа.
- Сам поисках така. Имах нужда от почивка. – тонът му вече звучеше сериозно
- Тази почивка би могла да се окаже голям късмет за теб. – свих рамене – Би могла да бъде ново начало.
- Тя вече се оказа по-голям късмет, отколкото съм си представял, Кейс. Но знаеш ли, вече не се чувствам, сякаш сме в страната на чудесата, а по-скоро като че внезапно сме хванали експреса за Манхатън в час пик. – в тона му се долавяше нетърпение.
Оправих възглавниците си и седнах, придърпвайки благоприлично завивката на гърдите.
- Бих могла да използвам помощта ти за този проект, Джон. Мислех, че би искал да...
- Да бъда твой помощник? – допълни той - Това искаше да кажеш, нали?
- О, сега разбирам. Не те дразни разговорът за работата, а мисълта, че аз ще бъда отгоре.
- Можеш да бъдеш отгоре винаги, когато пожелаеш, скъпа. Но не искай да работя за теб.
- Искаш да кажеш, че не искаш да ми бъдеш подчинен. Мислех, че вече сме излезли от средновековието, обаче виждам, че някой от нас все още не са. Може би си бил твърде дълго в Япония. Но в нашата страна, жените наистина могат не само да пишат на машина под диктовка. Някой, в това число и аз, заемат доста добро положение.
- Да, положението ти е страхотно, Кейси, няма спор.
- О, разбирам те. Съвсем си ми ясен. Самочувствието ти не може да понесе тази мисъл. Ти се чувстваш несигурен и се прикриваш с нагли сексуални намеци.
- Поправи ме, ако греша, но мисля, че преди няколко минути, правехме нещо повече от намеци.
- Да! Всичко се свежда до секса. А аз мислех, че си умен, силен и уверен в себе си! Мислех, че можем да бъдем екип.
- Ти не се нуждаеш от екип, а от лакей. – Джон отметна завивките и стана от леглото – Започвам да схващам за какво намекваше бившият ти съпруг. Ако си му създавала такива приятни емоции, нищо чудно, че си е взел шапката!
Изритах завивките си и също скочих от леглото.
- Не му беше писнало! И, за твое сведение, имахме много приятни емоции. Освен това мога чудесно да се справя с Матоки и без твоя помощ. Ти ще останеш без работа, а не аз. Просто исках да ти помогна.
- Адът ще изстине, преди да ми потрябва помощта ти! – изръмжа той
Присвих яростно очи:
- Е, добре. Адът ще замръзне, преди аз да ти я предложа пак! – не му останах длъжна
Внезапно леко почукване на вратата прекъсна крясъците ни. Едва сега осъзнахме, че стоим един срещу друг чисто голи.
- Да? – извиках с меден глас и се втурнах към юкатата.
- Добро утро, Кейси. – чу се гласът на Тохо Матоки
- Успокой се. – прошепна Джон – Много съпрузи се карат поне по веднъж дневно.
Издърпах юкатата му смачкана под завивките и му я хвърлих. Погледнах го умолително и отидох да отворя. Тохо стоеше в коридора, облечен в късо бяло кимоно и широки бели панталони. Навъсено ме изгледа.

- Винаги предпочитам да правя упражненията си преди закуска.
- О, и ние също. – Джон застана зад мен. От тона му личеше, че се забавлява.
Мъжете си размениха разбиращи погледи.
- Смятах, да сляза долу към девет. – глупаво изтърсих
- Да, наистина смяташе. – Джон сложи ръка на рамото ми.
- Ние се увлякохме в един спор... – усетих как червенина се плъзва по лицето ми.
За голямо мое смущение, Тохо ме изгледа внимателно. Допря показалец до устните си и ритмично почука по тях. Притисната между мълчаливия поглед на японеца и ръката на Джон върху рамото ми, едва се сдържах да не избухна.
- Нали не си вземала хапчета, Кейси? – попита Матоки
- Да съм...Какво?
- Тохо има предвид транквилантите, скъпа.
- Уверявам те, че не съм взимала хапчета, Тохо!
- Да, виждам, че е така. Транквилантите щяха да прикрият напрежението ти.
Джон ме погали по косата, без да объща внимание на вдървената ми стойка.
- Мисля, че е станала със задника нагоре. Всъщност, май и двамата станахме така. – той ме погледна с шеговита усмивка – Хайде утре да станем както трябва, искаш ли?
- Да, хайде утре сутринта да направим нещо различно. – заядох се аз
Тохо не изглеждаше особенно заинтересуван от креватните ни ритуали.
- И така, ще започнем след двадесет минути в кабинета ти.
- Ще си донеса документите. – бързо казах аз
- Документите?!
- Какво говориш, скъпа? Тохо има предвид уроците ти по айкидо и медитация. Никога не се говори за бизнес преди утренните ритуали. – Джон ме целуна по бузата – Не би могла да избереш по-подходящ момент да започнеш. Обзалагам се, че след това ще се почувстваш нов човек. Нали, Тохо?
- Точно навреме. Точно навреме. – кръстоса ръце японеца
- Тохо, ще се изненадаш, колко схватлива е Кейси
- Хубавата изненада, - отвърна той – е винаги високо ценена.

ДЖОН:

Когато малко по-късно Уес почука на вратата, тъкмо се бях облякъл
- Ако търсиш Кейси, - любезно обясних – тя е в кабинета с Тохо и учи айкидо. Обаче на твое място не бих ги безпокоил. Това е личен ритуал.
Уес ме изгледа с присвити очи и влезе в спалнята.
- Това вече на нищо не прилича. Ти спиш с Кейси в спалнята и. Тя извършва лични ритуали в кабинета с японския си приятел, а онзи тип Куин ни изправя с Бренда на нокти! Сега стои в кухнята с Акико и `и разказва колко е нещастен, че Бренда не му отделя време. Той се мисли поне за Пол Нюман!
- Да, явно се е засилил да вземе Оскар. – усмихнах се
- Ще му дам аз един Оскар! При това заедно с разбит нос, ако само още веднъж се опита да хване Бренда под масата, като снощи на вечерята.
- Като че съм пропуснал нещо интересно в трапезарията.
- Искам да зная, що за сцена се разиграваше между вас в кабинета? Да не говорим за спалнята на Кейси.
- Не объркваш ли малко ролите, Уес? Кейси е твоя бивша съпруга. Не е твоя работа да ме питаш, какво правим с нея в кабинета или в която и да било стая.
- Бивша или не, все пак съм загрижен за нея. И не искам да я видя оскърбена. Май Куин не е единственният, увлякъл се в ролята си. Не вземаш ли ролята си на съпруг твърде сериозно?
- А какво ще кажеш, за твоята роля на гадже на Бренда? – контрирах го аз
- Може би всичко започна като игра, но излезе, че Бренда е страхотна жена.
- Ето, виждаш ли. Така стана и с мен и Кейси. Повярвай ми, не че съм си търсел бройка. Кейси е нещо различно. Направо щурмува сърцето ти и се настанява в него.
- Ще ти кажа нещо. – поверително рече Уес – Самият...ъ-ъ...Първият път, когато отношенията между мен и Кейси прераснаха от добро приятелство в по-дълбока връзка, разбрах, че ще се оженя за нея. Дори аз бях този, който пришпори нещата. Кейси се опитваше да бъде разумна. През повечето време тя наистина е извънредно разумна, но има моменти...
- Всеки от нас има такива моменти.
- Да. Така се случи с мен и Кейси. А сега ми се случва отново...С Бренда.
- Може би този път ще имаш повече късмет.
- Да, обаче може и да нямам. – Уес закрачи из стаята – Там е цялата работа. Между мен и нея нещо направо прищтрака. Тя също го усети. Но нека се опитаме да бъдем разумни.
- Няма да е лесно. – отвърнах сухо
- Нямам много опит. Нито пък Бренда. Както тя ми разказа, вие двамата сте се оженили също така прибързано, както и ние с Кейси. И двамата бихме могли отново да повторим същата грешка. На този етап дори не би трябвало да мисля за брак. Та аз едва я познавам, а в главата ми вече звучат сватбенни камбани! – спря да крачи и се извърна към мен – Някаква жена ми завърта главата и аз веднага мисля да се оженя за нея, дори да имаме деца...Винаги съм искал да имам семейство. Винаги съм си представял как се прибирам в къщи при малката си женичка, трите или четирите деца, кучето...Може би една-две котки...По дяволите, защо не и кокошки! Не в къщата, разбира се.
- Това звучи много...разумно. – леко се усмихнах
- Не и за Кейси. – намръщи се Уес – За нея това винаги е изглеждало непивлекателно. Умът и е другаде.
- В кариерата и? – едва прикрих колко съм заинтерисован
- Когато решихме да се оженим, току-що я бяха повишили в началник на отдел ,, Развитие”. За нея това бе голяма крачка нагоре. Вълнуваше се, и аз се вълнувах заради нея. Не ме разбирай погрешно. Нямам нищо против жена ми да прави кариера.
- Ако между другото може да се грижи и за няколко деца, кучета, котки и кокошки...?
- Да, това изисква много. Но аз бих и помагал. След като решихме да се оженим, казах на Кейси, че бих преминал на друга длъжност във вестника, за да не пътувам толкова много. Тя ме разубеди. Смяташе, че тъй като ще са и нужни най-малко една-две години, за да привикне с новото си положение и това ще и отнеме много време, ще бъде по-добре ако не се навъртам наоколо. След това... – той въздъхна – Е, не стигнахме твърде далеч. Предполагам, че и двамата сме знаели, че нищо няма да излезе.
- Случва се понякога. – опитах се да звуча философски
- Зная. Не обвинявам Кейси. Тя е много специална. – продължи Уес - Може да играе ролята на непоколебима бизнесдама, която може да се справи с всичко, а всъщност е твърде уязвима. Просто си е изградила непроницаема фасада. Ще ти кажа нещо Джон, ти наистина си и влязъл под кожата. Никога преди не съм я виждал да се държи така.
- Мисля, че заслугата не е изцяло моя. Част от нея се пада и на нашата енергична японска двойка.
- Говорех за сърцето на Кейси. Мислиш, че не съм забелязал особенния блясък в очите и? Че не видях руменината на бузите и след...Е, знаеш за какво говоря. Кейси не е кокетка. При нея всичко е сериозно. Взима всичко присърце. Не искам да я видя наранена. Разбираш ли?
Приближих до Уес и поставих ръка на рамото му.
- Аз съм луд по нея, Уес. Тя ме порази право тук! – поставих ръка на гърдите си
- Кейси не е обикновенна жена, Джон. Тя притежава огромен потенцял. Нуждае се само от подходящ...
- Партньор? – подсказах му
- Да. Аз бях лош партньор. Нямах търпение. Исках да я оформя като нещо, което тя не желаеше да бъде.
- Аз харесвам формите и точно такива, каквито са. – усмихнах се шеговито
- Значи си луд по нея.
- Влюбен съм до уши.
- Добре. – Уес сърдечно ме потупа по гърба – Ти свали товар от плещите ми. Остава ми, да се тревожа само за нас с Бренда.
Дружески го прегърнах през раменете и двамата заедно излязохме от спалнята.
Докато вървяхме през коридора реших да го успокоя:
- Не че Бренда и аз някога специално сме разговаряли по този въпрос, но бих се обзаложил, че не би имала нищо против кокошките. Можете да разчитате, че аз ще ви направя кокошарника като сватбен подарък. Тъкмо ще съм събрал опит, след като построя онази ,, колиба „ на Кейси.

БРЕНДА:

Насочих се към кухнята и от вътре дочух гласа на Акико:
- И така Дейвид, как се срещнахте за първи път с Бренда?
- Съдбата ни събра. – драматично промълви Дейвид, и усмихнато се извърна към мен – Нали, Брен?
- Определено беше съдбата. – налях си кафе и развеселена седнах до Акико
- Ах, – изрече Дейвид с печална въздишка – капризният пръст на съдбата!
Едва здържах смеха си. Дейвид се беше овлякъл да подръжава на Оливие, а не подозираше, че е роден за комедиен актьор.
- Капризен пръст? – очудено попита Акико
Не успях да сдържа кикота и притиснах ръка към устата си.
- Извинявайте.
- О, не знаех, че вие американците, наричате този жест капризен пръст. – Акико се засмя
- Не, не! – закикотих се още по-силно – Дейвид не искаше да каже това. Този израз означава, че нещата не стават така, както очакваме.
- О, разбирам. – кимна Акико
- Но аз се надявам, че сега късметът ми ще се промени. – Дейвид се наклони напред
- Което е писано, ще стане. – съчувственно се усмихна Акико – Това е американски израз нали?
- Точно така. – кимнах с игриви пламъчета в очите.
- Аз съм ирландец, Бренда. – Дейвид застана зад мен, сложи ръце на раменете ми и ме целуна по бузата – Не вярвам на тези ,, така е писано”. Трябва да се бориш, за това което искаш. А аз искам теб. – изръмжа с гласа на Хъмфри Богарт.

КЕЙСИ:

Стоях с кръстосани крака на пода с лице към Тохо и отчаяно се мъчих да се отпусна.
- Усещам напрежението ти Кейси. – смъмри ме той
- Опитвам се с всички сили...
- Там е работата. Опитваш се твърде усърдно. Просто трябва да изчистиш съзнанието си от всичко.
Затворих очи и се опитах да се съсредоточа отново. По-добре да бяхме опитали малко айкидо. То поне включваше движение и активност, въпреки, че се чувствах тромава и непохватна пред атлетичната грация на Матоки.
Тохо поде нисък ритмичен напев и аз го погледнах изпод спуснатите си клепачи. Той стоеше като мен с кръстосани крака, абсолютно неподвижен, с наведена глава, затворени очи и спокоен израз. Дишането му бе дълбоко и равномерно, а тялото – съвършенно отпуснато. След няколко минути той спря да пее, но не промени положението си. Дори се зачудих дали не е заспал. Внимателно го загледах с широко отворени очи.
Останах поразена от изсечените интелигентни черти на японеца, дори в тази дълбоко отпусната поза. Бях впечатлена и от способността му да се контролира и да бъде силен. Някога навярно бих се сравнила с него, но за момента само му завиждах.
Тохо усети че го наблюдавам и блестящите му черни очи се отвориха. За мой ужас, аз се изчервих.
- Ах, тези западняци! Големи индивидуалисти сте. Наистина ме изумявате. Джон, брат ти, Бренда и Уес – всички. Но ти Кейси, ме изумяваш най-много.
- Аз? – колебливо се усмихнах
- Като японец бих казал, че чувствата погубват разума. – изправи се, застана над мен и ме погледна – Това обаче не винаги е вярно. В твоя случай, чувствата допълват разума.
Не бях сигурна дали той счита това за предимство, но преди да се реша да попитам, на входната врата се позвъни. Тъкмо се надигах и звукът на звънеца ми подейства, като сигнал за тревога от пета степен.
- О, не! – промълвих стреснато – Ако това е още един съпруг, ще капитулирам.
- Какво каза, Кейси? – попита Тохо зад гъба ми
- Нищо. Чудех се дали не е бакалинът...Хенри. От пазара. – нервно се усмихнах и трепереща се запътих към вратата – Ще отида да видя кой е. Защо не останете тук и не попеете още малко?
Изрекох наум една молитва и се запътих към входната врата. Бях изпълнена с лоши предчувствия...

- Добро утро, госпожо Кройдън.
Замръзнах:
- Шериф Майлс?! Какво...правите тук? Мислех, че сте се пенсионирали и сте се преместили във Флорида.
Шерифът, високплещест мъж с прошарена коса, полускрита под полицейската фуражка, широко се усмихна.
- И аз мислех така. Обаче новият шериф взе, че напусна. Отиде в Балтимор. Аз се бях върнал тук да погостувам – някакси не успях да свикна със слънцето и пясъка на Юга. И така, ето ме отново на служба. Обиколих къщите от тази страна на моста, за да проверя дали всички са отцелели от снежната буря.
- Ние сме добре, благодаря. Колко мило, че се отбихте да ни видите.
С всяка дума притварях вратата с по един сантиметър. Обаче шерифът не помръдваше.
- Това е последната къща от обиколката ми. Ще имате ли нещо против, ако вляза да телефонирам, госпожо Кройдън? Радиото в колата е повредено, а искам да предам в участъка, че всичко на Райдър Роуд е наред.
Искривих устни в кисела усмивка. От всички хора които не исках да видя на вратата си, шерифът Майлс бе най-нежеланият. Беше един от малкото хора в градчето, които ме познаваха лично. Нещо повече, познаваше Уес. Запознахме се миналата пролет, когато Уес беше дошъл в къщата и я завари разбита. Беше повикал шерифа и в процеса на изясняване на случая се бяха сприятелили. Когато няколко дни по-късно пристигнах и аз, заведохме шерифа на вечеря, за да отпразнуваме предстоящото му пенсиониране. Две седмици по-късно с Уес се разделихме.
- Не съм съвсем сигурна дали телефонът ми работи, шерифе. – опитах се да го отклоня
- Защо не пробваме? Ако е повреден, ще трябва да пратим техник. А и, ако не ви затруднявам, с удоволствие бих пийнал чашка кафе. Може и нес. Навън е страшно студено, а отоплението в колата пак ми прави номера. Едно горещо кафе би ми дошло много добре. Ако не ви притеснявам.
- Ами...Не. Не ме притеснявате. – казах неохотно. След което ентосиазирано добавих: - Дори мога да ви сваря цял термос за изпът, ако бързате. Сигурно имате много работа – закъсали коли и разни други...неща.
- Май че пред вашата къща има две закъсали коли, които трябва да се изровят от снега. Знаете ли какво – след кафето ще запретна ръкави и ще ги измъкнем. Пътищата вече са почистени, мостът е отворен и може да решите да слезете в града. – той погледна зад мен и леко кимна. – Ако вашият...ъ-ъ...Масажист ни помогне, ще свършим за нула време.
- Моят масажист?
За какво говореше той?
Шерифът посочи зад мен и аз се обърнах. Тохо стоеше в антрето в белия си екип и ни наблюдаваше. ,,Масажистът ми” се поклони със сериозен вид. Дори и да се беше обидил от грешката на шерифа, не го показа.
За сметка на това, аз бях покрусена.
- Не! Това е господин Матоки, мой специален гост от Япония!
- Извинете, господин Матоки, май се заблудих от националния ви костюм.
Шерифът свали шапката и изтупа ботушите си на изтривалката.
- Моля ви. – любезно отвърна Тохо – Не се притеснявайте. Грешката ви беше много забавна. Това ще бъде една от многото весели случки, които ще разкажа, като се върна у дома.
Примирена затворих вратата, представяйки си безкрайните смешни истории, които хотелският магнат щеше да разказва, като се прибереше.
- Да, там ще можете да разправяте как цели два дни сте били затрупани от истинска снежна буря, господин Матоки. Обзалагам се, че ще имате и други смешни истории за разправяне. – Майлс потри вкочанените си ръце.
- Да помоля ли Акико да направи прясно кафе за шерифа, Кейси? – дружалюбно ме попита Тохо
- О, няма нужда да я безпокоите. – ужасих се, че това би отнело много време и би забавило заминаването на бъбривия шериф. Двамата мъже изумено ме погледнаха и едва тогава се сетих колко грубо бяха прозвучали думите ми. – Исках да кажа...че аз ще направя кафе. Акико е моя гостенка.
- Извинявай. – студено каза Тохо – Не съм искал да узурпирам положението ти на домакиня.
Положението ставаше от лошо, по-лошо.
- Съвсем не мисля така Тохо. Кафето на Акико много ми харесва и е много мило от нейна страна, че ми помага! Искам да се чувства като у дома си.
- Мога да пия и студено кафе. – намеси се шерифът – Не искам да отварям работа на никого. Каквото и да ми предложите, ще е по-добро от помията, която прави помощника ми в участъка. – говорейки, Майлс разкопча ципа на тъмносиньото си полицейско яке и го закачи на закачалката заедно с шапката си. – Не знам какво слага Джеси в тази гадост, обаче има отвратителен вкус. Но не ми дава сърце да кажа това на момчето. Той наближава трийсетте, ама аз съм на шестдесет и три и за мен е момче. Та понякога се опитвам да отида в участъка преди него, за да сваря прилично кафе, ала Джеси е ранно пиле. Повечето пъти отива там още по изгрев слънце, да разглежда полицейските снимки, които ни пращат от Конкорд. Надява се да пипне някой голям престъпник. Не че разни криминални типове се навъртът насам. Ами! Всъщност това е едно заспало малко градче. Наоколо няма много престъпления. Най-много по две-три незначителни неприятности в година, повечето от тийнейджъри. Дигнат по някоя каса бира и си плюят на петите. Особено около абитуриентските балове. Като миналата пролет, помните ли, госпожо Кройдън?
В тази момент се мъчех да измисля как да попреча на словоохотливия шериф да налети на Уес или да изтърси нещо не на място и въобще не чух въпроса. Той явно помисли, че съм го приела за реторичен, и продължи:
- Миналата пролет момчетата на Макуад и Инграм се бяха върнали в къщата, счупили два прозореца и нашарили банята със спрей.
- Случва се. – промърморих
- Имах добър помощник при залавянето на тия беладжии. – продължи шерифът – Мъжът на Кейси вече беше събрал няколко улики когато ми позвъни. Има направо детективски нюх. Аз му казах, че ако някога напусне работа, само трябва да се кандидатира...
- Шерифе, - прекъснах го – не е ли по-добре да позвъните на помощника си и да му съобщите, че всичко е наред?
Колкото и да се мъчех да се овладея, в гаса ми прозвучаха нотки на отчаяние. Двамата мъже любопитно ме изгледаха.Усилието да загладя впечатлението с весела усмивка още повече засили учудването им.
- Зная, понякога наистина се забравям. Жена ми Джийни казва, че мога да проглуша ушите на хората с приказките си. Ще използвам онзи телефон там на масичката до стълбището, ако може, госпожо Кройдън.
Той свали ботушите си.
Докато той говореше по телефона, аз реших да проверя къде са Уес и Джон. Ако бяха в кухнята, щях да им наредя да стоят там, а аз да поднеса кафето на шерифа в гостната. Ако двамата ми ,,съпрузи” все още бяха горе, щях да имам време да изтичам по задното стълбище и да ги накарам да не слизат, докато хоризонтът се очисти. След като си съставих план, се почувствах по-спокойна. Но не задълго...
Тъкмо понечих да кажа на шерифа, че може да телефонира от антрето, когато с крайчеца на окото си забелязах, Уес и Джон да слизат по стълбите.

Това стълбище се бе превърнало в алея на кошмарите! Видях цялата си кариера да се срутва пред очите ми. Шерифът, все още наведен, тъкмо се мъчеше да разкопчее заялия цип на ботуша си, когато рязко зграбчих ръката му и извиках с необичайно висок глас, все едно внезапно бе оглушал:
- Шериф Майлс, в кухнята е много по-топло. Не се събувайте. Малко сняг няма да повреди пода.
- Чакайте, чакайте! – възпротиви се той – Ето. – Майлс смъкна ботуша и ме погледна с доволна усмивка. – О, здравей...
Преди да успее да нарече Уес по име, аз го прекъснах:
- Виж кой е тук, скъпи! Шерифът Майлс!
На лицата на Уес и Джон едновременно се изписаха еднакви усмивки и те помахаха откъм стълбището. Шерифът също им махна и се извърна към мен:
- Я виж, значи слуховите които чух, трябва да са били неверни! Някой тук разправят, че сте се били развели.
- Да сме се развели? – почувствах как очите на Тохо ме пронизват – Ние?! Не. Все още сме щастливо семейство.
- Да, щастливо семейство. – двусмисленно каза Джон, прегръщайки Уес през раменете.
- Е, как върви...? – шерифът тръгна към стълбите.
Отново го прекъснах:
- Уес, Джон, вие...Свършихте ли това, което...Трябваше да направите горе?
Преди да довърша, шерифът, на когото не бе лесно да му затворят устата, махна на Уес да слезе долу.
- Ела да изпиеш с мен чаша кафе и да ми разправиш за пътуването си до Таити. Нали щеше да ходиш там, когато се видяхме миналата пролет?
Сърцето ми слезе в петите. Уес, чиято най силна страна не беше съобразителността, промърмори:
- О, Таити!
Джон отново спаси положението.
- А, Таити – замислено каза той – Как само прекарахме там с Уес! Беше страхотно пътуване. Никога не съм виждал по-красиво място. Ако някога ви се отдаде случай, шерифе, непременно трябва да отидете там. Това е тропически рай. Нали, Уес?
- Да. – кимна Уес, като се опитваше да влезе в крачка.
- Обаче, - Джон приятелски го тупна по рамото – Уес и аз наистина трябва да довършим чертежа. Проектираме един навес, който Кейси иска да построим. Ако имаме случай, ще слезем в града, ще купим на шерифа бира и ще пораздухаме това-онова.
Уес, който не искаше да допусне грешка, се задоволи с мълчаливо кимване. За момент очите ми срещнаха тези на Джон и с усилие се възпрях, да не се втурна по стълбите, да се хвърля на врата му и да го обсипя с благодарни целувки. Обожавах този човек! Никога вече нямаше да се карам с него. Цялата сияех. За първи път през този ден, усмивката ми беше естественна. Но затова пък не трая дълго.
- Навесът? Ах, да, много бих искал да видя проекта ви. – каза Тохо – Ще имате ли нещо против ако дойда и аз?
Лицето на Уес остана безизразно, но Джон пак се намеси:
- Разбира се, ела, Тохо. Надраскали сме около дузина скици. Може да ни дадеш някой съвет. Какво ще кажеш, Уес?
Усмихнах се още по-сияйно от преди. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото смеех да се надявам. След като Матоки се качеше горе, можех да не се безпокоя, че шерифът ще се разбъбри пред него за съпруга ми – за Уес.
Бях забравила за Акико, но паметта ми бързо се опресни, когато съзрях дребната гостенка, да идва към нас. Тя леко се поклони и аз побързах да я представя на шерифа, преди той да е попитал, дали това е новата ми домашна прислужница. Като свърших с формалностите, го хванах под ръка.
- Хайде да отидем в кухнята шерифе. Оттам ще можете да позвъните, а аз ще ви направя чаша кафе.
Акико отново се поклони:
- Ние с Бренда изпекохме кифли по рецепта от ,, Радостта от готвенето”. Ще има достатъчно за всички.
- Обожавам кифлички. – заблестяха очите на шерифа – Изглежда днес ми е щастлив ден.
Помислих си, че на него може и да му е щастлив ден, но неговото щастие, беше за сметка на моето. Колкото повече се застояваше, толкова по-голяма беше опасността да ме издъни пред семейство Матоки.
- Да, кифлите са много хубави. – Акико бе поласкана – Кейси, брат ти каза, че това са най-хубавите кифли след тези, които е пекла майка ви.
- Брат ви? – озадачен повтори шерифът – Мислех, че...
- Вие никога не сте виждали Дейвид, нали шерифе? – бърборех, докато го водех към кухнята.
За мой ужас Акико ни последва. Късметът ми днес се оказа толкова лош, че не се изненадах като видях в кухнята ,, брат ми” Дейвид да лапа кифли – най хубавите след тези на скъпата ни майка. При цялото ми нещастие ме досмеша. Ако имаше нещо което майка ми мразеше, това бе готвенето.
Бренда стоеше до Дейвид и като видя новопристигналия, въпросително ме погледна.
- Запознайте се с шериф Майлс. Шерифе, това са брат ми Дейвид и приятелката ми Бренда.
Дейвид стана и се ръкува с шерифа. Бренда се усмихна.
- Надявам се, че не сте дошли да арестувате някого шерифе.
- Моето главно правило е: ,, Никога не слагай белезници на ръката, която те храни”. Чух, че тук имало много вкусни кифли, току-що извадени от фурната.
- Сега ще ви поднеса. – посочих към стенния телефон и продължих – Телефона е там, до вратата.
Шерифът се запъти натам по чорапи и набра номера на участъка.
- Здрасти, Джес. Обаждам ти се от госпожа Кройдън. Радиото в колата пак се е развалило, ама то и цялата кола е за боклука. По това шосе всичко е наред, но все пак снегорините могат да поразчистят малко. Някой от по-второстепенните пътища са все още непроходими. Как е в града? – и след кратка пауза продължи: - Добре, дръж фронта. След двадесет минути се връщам. Поканиха ме на кафе и кифли. – Отново млъкна и после се засмя – Ще направя каквото мога. Джес пита, дали може да му занеса една кифла. Каза, че току-що е сварил цяла кана кафе.
- О, има кифли колкото искате. – предложи Акико
Шерифът продължи в слушалката:
- Готово Джес. Да, ще благодаря на госпожа Кройдън. И на двете и хубави гостенки, които са изпекли кифлите. Едната е дошла чак от Япония заедно с мъжа си. – След кратка пауза постави ръка на слушалката и намигна на Бренда – Джес пита коя е другата хубава гостенка. Каза, ако си нямаш приятел, непременно да дойдеш на коледния бал в ,,Сейнт Денис” вечерта преди Бъдни вечер. Всъщност всички трябва да дойдете. Ще бъде чудесно. – Пак се обърна към помощника си: - Госпожа Кройдън има цяла къща гости. Казах и да ги доведе всичките. О, Джеси, познай още кой е тук?
Позеленях. Трябваше бързо да измисля нещо.
- Мъжът на госпожа Кройдън...
В същия миг, нарочно изпуснах чашата с кафе която държах, и изпищях, още преди да се разбие на каменния под и горещото кафе да плисне върху панталона ми. Всички, включително и шерифът, който затвори слушалката, се втурнаха на помощ.
- Не, не, моля ви, добре съм. – увещавах ги аз.
Никой не ме послуша. Струпаха се около мен като навиваха панталона, за да видят дали краката ми не са изгорени.
Уес, Джон и Тохо, които бяха чули писъка ми чак горе, се втурнаха в кухнята. Завариха всички коленичили в краката ми. Сцената напомняше някаква странна церемония.
- Честна дума, нищо ми няма. – продължавах да настоявам – Кафето не беше чак толкова горещо. Просто се уплаших.
- По-добре да намажем изгореното с малко масло. – предложи Бренда – Майка ми винаги правеше така, като се опарвах.
- Не. – каза Дейвид – От маслото раните ще станат на мехури. По-добре да ги наплискаме с хладка вода.
- В колата имам аптечка за първа помощ, ще донеса крем против изгаряне. – шерифът понечи да стане, но спря – Не, забравих, че миналата седмица я занесох в участъка, за да помогна на един ранен човек. Накрая го закарахме в поликлиниката, защото трябваше да го шият...
- Почакайте, мисля, че тук има някакъв мехлем. – възкликна Уес и отвори едно чекмедже. – Да, ето го.
Стрелнах го остро с поглед. Откъде един гост можеше да знае къде се държат такива неща? За щастие, семейство Матоки бяха заети да предлагат своите съвети, за да обърнат внимание.
Джон хвана ръката ми.
- Най-напред трябва да и се свалят панталоните. Горе имам кортизонов крем, ще я намажа с него. – Още преди шерифът да успее да се изправи, той вече ме беше извел от кухнята.
- Какво точно стана? – попита ме Джон, щом другите престанаха да се чуват. – Нарани ли се? Боли ли те?
- Добре съм. Просто незначително повърхностно изгаряне. Точно подавах чаша с кафе на шерифа, когато той понечи да каже на помощника си, че съпругът ми Уес е тук. Трябваше да направя нещо.
Двамата се заизкачвахме по стълбите.
- Засега нашият брак се очертава като доста емоционален, нали? Имаше и хубави, и лоши моменти. – промълви той
Обхвана лицето ми и положи на устните ми една дълга гореща целувка. Хвърлих поглед надолу и обвих ръце около врата му.
- Никога нямаше да се справя без теб Джон. А що се отнася до сделката с хотела... – по лицето му премина сянка – Не се притеснявай, няма отново да ти предлагам да ми бъдеш помощник. Смятам да звънна на самия Хемънд и да го помоля да те включи в нея на равни начала. Като се имат предвид твоите познания за бизнеса и японските обичаи, сигурна съм, че ще се съгласи. След като приключим сделката, можеш да подпишеш дългосрочен договор с Хемънд. Той страшно държи на тази сделка. Ако ми помогнеш да я осъществя, ще си осигуриш работа в компанията. – бях сигурна, че очите ми блестят от ентусиазъм – Тази сделка ще ме направи виципрезидент.
- Значи това е основната ти цел?
- Да не би да искаш повече от петдесет процента? – не го разбрах
- Имам предвид вицепрезидентския пост. Нали всичко това е заради него?
- Разбира се, че е заради него. – озадачих се – Мислиш ли, че щях да отида толкова далеч, ако...О, разбирам накъде биеш. Искаш да знаеш какво ще е твоето място.
- Нещата между нас се развиха твърде бързо. – сухо се засмя той, след което драматично изрецитира: - ,, По-бързо от изстрелян куршум, по- мощно от локомотив, способна...”
- ,,...да прискача високи сгради с един скок” – завърших аз недовършеното въведение към ,,Супермен” и се засмях – Всичко това е така, но аз не съжалявам за нищо. Е, можеше и да не припадам пред Матоки.
- Кейси, - започна Джон прочувственно – аз също бях свикнал, да поставям работата си над всичко. Бях се вманиячил. Но открих, че работата не е най-важното. Разбираш ли? – кимнах и той продължи – Никога не съм и сънувал, че нещо такова като теб, ще се появи в живота ми.
- И с мен е така. – очите ми срещнаха неговите – И каквото и да стане със сделката, независимо дали ще спечеля или ще загубя, усещам, че вече съм спечелила.
Тои се усмихна.
- Знаеш ли какво бих желал за Коледа, скъпа? Бих искал да ми обещаеш една новогодишна целувка. И когато удари дванадесет, да вдигнем тост за нас и за нашето бъдеще. Дали по този начин не пришпорвам твърде много нещата?
- Обещавам! – обвих ръце около врата му – Твърде алчно ли е от моя страна да си представям, че мога да получа всичко, за което някога съм мечтала?
- Казваш, че няма значение дали ще спечелиш, или ще загубиш. Но само, докато печелиш, нали?
Замислих се за момент:
- Никога не съм твърдяла, че ще е лошо, ако винаги печеля.
- Не, не си. – усмивката му беше тъжна – Може би и двамата сме донякъде алчни.
Отново ме целуна – този път бурно, притискайки ме към стената.
- Ние тук се целуваме, - засмях се – а в кухнята шерифът Майлс мисли, че Уес и аз сме се събрали отново. – изведнъж се стреснах – Божичко, какво направих! Оставих шерифа сам със семейство Матоки!
Понечих да се върна надолу
- Успокой се. – спря ме Джон – Бренда, Дейвид и Уес ще имат грижата за него. Трябва да си смениш панталона, иначе какво ще си помислят нашите японски приятели?
- Добре, бързо ще се преоблека. Моля те върни се долу и дръж фронта. Не ме е страх за Бренда, но Дейвид и Уес...

Въобще не ми се искаше, но примирено въздъхнах:
- Да, по-добре да отида.
Целунах я отново, потупах я по дупето и спрях да видя как изчезва в спалнята си. В НАШАТА спалня.
После се извърнах и тръгнах надолу...само за да се озова очи в очи с шерифа Майлс...Очи, които без съмнение бяха видели малката интимна сцена между нас.
Тъй като вече бях тръгнал да слизам, успях само глупаво да се усмихна.
Чувайки стъпките ми, Тохо и Уес, които бяха на няколко стъпала зад шерифа, погледнаха нагоре.
- Как е Кейси? – приятелски попита Уес
- Добре е. – сконфузено промърморих
Представих си как Майлс ме притиска до стената, слага ми белезници и ме тиква в затвора.
- Много се радвам, че изгарянето не е сериозно. – каза Тохо, като учудено поглеждаше ту мен, ту шерифа.
Не се учудих, че Матоки е усетил нещо. За опитния хотелски магнат, това едва ли би било трудно. От друга страна Уес, който не беше забелязал нищо, весело се усмихна.
- Точно изпращах шерифа на вратата, когато Тохо предложи да отидем до полицейската кола и да видим защо радиото не работи. Искаш ли да дойдеш, да се понаучиш на майсторлък?
- Моля ви. – възрази Тохо – Аз съм само любител.
Най много от всичко ми си искаше да се оттърва от погледа на шерифа, но знаех, че не мога да го оставя сам с Тохо.
- Разбира се. – отговорих – С удоволствие бих научил нещичко.
Майлс, който продължаваше да ме гледа, присви очи, без да каже дума. Но за сметка на това, изразът му беше достатъчно красноречив.
- Между другото, Джон, - рече Уес, докато си нахлузвах якето и ботушите – шерифът беше така добър да ни предложи да помогне да извадим колите, но аз му казах, че и сами ще се справим.
- О, да, – кимнах – ще се справим.
- Обзалагам се, че ще се справиш. – многозначително вметна шерифът, като си обуваше ботушите.
Уес, който беше точно до него го чу и озадъчено го погледна. Майлс само изръмжа, навлече якето и нахлупи шапката си. Тохо и аз тръгнахме да излизаме, а той се престори, че ципът на ботуша му заяжда.
- Да ти помогна ли? – дочух гласа на Уес
Забелязах как Майлс го хвана за ръката и го погледна в очите.
- Слушай Уес, на твое място бих държал под око Джон и жената която обичаш...ако схващаш намека ми.
- О, не шерифе. – отговори Уес, без да се замисли – Между Джон и Бренда вече няма нищо – съвсем нищо.
Едва не избухнах в смях. Въздържах се само за да не се издам, че ги слушам, а и да не превличам вниманието на Матоки.
- Бренда?! – горкият шериф изглеждаше абсолютно шашнат – Ти и Бренда? – той вдигна очи към Кейси, която тъкмо слизаше по стълбите и промърмори – Не е за чудене.

ГЛАВА - X

Забранено за лица под 18

- Каква възхитителна традиция , Кейси! – възкликна Акико
Вървяхме по главната улица и се любувахме на заобикалящата ни суматоха. Витрините и входовете на магазините бяха украсени с викторянски мотиви. Продавачите бяха облечени в официални костюми и бухнали наметала, украсени с кадифе, сатен и дантели. Край тях крачеха коледари, следвани от жонгльори и шутове. По нататък улицата бе преградена от тълпа деца с родителите си, които гръмогласно се смееха на представлението за Пънч и Джуди. Една шейна, теглена от коне, натоварена с пътници в празнично настроение, весело обикаляше около площада. Из снега лудуваха деца, лаеха и подскачаха кучета. Наоколо забързани хора правеха покупки в последната минута.
Денят бе ясен и хладен, а въздуха се изпълваше с аромата на бор. В магазините ухаеше на тамян и смирна. Коледното градче като че бе слязло направо от гравюрите на Къриър и Айвз.
Забелязах, че Тохо Матоки, който вървеше малко пред останалите, се спря пред витрината на един магазин за електроника. Вниманието му беше привлечено от мъничък механичен дядо Коледа и неговите джуджета, които майсторяха играчки в работилницата си. Акико застана до него и пъхна ръка в неговата. Ние също спряхме зад тях и се загледахме в интересните малки играчки.
- Някой ден ще доведем нашите внучета от Япония, за да прекарат Коледа в Нова Англия – меко каза Акико
- Ти винаги вярваш, че нашите деца ще ни ощастливят с тези благословенни дарове. – тъжно се усмихна Тохо
Уес се извърна към Бренда:
- Бих искал някой ден да доведа и моите деца на тази улица.
- И аз също. – Тя докосна бузата му с ръка
Дейвид, който стоеше от другата и страна и мрачно наблюдаваше играчките, повтори с престорено отчаяние, че и той би искал да доведе децата си един ден тук, което моментално ме накара да погледна към Джон с едва здържана усмивка. През изминалата седмица Дейвид беше вложил толкова плам в ролята си на отхвърлен любим, че започвах да се питам, дали наистина не е пленен от очарованието на Бренда. Не можех да го попитам, тъй като той се вживяваше в ролята си независимо дали семейство Матоки бяха наблизо или не. Сигурна бях, че Станиславски би одобрил това, но все пак поведението на ,,брат ми,, леко ме озадачаваше.
Не че се оплаквах...
Миналата седмица когато беше пристигнал шерифът Майлс, замалко не се стигна до катастрофа, след това обаче нещата тръгнаха невероятно гладко. Бях се подготвила за нови изпитания, ала като по чудо, не се случваше нищо. В старата къща се беше възцарило празнично и безгрижно настроение.
През седмицата учех Тохо и Акико да карат ски, което на тях много им хареса. С Бренда приготвяхме коледни ястия и правехме допълнителни украшения от тесто за елхата. Джон, Уес и Тохо разработиха проект за нов навес, за който действително мислех, че би могъл да се построи. Беше истинска красота.
Дейвид помагаше като цепеше дърва за камината и разправяше на всички забавни истории от детството ни, където неотлъчно присъстваха мама, татко и кучето Зонкърс. Расказите му бяха увлекателни и се улавях да мисля, че действително щеше да е хубаво, ако бяха истински. Прекарвахме вечерите около камината в хола, печахме кестени, бъбрехме и играехме карти. По- късно пяхме коледни песни, а Дейвид акомпанираше.
В крайна сметка се оказа, че ,,брат ми,, може да свири на пиано...
Както стоях с другите пред очарователната витрина с дядо Коледа и джуджетата, се замислих, че не помня откога не съм се чувствала така отпочинала, щастлива и приливаща от добро настроение.
Тохо ме беше обнадеждил, проявявайки нарастващ интерес към предложението ми за проект на нови хотели. Макар да говореше уклончиво, бях сигурна, че сделката ми е вързана в кърпа. И въпреки, че Джон все така упорито отказваше да участва в предприятието ,,Хемънд-Матоки”, продължаваше да предлага нови идеи, които още повече засилваха интереса на Тохо.
За мен обаче най-хубави си оставаха моментите прекарани с Джон в спалнята. Всяка нощ бе тъй безкрайно вълнуваща и незабравима, изпълнена със смях и споделени чувства, сякаш бяхме открили любовта. С Уес в миналото имахме само искри, нетраен плам, топлина, която не бяхме успели да съхраним, а живота с Джон се оказа като безкраен ослепителен низ от фойерверки. Никога не бях вярвала, че съществува такава любов.
Чувствах се омаяна, възторжена и радостна. Просто не можех да спра да се усмихвам. Усмихвах се и сега, като гледах дядо Коледа и работливите му джуджета на чудната витрина. Така се бях унесла в мислите си, че не усетих кога другите са тръгнали.
Джон, който беше останал при мен, леко подръпна ръкава на якето ми.
- Къде витаеш, скъпа?
Усмихнах се разсеяно:
- Бях се сгушила под топлия пухен юрган и се любех с мъжа на мечтите ми. Или може би бях в рая?
Ръката на Джон се притисна към порозовялата ми от студ буза. На лицето му се изписа изражение на мъж, който вижда най- очарователната жена пред себе си. И въпреки, че в този студ въобще не се чувствах зашеметяваща, се повдигнах на пръсти и притиснах измръзналите си устни към неговите.
- Хайде да избягаме от останалите и да се скрием в местния хотел. – прошепна той с най- хубавия си Гейбълов баритон.
Отметнах глава назад и със съжаление въздъхнах:
- Страхувам се, че ти си този, от когото трябва да избягам, скъпи. Ако се въртиш около мен през цялото време, няма да мога да ти купя подарък.
- Дай ми подаръка по-рано – в някоя уютна стая на хотела. Или може би в рая?
- Много е примамливо. Как обаче ще се почувстваш сутринта на Коледа, ако не получиш подарък от мен? И какво ще си помислят семейство Матоки за такава небрежна жена, която е забравила да купи подарък на безценния си съпруг?
Забелязах как лицето му замръзна. Знаех, че продължава да се безпокои за сделката с Матоки, която непрестанно беше в ума ми. Отново го целунах бързо и нежно, без да обръщам внимание на изненаданите, но развеселени погледи на минувачите.
След това, преди целувката да е станала твърде страстна, задъхана се отдръпнах и промълвих:
- А сега, можеш за малко да разполагаш със себе си, ако евентуално искаш да купиш някой дребни лични подаръци.
- Това намек ли е? – наклони глава на една страна Джон
- Надявам се, че не беше твърде тънък.
Той се засмя и ме обгърна с ръка. В този момент го прегърнах силно, като си пожелах този миг да продължи вечно и това чувство на щастие никога да не ме напуска. Вдигнах глава да го погледна и нещо в погледа му ме разтревожи. Игривите пламъчета в очите му бяха изчезнали. Досега, в кратката ни, но страстна връзка, винаги беше имало момент на закачка. След любовната ни игра, най- много харесвах закачливия му хумор.
- Какво има, Джон? – попитах притеснена
Започнах да съжалявам за твърде нетактичния си намек. Дали Джон не мислеше, че очаквам венчален пръстен? Дали не смяташе, че го подтиквам към брак? От друга страна, не беше ли той, този който искаше да вдигне тост за нашето бъдеще? Може би се беше уплашил, или пък размислил?
Преди да успея да си отговоря, чух, че Бренда, застанала пред някакъв бутик няколко метра по-надолу, ме вика:
- Хей, Кейси, хайде да си изберем нещо екстравагантно за бала довечера! Ела да видиш тази витрина. Тук има рокля, на която е изписано твоето име!
- Ти влез, Бренда. – помахах и – Аз ще дойда след малко. – отново се обърнах към Джон, който разсеяно ми се усмихна – Какво има? Да не съм казала нещо...Да съм направила нещо...?
- Не.
- Страхуваш ли се?
- Да се страхувам? – на лицето му се изписа объркване
- За нас...
- Трябва да поговорим за нещо, Кейси.
Забелязах как изведнъж стана сериозен и се опитах гласът ми да прозвучи уверено:
- Добре, Джон. Кога?
- След Коледа, когато Матоки си заминат. След като завършим упражнението по актьорско майсторство.
- Това не е игра, Джон. Не и за мен!
- Нито пък за мен. – леко ме целуна – Тръгвай. Купи си роклята с твоето име и останалите неща които искаш.
Поколебах се, но той се обърна и отново се загледа във витрината. Потреперих леко и неохотно тръгнах. Не бях изминала и няколко крачки, когато го чух да ме вика.
Обърнах се неспокойно, а Джон ми се усмихна.
— Някой ден, бих искал да доведа тук на Коледа нашите деца.
”Нашите деца”! Каза „нашите деца”! Очите ми се напълниха със сълзи. Каква чудесна Коледа! Каква страхотна, прекрасна щеше да бъде тази Коледа!

Когато аз, Бренда и Акико, пременени в празнични одеяния, се спуснахме по стълбите, мъжете, облечени в най-хубавите си официални костюми, ни зяпнаха с възхищение. За тържеството тази вечер в църквата”Сейнт Денис” бяхме решили да се преоблечем като викториански дами. Купихме роклите си този следобед в един чудноват бутик, специализиран за исторически костюми. Миниатюрната деликатна Акико избра семпла черна кадифена рокля, гарнирана по краищата на квадратното деколте и бухналите ръкави с бяла дантела, която чудесно подчертаваше абаносовата коса и порцелановата й кожа.
Бренда изглеждаше изкусителна и кокетна в тъмночервената си сатенена рокля, украсена с малки перлени копчета от врата до корсажа. Кестенявата й коса беше събрана високо на тила, а около лицето й свободно се спускаха малки къдрици.
Аз се отказах от розовата копринена рокля, носеща името ми, и се бях спряла на зашеметяващ тъмносин кринолин, предизвикателно откриващ раменете ми, от които се спускаха многобройни каскади и басти от дантели и панделки. Корсажът прилепваше плътно и подчертаваше тънката ми талия, затова ми се стори подходящ за случая.
Когато ни видяха да се спускаме долу, Джон заръкопляска, веднага последван от останалите. Уес хвана ръката на Бренда и й каза, че изглежда ослепително, докато Дейвид се спусна да й подаде палтото. Помагайки й да го облече, той задържа ръце на раменете й.
Усмивката на Тохо бе изпълнена е гордост и обич към Акико. Той прошепна нещо на ухото й, което я накара да се засмее смутена и поласкана, прикривайки устата си с ръка.
Когато другите се отправиха към входната врата, Джон ме хвана и ме задържа.
— Почакай. Купих ти нещо.
— Коледа още не дошла! – възразих, като с това се опитвах да прикрия смущението си.
— Не може ли един мъж да направи подарък на съпругата си преди Коледа? – усмихна се Джон загадъчно - Обърни се и затвори очи.
Направих го и миг по-късно почувствах, как около врата ми се обвива кадифена лента. Отворих предпазливо очи и съзрях в огледалото срещу себе си, изящна камея прикрепена на тъмносиня панделка.
— Камеята е прекрасна! Как си успял да избереш панделка, която да подхожда така съвършено на роклята ми?
— Едно джудже ми каза. — дланите му леко се задържаха върху раменете ми - Тази вечер изглеждаш невероятно красива. В очите ти сякаш има магия. Бих искал да те имам още тук!
Изчервих се и се обърнах към него с блеснали очи:
— Трябва да призная, че и аз като те гледам, дъхът ми спира!
— Още нищо не си видяла. — прошепна той в ухото ми.
От дъха му по гърба ми пропълзяха тръпки на възбуда.
Джон се оказа прав. Когато се присъединихме към Бренда и Акико на входната врата, четиримата мъже си размениха дяволити усмивки и внезапно изчезнаха в кабинета. Когато минута по-късно излязоха, бяха преобразени в четирима твърде елегантни викториански господа с широки черни наметала и черни сатенени цилиндри.
Сигурно бяха попаднали на същото магазинче.
Сега беше наш ред да аплодираме красивите си весели кавалери.
Но цилиндрите и наметалата бяха само прелюдия към една вечер, която обещаваше да бъде неповторима.
Отвън долетя нежен звън и отвлече вниманието ни от елегантния ни ескорт.
— Какво е това? — запътих се към вратата.
Джон се втурна пред мен, като ми препречи пътя.
— Готови ли сме всички? — обърна се той към цялата група и ме хвана под ръка.
Другите последваха примера му. Бренда бе с Уес от едната страна и Дейвид — от другата. Едва след като мъжете кимнаха и намигнаха, Джон отвори вратата.
Навън се сипеше ситен сняг като диамантен прах. Гледката беше прекрасна. Но не тя ни накара да ахнем от възхищение, а вида на спрялата на алеята шейна, теглена от бели коне, които изглеждаха невероятно на фона на зимния пейзаж.
— Това е шейната, която днес обикаляше около площада! — възкликнах — Как успяхте…
Джон докосна устните ми, разтворени от изненада, а аз от своя страна обвих ръце около врата му и пламенно го целунах.
Всички, освен Дейвид който се настани отпред при кочияша, се мушнахме под тежките вълнени одеяла в откритата шейна. Под звуците на звънчетата странната ни групичка потегли към църквата „Сейнт Денис”.
Когато пристигнахме в голямата приемна зала, балът бе в разгара си. Организаторите можеха да се гордеят — залата бе украсена с гирлянди, спирали от зелена и червена хартия и нанизи от многоцветни лампички. Борови клонки обвиваха колоните, а масите наредени край стените, бяха покрити с яркочервени лъскави мушами. По тях за украса бяха поставени червени свещи, закрепени върху свежи клончета от зеленика.
Около масите се бяха събрали групички от мъже и жени, които опитваха наредените филета, салати, печен боб, кюфтета със сос, кейкове и коледни сладки. Друга група се бе събрала около огромната купа, пълна с пунш. Сред тълпата се стрелкаха палави засмени деца. По средата на залата няколко двойки замечтано танцуваха под музиката на четиримата от градската група ”Дорсет Уорблърс”
При влизането ни, към нас се насочиха възхитени погледи, причината за които предположих, че са елегантните ни костюми. След като се настанихме на една от масите, Джон ме придърпа към дансинга. С крайчеца на окото си съзрях неодобрителния поглед на шериф Майлс, който вече беше там и непохватно се мъчеше да танцува валс с жена си Джийни. Той се наведе и пошепна нещо на ухото й, при което сивокосата жена неодобрително ни стрелна с поглед.
— О-хо, май ще е по-добре тази вечер да танцувам един-два пъти с Уес заради шерифа — оплаках се приведена над ухото му.
— Не се безпокой.— той сплете пръсти зад гърба ми и бавно ме залюля напред-назад в такт с музиката. - В малките градчета си умират за такива клюки.
Разперих полата си като ветрило и се оставих да ме води. Докато грациозно се извиваше, аз притиснах буза към неговата и забравих за шерифа и всичко друго на света, освен пленителния мъж, който ме държеше в прегръдките си.
— Ти си прекрасен танцьор — промълвих замечтано. — Правиш всичко чудесно.
— Защото събуждаш най-доброто у мен, скъпа. — отвърна той. Наведе ме ниско, задържа ме за момент и после бавно ме изправи.
Забелязах, че Бренда и Уес танцуваха до нас.
— Ей, какво му става тази вечер на шерифа? — попита Бренда. — Казах му „здравей”, а той ме изгледа кръвнишки.
— Май мисли, че си ми отмъкнала съпруга.
— Каква чудесна идея! — засмя се Уес и притисна Бренда по-силно.
Когато започна следващият танц, Джон се смени с Уес и затанцува фокстрот с Бренда. Уес танцуваше с мен, но хвърляше по едно око на разведената двойка, което неволно караше и мен да правя същото. Джон бе прегърнал Бренда, а устните му бяха долепени до ухото и. Явно й говореше нещо, защото лицето на бившата му половинка, доби загрижен вид. Тя наклони глава назад да му отговори, което от своя страна го накара да се намръщи.
— За какво ли говорят? — промърмори Уес.
— Имат да уреждат още някои финансови въпроси. Затова първоначално бяха дошли тук.— отвърнах разсеяно, като наблюдавах как Джон и Бренда напускат дансинга и се отправят към един уединен кът, където продължиха разговора си. Очевидно ставаше все по-разгорещен, защото Уес, който също ги държеше под око, загуби такта и неволно ме настъпи.
— Извинявай — намръщи се той. — О, сега пък Куин отива при тях! По дяволите, понякога този тип е ужасно досаден. Не мислиш, че наистина е влюбен в Бренда, нали, Кейс?
- Не зная. — промълвих
Забелязах, че Джон не се зарадва особено, когато Дейвид му отмъкна Бренда за танц.
Срещнах погледа му и за момент го задържах, при което той ми се усмихна.
Но очите му не се усмихваха. Изглеждаше разстроен, нещо не беше наред.
Внезапно ме обзе същото чувство на паника, както този следобед, когато ми каза, че трябва да поговорим. За какво? За неуредените въпроси между него и Бренда?
Джон покани Акико на следващия танц, докато Тохо отиде до бюфета, да опита новоанглийските ястия. Уес изгони Дейвид, обви собственически ръка около кръста на Бренда и накрая аз затанцувах с ,,брат си”.
— Какво толкова намира в него? — промърмори той.
— Уес е много мил човек.
- Не говоря за Уес. - прекъсна ме - Тя все още е влюбена в бившия си мъж.
Внезапно се почувствах, като че на гърдите ми беше седнал слон.
— Какво?! Не говориш за Уес?
— Хайде, Кейси. Актьорите са много чувствителни. Те улавят скритите мисли — имат много силна интуиция. Освен това, онзи ден ги изненадах в кухнята. Те сигурно мислеха, че съм излязъл с вас на ски.
— Изненадал си ги? — Сърцето ми лудо заби.
— Когато ме чуха да влизам, се отдръпнаха един от друг твърде бързо. — сви рамене Дейвид. — Честна дума, никога не съм виждал двама души с по-виновно изражение! Бренда цялата се изчерви, а Джон пребледня като сняг. Не знаеха какво да кажат. След това Бренда се втурна навън. Аз я последвах, а тя ми каза, че не иска да говорим за това.
— А Джон?
— На него също не му се говореше.
— Боли ме глава, Дейвид. Имаш ли нещо против да спрем?
Той ме съпроводи до масата.
— Съжалявам, Кейси. В този случай май не се показах достатъчно тактичен. Ти и Джон…
— Просто позволих играта да стигне твърде далеч, Дейвид. – въздъхнах съкрушено.

По-късно, докато отново танцувах с Джон, той изпитателно ме изгледа.
— Какво има? Да не би шерифът да ти е направил никоя тъпа забележка?
— Шерифът? Нищо. Няма нищо — сковано отговорих.
— Тогава какво има? Мислех, че нямаме тайни един от друг.
— Престани! — погледнах го остро — Престани да играеш!
— Имам по-добра идея. - Джон ме изведе от дансинга. - Хайде да излезем оттук.
— Не можем… — опитах се да възразя.
- Внимавай, скъпа. Нали не искаш Тохо да помисли, че пак сме се скарали? — Отведе ме до масата и взе нещата ни.
Другите бяха вече там и пиеха пунш.
— Кейси и аз ще прекараме нощта отсреща, в „Дорсет Ин”. Ще се видим утре вкъщи. — заяви той и намигна на групичката.
— Но… - запротестирах - Аз не мога да направя това. Не можем да оставим гостите си!
— Тази вечер и ,,брат ти” може да играе ролята на домакин.
— Не се притеснявай, Кейси, ние ще се забавляваме чудесно. — увери ме Акико. — Сигурно си много щастлива, че имаш такъв романтичен съпруг. Тохо, помниш ли онзи чуден хотел близо до Небесния мост в Японско море? — порцелановите и бузи се оцветиха в розово и тя свенливо се усмихна. — Тохо беше организирал истински романтичен меден месец за новобрачни. А ние бяхме женени от двадесет и седем години! Та исках да кажа, че никога не е късно за романтика.
Нямах друг избор, освен да последвам Джон. Едва след като излязохме, започнах да протестирам — през целия път до хотела, през цялото време, докато той ни регистрираше на рецепцията, и по пътя към стаята ни. Протестирах дори, в самия апартамент за новобрачни.
Едва бяхме влезли в стаята и Джон ме притисна до стената.
— Луд съм по теб, Кейси.
— Джон…Нека да поговорим. - устните му възбуждащо се плъзнаха по врата ми и аз се задъхах — За теб и… Бренда.
- По-късно.
Усетих как сваля ципа на роклята ми.
— Още ли я обичаш?
Той целуна устните ми. Краткото му докосване ме замая.
Остави роклята да се смъкне надолу. Краката ме боляха, цялото ми тяло пулсираше.
— Никога не съм я обичал, Кейси. Това е истината.
- О, Джон… — Не успях да довърша, защото устните му ми попречиха.
Измъкнах от роклята първо единия си крак, а после и другия. Дъхът ни се насити с възбуда и напрежение а целувките ни се превърнаха в лудешка борба между език и устни.. Ръцете му обхванаха задните ми части и горещината на дланите му проникна през тънките ми копринени бикини. Чувствах крайниците си невероятно натежали и отпаднали.
Нещо леко изшумоля. Джон ме прикова към стената.
По-късно докато устните му обхождаха тялото ми, замаяно си помислих, че на по-малко от три метра от нас има разкошно удобно легло с балдахин.
Но в момента бях способна единственно да се разтапям...

Телата ни сякаш бяха създадени едно за друго. Лежахме, плътно притиснати на леглото, а ръцете на Джон ме милваха, изследвайки формите ми сякаш се наслаждаваха. Под жаркия му възхитен поглед се чувствах стройна и женственна, а пълните ми гърди копнееха за милувките на големите му длани. Дори и самото му присъствие ми действаше възбуждащо.
— Красива си. Много си красива. — Той постави устни на зърното ми, при което потръпнах и се притиснах по-близо към него. Устните ми се разтвориха. — Харесва ли ти?
Не можех да му отговоря, успях единственно да кимна задъхано.
Устните му милваха меката ми плът, търсещи и първични. Мускулите ми се свиха когато езикът му се плъзна по корема, проследи извивката на бедрото и влезе между краката ми. Ръцете му ги разтвориха, при което леко извиках и се напрегнах инстинктивно, реагирайки на еротичната му атака. По крайниците ми се разля горещина и аз изстенах. Лицето ми пламна от удоволствие и желание реагирайки на непоколебимото и вдъхновено прелъстяване на Джон. Изгубила всякакви задръжки, сключих глезени около кръста му и оставих усещанията да ме връхлитат, да ме разтърсват и да ме обгръщат…
Докато все още се мъчех да си поема дъх, Джон намери устните ми за да възпре викът, който се надигна от гърдите ми. Облада ме с едно- единственно движение. Щом усетих как ме изпълва, впих ръце в гърба му и името му се изплъзна от целувката. Претърколи ме върху себе си, ръцете му обхванаха кръста, а сгънатите му колене подпряха гърба ми. Извих се назад.
Движихме се заедно. Като че границите между телата ни бяха изчезнали и сега се сливаха в един общ ритъм, който ни приближаваше все повече към екстаза... Накрая безграничната наслада разтърси и двама ни.
Навън беше завалял сняг и вятърът тракаше по старите капаци на прозорците, а аз блаженно се гушех в обятията на моя съпруг под наем. Обърнах се на една страна с лице към него и безмълвно го загледах. След това бавно проследих с върха на пръста си линията на профила му, при което той ме придърпа по-близо. Дори не си направи труда, да вдигне завивките, които бяха паднали от леглото, докато се любехме.
— Джон? – поколебах се
— Да, скъпа?
— Хайде да оставим веднъж завинаги зад себе си призраците на отминалите Коледи.
Той извърна глава и срещна сериозният ми поглед:
— Някой по-специален призрак ли имаш предвид?
— Онази сутрин Дейвид те е изненадал в кухнята с Бренда. – чувствах се ужасно да зачеквам тази тема - Изглежда мисли, че вие…
— Обсъждахме финансови въпроси, Кейси. Нищо повече. – прекъсна ме той - Ако сме изглеждали изненадани, наистина бяхме. Смятахме, че всички сте излезли. Когато Дейвид нахълта, помислихме, че някой от семейство Матоки може да е с него и че може да сме се издали. Но, заклевам ти се, Кейси, обсъждахме само съвместните си притежания и се опитвахме да ги разпределим.
— И разпределихте ли ги?
— Почти. — За момент млъкна и очите му пробягаха по лицето ми, след което продължи: — Бих искал час по-скоро да си уредя сметките с нея, особено сега.
— А тя съгласна ли е?
В усмивката му проблесна сарказъм:
— Ще се съгласи. — притегли ме по-близо до себе си. — Сега можем ли да оставим призраците? Бих предпочел да насоча вниманието си към нещо от плът и кръв. По-точно твоята плът, сладка моя и твоята кръв. / това би била страхотна реплика за вампир /
Засмях се и му отвърнах с възхитителна целувка
Когато започнахме да се любим отново, наистина чувствах, че Джон е мой съпруг. Нямах законно право на това чувство, и все пак го изпитвах.

ГЛАВА - ХI

Късно на следващата сутрин, след романтичната нощ, прекарана в прегръдките на Джон, се извисявах на седмото небе. Бях сигурна, че е най-чудесният, невероятен, нежен и мил представител на мъжкия пол. Небето бе по-синьо, въздухът — по-свеж, снегът — по-бял от всякога.
Тъкмо бях седнала с кръстосани крака на пода във всекидневната и опаковах последните подаръци, когато чух звънеца на входната врата. Дейвид, Уес, Бренда и Тохо играеха бридж в кабинета, а Джон и Акико си бъбреха в кухнята.
Тревожно се сепнах — досега този звук не беше предвещавал нищо добро. Оставих панделката, която тъкмо връзвах на празнична фльонга и излязох в антрето. Звънецът отново иззвъня. Дейвид надникна от кабинета и загрижено ме погледна.
- Да отворя ли, Кейс?
Кимнах, като се мъчех да изглеждам самоуверена. Все пак, когато Дейвид след кратко колебание отиде да види кой е, по гърба ми полазиха тръпки. При отварянето на вратата, несъзнателно затаих дъх.
Сетне с облекчение въздъхнах:
- Джейн! — забравих, че заместничката ми щеше да се отбие на път за Инграм, където роднините й имаха къща.
През цялата седмица бях така залисана, че изобщо не се бях сетила да и звънна и да и съобщя за промените в плана.
Джейн, увита в дълго черно палто и черна плетена шапка, протегна към мен ръце, пълни с подаръци в ярки опаковки.
- Сложи ги под елхата. Има нещичко за семейство Матоки, подарък за теб и… За съпруга ти. — Тя погледна към Дейвид.
- Как? И нищо за милото братче? — Дейвид й намигна.
- Братче? — намръщи се Джейн.
- Нещо като брат — прошепна той.
- Малко е объркано, Джейн — намесих се. — Не се безпокой. Ще ти разкажа всичко, когато се върнем на работа.
Цялата ситуация бе твърде сложна за да й обяснявам в момента.— Благодаря, че се отби. — поех подаръците от протегнатите и ръце - Предай много поздрави на роднините си.
Тъкмо се канех да затворя вратата под носа и, когато дочух зад себе си познатия баритон:
- Е, скъпа, не знаех, че очакваме още гости. — Джон прекоси антрето и собственически ме прегърна през раменете. — Акико и аз се зачудихме кой може да е. Нали, Акико?
- Скъпи? — Джейн се бе втренчила в него с ококорен поглед.
Изобразих блестяща усмивка на пресъхналите си устни.
- Джейн се отби само за минутка, да ни донесе подаръци, което е много мило от нейна страна. О, не си се запознала с Акико! - припряно ги представих, като исках да й попреча да зададе някой неуместен въпрос, като например „Откъде се взе този брат и защо си с друг съпруг?”— Още веднъж ти благодаря за подаръците, Джейн. Зная, че бързаш да видиш роднините си, затова им прати много поздрави и им пожелай весела Коледа от нас.
Тъкмо понечих отново да затворя вратата, когато останалите от карето по бридж се изсипаха от кабинета.
Не се изненадах, че заместничката ми зяпна от учудване. Тя разбира се, познаваше Уес.
Трима съпрузи, включително бившият законен, явно дойдоха в повече на бедната Джейн?! Докато я представях, горещо се молех да успее да задържи устата си затворена, въпреки пребледнялото си като платно лице.
- Трябва да говоря с теб. — дрезгаво проговори тя.
- Ако е за работата, не се притеснявай. – успокоих я - Всичко е наред.
- Не… Наистина, Кейси, важно е!
- Като се върнем на работа, ще обсъдим всичко. — Знаех, че й дължа обяснение, но в момента не ми беше до това.
Обаче ръката на Джейн насила задържа вратата и нямах друг избор, освен да отстъпя встрани.
- Добре, Джейн. Разбира се, влез.
Тя пристъпи в коридора. Очите й бяха приковани в Уес, който бе прегърнал Бренда и щастливо се усмихваше. Бренда беше пребледняла и крадешком поглеждаше Джейн. Може би се притесняваше, че тя е някое старо гадже на Уес.
- Защо не влезем в кабинета да поговорим ? — попитах примерена.
- Може би — намеси се Акико — заместничката ти първо би искала да се стопли с чаша горещ шоколад? Джон и аз тъкмо се канехме да занесем в гостната за всички. Освен това има много хубави коледни сладки.
Заставена да играя ролята на добра домакиня, бях принудена да отложа поверителния разговор.
- Да, влез да пийнеш нещо топло, Джейн. Само ще сложа подаръците ти под елхата и веднага ще донеса шоколада и сладките... А след това ще поговорим.
Погледът на асистентката ми се отмести към Бренда, която вяло се усмихна. Аз и Джон си разменихме озадъчени погледи, при което забелязах, че Тохо и Акико също останаха очудени. Настъпи мълчание.
- Чакай да ти сваля палтото. — наруши тишината Дейвид и пристъпи към Джейн.
Тя се затутка с копчетата.
- Как са пътищата? — попита Уес
- Пътищата?
- Ъхъ. Обзалагам се, че още са непроходими. — Уес хвана Бренда за ръката и възкликна — Божичко, Брен, ръцете ти са ледени!

Отправих се към гостната, за да сложа подаръците под елхата и предложих на връщане да донеса сладките.
— Нека аз... — прекъсна ме Бренда. — Ти остани тук да си побъбриш с Джейн. Джон, ти знаеш кое къде се намира. Защо не дойдеш в кухнята да ми помогнеш?
Благодарно й се усмихнах, виждайки как прави всичко възможно да покаже на Джейн, че в момента Джон е официалният ми „съпруг”.
-Аз ще ти помогна, Брен — предложи Уес. Той я прегърна и се усмихна. — Опитвам да се поправя. Преди да дойдем тук, с Бренда се бяхме скарали, задето не пипвах нищо вкъщи. Тя се разбесня и дойде тук...
— Мисля, че Джейн разбра какво искаш да кажеш — намесих се, и с жест го подканих да отиде с Бренда.
Окуражително се усмихнах на Джейн, но за моя изненада тя не схващаше нещата така бързо, както бях очаквала. Дейвид също забеляза това и реши, че е време да се притече на помощ.
— Нали познаваш сестра ми? Страшно я бива да сватосва хората.
Нервно погледнах към Акико и Тохо, които седяха един до друг на дивана. Изглежда с огромен интерес наблюдаваха сценката.
Докато Уес и Бренда бяха в кухнята, Дейвид и Джон изиграха великолепно представление пред Джейн, ала изглежда усилията им бяха напразни. Тя продължаваше да хвърля умолителни погледи към мен, а аз все повече започвах да се дразня от тъпото и поведение.
Когато малко по- късно започнах да наливам шоколад в чашите, се почувствах като Алиса в страната на чудесата, която е попаднала на следобедния чай при Лудия Шапкар. Джон ми помогна да раздам чашите, а Акико предложи сладки на всички. Питах се, защо ли Джейн продължава да изглежда толкова изумена, въпреки множеството жокери които и бяхме подхвърлили? Като че се затрудняваше да преглътне захарната бисквита във форма на венец.
— Как вървят нещата в службата? — безгрижно я попитах и окуражително и се усмихнах.
Бренда, която все още бе доста бледа, изведнъж предложи всички да излезем на ски.
— Но Акико и аз току-що се върнахме от пистата. — озадачи се Джон. — Освен това, ти не изглеждаш добре.
— Да. Студена е като висулка. — Уес взе ръцете й в своите. — Та ти трепериш, Брен!
Тя внезапно стана и се обърна към Джон:
— Не се чувствам добре. Може би горе има аспирин.
— Не се безпокой, Джон — намеси се Уес. — Имам нещо по-добро от аспирин. Ела, скъпа. Аз ще се погрижа за теб.
— Не, не. — Бренда отново седна. — Вече ми минава.
— Какво ти минава? — наслуки попита Тохо.
— Ами… Главоболието.
— О, да — съчувствено се усмихна Акико, — дъщеря ми също страда от ужасно главоболие. Мисля, че е от стреса.
Джейн изгълта горещия шоколад за отрицателно време.
— Кейси, наистина трябва да поговорим.
Кимнах, горяща от желание да проведа най-после разговора с Джейн и след това да я отпратя. Откакто се беше появила, в къщата нахлу нова вълна от напрежение.
— Добре, ще ни извините ли за минутка…Имаме малко работа. —Погледнах към Тохо. — Всъщност очаквах Джейн. Сега ще мога да направя последните забележки по предложението. — обърнах се към нея, — ако имаш време докато си при вашите, може би ще успееш да го прегледаш и след празниците ще го изпратим на Тохо по факса.
— Да, разбира се — промърмори Джейн.
Двете тръгнахме към вратата...
Едва бяхме прекрачили прага, когато чухме вик и звън от съборени чаши.
Бренда бе припаднала и лежеше на пода. Уес внимателно я вдигна и я положи на дивана. Изтичах да донеса вода, но докато се върна, Бренда се беше свестила. Всички се засуетихме около нея. Акико, която бе коленичила, се обади:
— Може би не съм била права, че това е от стреса.
— Какво искаш да кажеш? — погледна я озадачено Бренда.
Акико погледна към Уес, който се суетеше около нея.
— Може би това не е първата сутрин, в която Бренда има главоболие и е отпаднала?
Тихо изстенах. Чашата с вода се изплъзна от ръката ми и се разби на пода. За секунда очите ми се впиха в тези на Джон. Той бавно поклати глава с объркан вид. Първоначално Бренда сякаш не разбра, а когато се досети, зениците й се разшириха.
— Не! О, не! Не съм… Не бих могла да бъда… бременна! — Очите й неволно се насочиха към Джон.
Съзрях погледа който му отправи и изхвърчах от стаята, обляна в сълзи.
- Кейси! — едновременно извикаха Джон и Джейн и се надигнаха да ме последват.
Бренда също ме повика, но когато понечи да се надигне от дивана, Акико настоя да остане легнала.

Изтичах в спалнята си, следвана от мнимия си съпруг и Джейн, които яростно се надпреварваха кой да проговори.
- Ох, вървете си и двамата! — помолих ги.
Напрежението най-сетне ме беше сломило. С Джон до себе си се чувствах способна да покоря света. И наистина го правех. Само че сега това нямаше значение. Нищо нямаше значение. През цялото време му вярвах, приех, че между него и бившата му съпруга няма нищо. И се оказах пълна глупачка...
- Кейси, трябва да ми повярваш! Бренда не е бременна! — настоя Джон.
Тихият и кипящ от гняв глас на Джейн го прекъсна:
- Слушай, който и да си ти, не виждаш ли колко е разстроена Кейси?! Сега направи както ти казва и излез оттук!
- Тя каза и на двама ни да излезем. — Джон предизвикателно я прониза с поглед. — Ти пък къде се набутваш…
- Все пак, кой, по дяволите, си ти? И как така стана ”съпруг” на Кейси?
- Той е мъжът на Бренда — обясних, и се отпуснах на леглото.
Дори ако Бренда не беше бременна, никога нямаше да забравя обвинителния поглед, който бе отправила към Джон.
- Бившият. — изстреля Джон.
- Бившият?! — Джейн присви очи.
- Бренда не е бременна! Поне не от мен! Трябва да ми повярваш Кейси. - умолително ме погледна той.
- Аз не бих повярвала нито дума на този. — намеси се Джейн.
- Та ти дори не го познаваш. — промърморих, но като осъзнах , че неволно го защитавам добавих — Имаш добър инстинкт.
- Кейси, сега не е моментът да скъсваме. Забрави ли, че съпрузите Матоки са долу? Забрави ли всичко, което преживя заради тази сделка? — Джон се приближи до леглото ми — Хайде, скъпа. Трябва да се съвземеш — заради самата теб.
Джейн също се приближи.
- Кейси, изслушай ме. Този човек и Бренда…
- Няма ли да я оставиш на мира? – озъби се Джон - Не виждаш ли колко е разстроена?
- Тя има огромно основание да бъде разстроена, а ти и Бренда го знаете — сряза го Джейн.
- Казвам ти, Бренда не е бременна! Не съм спал с нея. — След кратка пауза той добави: — От векове.
- Престанете и двамата! – запротестирах - Не мога да мисля като хората.
На вратата леко се почука. Отвън долетя напевният глас на Акико:
- Извинявай, Джон. Уес настоява да закара Бренда в града на лекар, но колата му е затрупана от снега. Моля те можеш ли да помогнеш?
- Да, идвам. — той прочувствено ме изгледа и излезе.
Претърколих се по корем и зарових глава във възглавниците. Джейн седна на края на леглото:
- О, Кейси, какво си направила?
- Влюбих се… В погрешния съпруг — отвърнах с глас, задавен от сълзи.
- Я повтори! — извика Джейн така яростно, че спрях да плача и се обърнах.
- Ти не знаеш и половината от това, което се случи тук Джейн. Бренда беше чудесна. И двамата бяха страхотни. Всички бяха — Джон, Бренда, Дейвид, Уес.
Пренебрегвайки непрекъснатите и опити да ме прекъсне, аз й разказах всички невероятни събития, които се бяха случили през изминалата седмица.
Когато свърших, тя ме изгледа със смесица от неверие и съжаление.
- Изглежда ти също нищо не знаеш Кейси. - промърмори тя и поклати глава. - Копелета... И двамата майсторски са те изпързаляли. Джон и Бренда…
- Зная. Защо мислиш, че се чувствам ужасно? Как ще намеря сили, за да сключа сделката с Матоки? Та тя вече, дори не ми изглежда толкова важна. - отново захлипах - О, Господи, наистина обичам Джон!
Джейн здраво ме хвана за раменете и ме разтърси.
- Слушай, Кейси! Ти наистина не знаеш дори половината от цялата история! Знаеш ли за кого работи Бренда?
Примигах изумена от смяната на темата:
- Мисля, че за някаква адвокатска фирма.
- Работи за хотелската верига „Къркланд”! — тъпо се вторачих в нея, и тя продължи - Зная го, защото ако не си забравила, аз също бях там, преди да дойда в”Хемънд”. Бренда не само работи за тях...Тя е заместник-директор по изпълнителната част на самия Къркланд. — Джейн се поколеба. — Сигурно Джон също работи там. Вероятно действат заедно и са се наговорили да измъкнат сделката с Матоки от ръцете ни!
- Не! Той не може… Не би го направил! – опитах се да си внуша
Бях толкова шашната от разкритията на Джейн, че за момент изгубих способността си да говоря. Вече не плачех и бях сигурна, че в този момент лицето ми не изразява нищо.
- Бренда ме позна, Кейси. Защо мислиш, че се държеше така странно, изглеждаше толкова бледа и правеше всичко възможно да ни попречи да останем насаме? Защо мислиш, че така отчаяно гледаше бившия си? Ако е бременна, ще изям цялата документация на Матоки! Тя просто искаше да предупреди скъпия ти фалшив съпруг, че играта е свършила!
Дълго стоях онемяла, с очи приковани в асистентката си, преди да успея да кажа:
- Аз дадох на Джон уникална възможност да се добере до Матоки. – гласът ми звучеше безстрастно, дори във собственните ми уши. — Това, което искам да зная, е как Джон е открил, че семейство Матоки ще дойдат тук.
- Може би Къркланд има шпионин при нас. – предположи тя - Съжалявам, Кейси. Наистина съжалявам. Те познават репутацията ти. Ако изобщо някой имаше шанс да се добере до Матоки, това беше ти. Въпросът е какво ще правим сега?
Останах безмълвна, без да помръдна.
Усетих как Джейн започна да се безпокои че е отишла твърде далеч, защото продължавах да я гледам втренчено.
- Бях готова да му простя изневярата! Искам да кажа… С Бренда… Един момент на страст, за който може би е съжалил. — От очите ми бликнаха сълзи. — Защо се заблуждавам? Бях готова да му простя почти всичко. — скочих от леглото и възбудено закрачих. — Но това вече е твърде много! Каква мръсна, непочтена интрига! О, не! Никой не може да ми се надсмива зад гърба! Ако някой ще се смее последен в този фарс, това ще бъда аз!
- Добре. Сега в теб проговори предишната Кройдън! — оживи се Джейн и в очите и проблеснаха гневни пламъчета — И така, какво ще правим? Не можем да ги оставим да ни измъкнат сделката. Трябва да се борим. Хайде Кейси, ти можеш да се бориш!
Обърнах се и я сграбчих за ръката.
- Ще накараме Тохо да сложи подписа си върху договора, преди да замине. Джон разчита на това, че той няма да вземе решение, докато не минат празниците. — отново закрачих. — Как само говореше, че в новогодишната нощ, ще вдигнем тост за нашето бъдеще! — Спрях и скръстих ръце на гърдите си. — Как съм могла да бъда такава глупачка!
- Не се обвинявай, Кейси. Той е… - Джейн се поколеба отново - Много красив. Знаеш ли, малко ми напомня Кларк Гейбъл…
- Никога вече не споменавай това име! –изръмжах - Стените на Йерихон определено ще се срутят и моят скъп съпруг няма да разбере откъде му е дошло! Можеш ли да останеш още два часа и да напечаташ окончателния вариант на предложението ни?
- Разбира се. Нашите ме очакват едва за вечеря.
- Благодаря ти. Може би все пак тази Коледа няма да бъде пълен крах. Но ще трябва да действаме бързо.
Джейн ме потупа утешително по рамото, точно преди Джон, потен и задъхан, да влети в стаята
- Тръгнаха. Акико и Дейвид отидоха с тях. Когато се върнат, ще получиш доказателство, че не е бременна!
Скришом направих знак на Джейн да не издава нищо и се приближих към него.
- Може би реагирах твърде остро. Никога не съм подозирала, че съм ревнива. — глупаво се усмихнах. — Направих идиотска сцена. По-добре да се извиня на Тохо. Той вкъщи ли остана?
Джон кимна.
- Кейси, бих искал да ти обясня всичко.
Леко докоснах бузата му и се усмихнах. От всички импровизирани актьорски изпълнения през тази седмица, този малък жест ми струваше най-много.
- По-късно, скъпи. Ще поговорим по-късно. — „По-късно ще си поговорим, Джон Галахър! Ще бъде дяволски задушевен разговор. Повярвай ми, имам да ти казвам много неща!”Но на глас продължих - Сега трябва да сляза долу и да се погрижа за Тохо.
Хванах Джейн за ръката, изведох я от стаята и побързах да я вкарам в кабинета, където тя да може да въведе в компютъра последните допълнения към предложението.

Като чух ключа на вратата на кабинета да се превърта отвътре, отидох в гостната.
Като влязох заварих Тохо да чете ”Нюзуик”.
- Добре ли си, Кейси? – погледна ме въпросително той
- Като никога. - седнах срещу него - Съжалявам за сцената, която направих.
- Събитията, взеха неочакван обрат. — промърмори той — Сигурно много го обичаш?
- Аз наистина я обичам. — натъртено каза Джон, влизайки в гостната. - Бих се оженил отново за нея.
Той седна на дивана до мен и влюбено ме прегърна през раменете, при което, едва се сдържах да не избухна.
Дали той знаеше, че аз знам?
- Между другото, скъпа, кой се е заключил в кабинета? — попита небрежно Джон, галейки ръката ми с върха на пръстите си.
- Джейн. Оформя окончателния вариант на предложението за проект на хотели.
Впих поглед в него и се опитах да не обръщам внимание на предателските еротични тръпки пълзящи по ръката ми.
- А-ха. — Изражението му бе непроницаемо.
- Надявах се, че утре ще можем да отпразнуваме Коледа със сключена сделка. — насочих вниманието си към Тохо. — В края на краищата, обсъдихме предложението доста подробно. Екипът на „Хемънд” гори от нетърпение да започне работа, а ти изглеждаше впечатлен от това, което представих.— усмихнах се изкуствено на „съпруга” си. – Също и от приноса на Джон.
За нещастие, неговият израз също бе непроницаем.
Съзнавах че пришпорвам Матоки, но бях отчаяна. Ако го оставех да си отиде, без да е подписал, рискувах да загубя всичко. Бях сигурна, че Джон просто е печелил точки. Без съмнение пазеше най-добрите си идеи за по-късно, когато двамата с Бренда щяха да му представят предложението на „Къркланд”. И разбира се, той щеше да съчетае предложението на „Хемънд” със собствените си идеи и направо щеше да побърка Тохо.
Матоки остави списанието и бавно стана, като отправи замислен поглед към нас.
- Не би искала да насилваш Тохо, нали скъпа? – подметна Джон
Почувствах пристъп на ярост. Страшно ми се искаше, още сега да го разоблича, като непочтено измамно копеле. От това обаче каузата ми не би спечелила.
Преглътнах гнева си и също се изправих.
- Не насилвам Тохо, скъпи. Просто си мислех, че след като Джейн е тук за да завърши предложението, защо да чакаме? Ще бъде готово след два часа.
- Нека просто приемем, че японският делови етикет изисква да не се прибързва.
- Благодарен съм и на двама ви. — тъмните очи на Тохо ни наблюдаваха известно време, преди сериозният му израз внезапно да се преобрази в широка усмивка. - И с нетърпение ще очаквам празничната коледна утрин.
Тохо Матоки, леко се поклони и излезе от стаята, като ни остави да го гледаме с изумени изражения...

ГЛАВА - XII

Джон стоеше до вратата на спалнята и на устните му играеше усмивката, която бе откраднал от Кларк Гейбъл.
— Какво е това? — Той посочи към голямото одеяло, опънато на входа на детската стая.
— Това са стените на Йерихон. А зад тях е леглото ти.
— А-ха, разбирам.
— Така си и мислех — мрачно промърморих — След разговора ти с Бренда, сигурно си разбрал.
Това, което наистина ме вбесяваше, бе равнодушният начин по който Джон прие новината, че измамата му е разкрита. Всъщност дори изглеждаше в добро настроение. През останалата част от деня дори бе успял да играе ролята си на съпруг с още повече чувство и въодушевление. Отгоре на всичко явно изпитваше перверзно удоволствие да ме вбесява.
Джон не каза нищо. Нито пък помръдна от мястото си.
— Бих искала да си легна. — сухо отбелязах.
— Като дете никога не можех да заспя на Бъдни вечер. Ти сигурно не искаш да останеш будна и да се ослушваш за трополенето на дядо Коледа и елените му по покрива?
— Не вярвам в дядо Коледа.
— О? Виж ти, онази сутрин, на дивана в съседната къща…
— Бях пияна. Виеше ми свят.
— И на мен, Кейси. От седмица насам.
— Играта свърши, Джон.
— Кейси, играта беше свършила, още преди да започне. — Той тръгна към мен.
— Не се приближавай! Говоря сериозно. Мислех, че ти си моят рицар в блестящи доспехи. Мислех, че си най-чудесният… А всъщност ти не си нищо повече от един мошеник! Излъга ме. Измами ме! Направи ме на глупачка. Бях толкова наивна!
— Казват, че любовта е сляпа, скъпа.
— Никога повече не ме наричай „скъпа”! Ти се подигра с любовта ми. Не те обичам, Джон, и никога не съм те обичала. Обичах човека, за когото вярвах, че е честен, искрен, че мога да му се доверя…
— Добре. Но нека си припомним, скъпа, че ти също не си светица. Самата ти играеш доста тънка игричка.
— Не и с теб, Джон! — Засегната от думите му, усетих как кръвта нахлува в главата ми. — Никога не съм те лъгала.
— А аз ти казах, Кейси, че спрях да играя в момента, в който осъзнах, че се влюбвам в теб. — Въпреки протестите ми, той седна на леглото. — Това май се случи под имела…
— Стига! Не бих повярвала и на една твоя думичка!
— Права си, скъпа.
Бях сигурна, че ме нарича така нарочно, за да ме дразни. Джон стана, но не се отмести от леглото.
— Знаеш, че бих могъл да те разоблича пред Матоки и да проваля сделката.
— Не и без да провалиш себе си. Нима мислиш, че никога нямаше да разбера кой си всъщност? И коя е Бренда? Мислиш ли, че ако „Къркланд” ми отмъкне сделката, в която съм вложила труда, сърцето, душата си, няма да направя всичко, за да открия кой е отговорен за кражбата на проекта ми? Нима си въобразяваш, че след като разберях, че си седиш удобно в някой от кабинетите на „Къркланд”, щях да си държа устата затворена от някакво криво разбрано чувство на лоялност към този, който ме е унищожил? За нищо на света, Галахър! Щях да телефонирам на Матоки, преди да успееш да мигнеш!
Джон просто седеше и се усмихваше на злостните ми нападки.
— Добре, скъпа, сега зная как си спечелила репутацията си в бизнеса. Значи това била истинската Кейси! Твърда като желязо, отмъстителна и непреклонна.
— Точно така. — разгорещено отвърнах.
— Красива, необуздана и опасна. Тази комбинация ми харесва, скъпа. — Усмивката му се разшири още повече.
— Този път номерът ти няма да мине. — Станах, отидох до импровизираната завеса и я дръпнах. — Лягай си, ако обичаш.
— Никога не съм допускал, че нещата ще се развият така, Кейси.
Джон се приближи до мен и хвана ръката ми. Погледът ми срещна неговия и аз отчаяно се опитах да не обръщам внимание на докосването му.
— Обзалагам се, че никога не си предполагал, че самата аз ще те вкарам право в дома си и ще ти поднеса Матоки на сребърен поднос. Ти наистина си късметлия, Джон. — Затворих очи и леко се олюлях.
Джон понечи да ме прихване, но аз го отблъснан, като в същото време неволно дръпнах одеялото, което все още стисках с едната си ръка. „Стените на Йерихон” с трясък се срутиха заедно с тежкия метален корниз право върху главата ми. Извиках от болка. Одеялото ме покри като саван. Джон понечи да го махне, но аз изпищях:
— Не ме докосвай! Никога повече да не си ме докоснал, копеле такова! — заритах в одеялото.
Точно в този момент на вратата се почука.
— Кейси, добре ли си?
Беше Акико. Тази жена винаги уцелваше най-неподходящия момент.
— Да… Добре съм.
Джон се намръщи и рязко каза:
— Не е добре, Акико. Кейси се удари. Можеш ли да изтичаш за антисептичен крем и превръзки?
— Лъжец! — възроптах, след като Акико си тръгна. — На теб просто ти харесва да ме унижаваш пред семейство Матоки! Унижаваше ме през цялото време. Правеше ме на глупачка пред Матоки, за да не приеме моето предложение!
Джон, който досега се сдържаше, изгуби самообладание.
— Ти самата доста се потруди за това. Аз бях този, който непрекъснато те спасяваше, забрави ли? И по една случайност все още имам желание да ти помогна.
Почувствах нещо топло и мокро да се стича по бузата ми, докато гневно гледах Джон. Като мислех, че е сълза, изтрих лицето си. Но не беше сълза, а капка кръв.
— Тече ми кръв. — бях шокирана и се отпуснах на пода съвършено сломена. Одеалото все още беше увито около мен.
— Много ли те боли? — тихо попита Джон, седна до мен и нежно отмахна кичур коса, паднал на нараненото ми чело.
— Да, много боли — едва чуто промълвих.
— Горкичката! — Той се пресегна за салфетките на близката полица, за да избърше кръвта ми. — Не е чак толкова лошо. Само повърхностна рана. Няма дори да остане белег.
— О, ще остане! — грабнах салфетката от ръката му.
— Кейси… Имах намерение да ти обясня.
— Кога? След като ми откраднеше сделката с Матоки? Виж какво, не бих допуснала такова нещо. Може би точно в този момент Тохо чете окончателния вариант на предложението ми. И то направо ще го нокаутира. Смятам да направя всичко възможно да подпише, преди да замине. Освен ако не излезеш още по-голям мръсник и не разкриеш всичко.
— Ти каза, че не бих го направил. Бих провалил и своя шанс.
— Това е вярно. Докато той не подпише, ти ще си мислиш, че все още имаш шанс да се бориш.
— Аз никога не се предавам без борба Кейси. Не и ако става въпрос за нещо, което наистина желая. — Той се наведе и докосна устните ми точно когато Акико се втурна в стаята с аптечка за първа помощ, следвана по петите от Тохо и останалата част от „елените”. Трябваше да продължа играта, която сама бях започнала, така че не можех да го отблъсна, както ми се искаше.
— Бедният Джон, ще умре от тревога заради една драскотина — усмихнах се на разтревожените гости.
Акико се наведе да погледне раната и внимателно я почисти с мокра кърпа.
— Не е дълбока, Кейси. Бързо ще се оправиш.
— И аз така й казах. — намеси се Джон.
Уес също се приближи. Навеждайки се, той хвърли изпепеляващ поглед към Джон, след което се извърна към мен с унизително съжаление.
— Как се случи това?
Поех дълбоко дъх. Значи Уес също знаеше! Погледнах към Бренда, която изглеждаше много нещастна, застанала в другия край на стаята.
Бедният Уес! Той наистина я обичаше. Е, Бренда поне бе имала куража сама да му признае истината.
Протегнах ръка към Уес.
— Просто глупав инцидент. Ще се оправя.
Той не изглеждаше особенно убеден.
Тохо пристъпи напред, за да следи по-отблизо грижите на Акико за раната. След като напълно подсуши мястото, тя внимателно го намаза с антисептичен крем и му постави превръзка.
— Какво нещастие, Кейси — със съжаление рече Тохо. — Откакто пристигнахме, с теб се случват твърде много инциденти. Искрено се надявам, че не сме ти донесли лош късмет.
— О, не, не, Тохо. — каза Дейвид, като опитваше да оправи нещата. — Кейси си е такава още от малка. Спомняш ли си…
— Ох, млъквай, Дейвид! — рязко го прекъснах, но веднага добавих: — Извинявай, не исках…
— Няма нищо, сестричке. И друг път се е случвало да ми се караш. Просто не исках Тохо да мисли, че вината е негова.
Докато го гледах, усетих, че очите ми се наляха със сълзи и започнаха да се стичат по бузите ми.
— Зная, че се опитваше да помогнеш. Наистина съм ти много благодарна…
— Ще се оправи. – Джон ме хвана под мишницата и ме повдигна - Просто се нуждае от почивка. Нали, скъпа?
Не успях да отговоря. Здраво притисната в ръцете му, ме изпълни странна смесица от чувства. Усещах как очите му ме изгарят. Накрая без да вдигам поглед промърморих:
— Уморена съм.
Акико решително изгони всички навън. Преди и самата тя да излезе, лъчезарно ни се усмихна.
— Утре е Коледа и всичко ще бъде наред. Истинска новоанглийска Коледа! О, колко вълнуващо ще бъде!
Тя тихо затвори вратата и аз, все още в ръцете на Джон, мълчаливо се заслушах в замиращите и по коридора стъпки.
— Какво мислиш, искаше да каже с това, че утре всичко ще бъде наред? — разсеяно прокарах език по пресъхналите си устни. — Би могъл да ме пуснеш вече.
— Не искам.
— Моля те — нервно отвърнах. — Искам да ме пуснеш.
В обгърналата ни тишина Джон не помръдна, нито пък каза нещо. Накрая, без да трепне, той проговори:
— Знаеш какво искам, Кейси.
С три големи крачки ме пренесе до леглото и внимателно ме положи на него. Не бях включила обаче, че той също ще легне до мен. Запротестирах, но неволно бях привлечена от погледа му, в който съзрях нежност и болка. До този момент не съзнавах какъв измъчен вид има.
— Джон! Ти наистина ме сломи.
Дори сега, когато се мъчех да се убедя, че го мразя, все още усещах, че го искам, че копнея за него. Каква абсолютна глупачка бях!
Без да сваля очи от мен, той ме целуна и въпреки, че се бях заклела да не го правя, устните ми неволно се разтвориха. Езикът ми се плъзна между зъбите му, търсейки неговия. Жадно отговорих на целувката му от която стомахът ми се сви и сърцето ми лудо заби. Пренебрегнах слабото гласче на разума.
Джон се отдръпна пръв. Когато ме пусна, тръпки разтърсиха цялото ми тяло. Той докосна косата ми, леко целуна превръзката на раната и нежно ми пожела лека нощ, като стана от леглото. Вече пред входа на стаичката се обърна отново:
— Да издигна ли отново „стените на Йерихон”?
Събрах мислите си и осъзнах, че една импровизирана стена никога не би била достатъчна. Това, което трябваше да направя, бе да издигна здрава стена около разбитото си сърце.
— Не, не е необходимо — отвърнах с безизразен глас.

Компанията, събрана около елхата в коледната утрин, бе жизнерадостна като група оплаквачки на погребение.
С изключение на Тохо и Акико, които преливаха от добро настроение и нямаха търпение първи да отворят подаръците си. Докато разопаковаха и показваха, консерва във форма на дървена колиба, пълна с първокачествен кленов сироп, от Дейвид, от Уес — върмонтски пуловер с каубойски мотиви, от Бренда — комплект глинени камбанки, изработени от местни занаятчии, от Джон — фотография в рамка на Главната улица на Дорсет от около хиляда седемстотин и осемдесета година, очевидно не забелязваха изкуствените усмивки и престорените одобрителни възгласи на останалите.
Семейство Матоки ахнаха от възхищение, когато отвориха моя подарък.
- Колко са красиви! — промълви Акико и внимателно извади от кутийката двете миниатюрни ювелирни ангелчета с воалени крилца, които представляваха невероятно изящно украшение за елха.
Акико прочете на висок глас картичката, прикрепена към тях. На нея пишеше, че ангелчетата са проектирани и изработени от известната върмонтска художничка Лайла Поули, вече клоняща към деветдесетте.
- Тя е нещо като патриарх на занаятчийството в Нова Англия — поясних.
На лицето на Акико грейна усмивка.
- Всяка Коледа ние ще изваждаме ангелчетата и с радост ще си припомняме за нашата чудесна коледна ваканция с всички вас.
Скоро гостната бе осеяна с кутии от бижута, вратовръзки, парфюми, сребърни обеци и много други неща. Бренда остави подаръка от Уес за накрая, след като разопакова всички други. Тя го погледна, колебливо усмихна се и премига няколко пъти, докато бавно и педантично развърза червената панделка.
Под опаковката се показа тънка продълговата кутийка. Тя понечи да я отвори, но след това спря и положи длан на капака й:
- По-добре да я отворя по-късно — нервно каза тя и стрелна Уес с поглед.
— Не — настоя той, — отвори я сега. Надявам се, че ще ти хареса. Не може… да се смени.
Преди да вдигне капака, Бренда се обърна и ме погледна право в очите.
— Искам да знаеш, Кейси, че наистина съм твоя приятелка. Може би е имало моменти, когато си се съмнявала, при това с основание. Но се надявам никога повече да не ти дам повод да се съмняваш в приятелството ми.
Бяха ми необходими няколко секунди, за да схвана значението на думите. Когато разбрах, очите ми се наляха със сълзи. Акико извади от джоба на кимоното си кърпички и ни ги подаде. Самата тя взе една и внимателно изтри очите си.
— Ние заминаваме за Париж. Ще се върнем към средата на януари. — каза Уес с поглед, прикован в Бренда. — Сигурна ли си, че ще можеш да вземеш извънредна отпуска?
— Със сигурност няма да мога.
— О! — промълви той разочаровано.
- Но това няма да е необходимо. Вчера следобед изпратих оставката си по пощата. — Бренда погледна към нас с Джон, после отново се извърна към Уес. — Така че отсега нататък съм без работа. Ще можем да останем в Париж, колкото пожелаеш.
Той взе ръката й и здраво я стисна в своята:
— Може би след Париж ще отскочим и до Лазурния бряг или до някое друго място. А след това… Е, всичко е възможно.
Тохо кимна към нас.
— А сега трябва да отворите вашите подаръци.
Джон ме погледна, преди да разопакова подаръка си. В пакета имаше уникално първо издание на поемите на Робърт Фрост, с кожена подвързия и листа с позлатени краища. Той извади изящната книга от кутията и внимателно я отвори на първата страница, където бях написала посвещение. Напразно се надявах, че ще го прочете наум.
— „На моя най-скъп съпруг. Никога няма да има друга Коледа като тази. Ти получи цялата ми любов и ми помогна да повярвам, че наистина съществуват чудеса. От твоята обожаваща те съпруга Кейси.”
— Благодаря ти, скъпа. — Джон се наведе и нежно ме целуна. — Ще ми четеш по един сонет вечер, преди да заспим.
Трябваше да събера всичките си сили, за да не му отвърна: „Само през трупа ми!” Вчера почти бях решила да извадя книгата изпод елхата и да откъсна страницата с посвещението. Но сърце не ми даде, да повредя великолепното първо издание, което ми струваше цяло състояние. Освен това, сега бях по-решена от всякога да продължа тази ужасна игра до края, с надеждата, че Матоки ще се съгласи да сключим сделката, преди да си тръгнат с Акико за Токио. Страхувах се, че досега не бе обелил и дума за това.
— А сега отвори твоя подарък, скъпа. — подкани ме Джон.
Втренчих се в кутията със златиста обвивка в скута си. Единственият подарък, който бих желала да получа, бе фотокопие от писмо като онова, което Бренда бе изпратила на „Къркланд”, подписано от Джон.
В голямата кутия имаше малка сатенена кутийка, скрита в море от копринена хартия на червени точки. Докато повдигах капака, стиснах устни, но при вида на подаръка неволно възкликнах.
Джон се пресегна и извади от кутийката златна халка с рубини. Преди да разбера какво става, той свали от пръста ми обикновената златна халка и постави на нейно място новото блестящо бижу.
— Не мога да ти опиша колко дълго чаках, за да ти дам това, скъпа! — Джон ме взе в прегръдките си и ме целуна. Стиснах зъби. Когато най-после ме пусна, той се усмихна на Тохо и Акико. — Ние така бързахме да се оженим, че нямах време да избера подходяща халка за Кейси.Тя така ми завъртя главата, че още не мога да стъпя на земята.
— Много е красива, Джон. — Акико възхитена погледна халката.
— Да, идеален подарък. — съгласи се Тохо.
— Халката е страхотна, сестра ми. — промълви Дейвид.
Бренда топло ме прегърна, а Уес ме потупа по рамото. След това и тримата събраха подаръците си и отидоха в кухнята да закусят. Тъкмо се канех да ги последвам, когато Акико побутна Тохо и кокетно се усмихна.
— А сега, почитаеми съпруже, твоят подарък за Кейси и Джон.
Учудено се втренчих в тях. Още бях зашеметена от брачната халка, която ми подари Джон,
— Вие вече ни дадохте подаръка! Красивият японски сервиз…
Тохо стана и леко се поклони. След това извади от дълбокия джоб на широкото си кимоно свитък хартия.
Затаих дъх.
— Аз съм силно впечатлен от твоето предложение, Кейси. А също и от твоя принос, Джон. Обаче трябва да ви кажа, че реших да не приема сделката с „Хемънд”.
— Но… — не можех да повярвам на ушите си.
Матоки ми направи знак, да не го прекъсвам.
— Вие двамата ме накарахте да осъзная, че „Хемънд Корпорейшън” не е партньорът, от който се нуждая.
— Почакай, Тохо — намеси се Джон. — Трябва да признаеш, че Кейси…
— Не, моля те, Джон, изслушай ме — прекъсна го Тохо.
— Не може да сте получили по-добро предложение! Освен ако… — отправих тежък обвинителен поглед към Джон.
— Моля те, Кейси — меко каза Акико, — не трябва да се разстройваш. — Тя весело се усмихна на Тохо. — Не бъди толкова многословен, скъпи мой съпруже.
— Да, да. Само се опитах безуспешно да драматизирам. Виждате ли, бих искал да направя контрапредложение — продължи Тохо.
- Контрапредложение? — повторих неразбиращо.
— Да. Когато дойдох тук, открих идеалния екип, който да ръководи изграждането на новите ми американо-японски хотели. Екип от съпруг и съпруга — ти, Кейси, и ти, Джон. Предлагам ви важни и влиятелни постове в уважаваната „Матоки Корпорейшън” в Токио. Този проект може би ще постави началото на много други проекти, ръководени от вас — в Япония, САЩ, а по-късно и в цяла Азия и Европа.
Двамата с Джон се спогледахме удивени. Той проговори пръв:
— Искате да кажете, че ние двамата ще ръководим този проект, а в бъдеще и други проекти?!
— О, да, задължително трябва да бъдете двамата. Заедно вие работите блестящо.
— Освен това сме силно впечатлени от вашата преданост един към друг. — добави Акико. — Много рядко сме срещали двойка, която така инстинктивно да отговаря на взаимните си потребности. Трогнати сме от нежността, която проявявате един към друг. Дори вашите свади са предизвикани от любов. Знаем това. При нас с Тохо е почти същото.
— Разбира се — допълни Тохо, — и двамата ще получите вицепрезидентски длъжности в компанията ми. Но постовете са най-малкото. Ние сме развиваща се компания с големи изгледи за бъдещето. А също и за вашето бъдеще, надявам се.
Бях зашеметена. Предлагаха ни възможност, която се среща веднъж в живота — веднъж на хиляда живота. Но с една ужасна уловка. Това бе сделка е дявола. Брачен договор, изпратен ми от ада! Това бе нелепо, невъзможно, немислимо…
— Обмислете предложението ми. – продължи Матоки - Няма нужда да ми отговаряте незабавно. Поговорете един с друг. Преценете всичко „за” и „против”.
С усилие преглътнах. Нямаше какво да мисля. Тохо предлагаше работата на двама щастливи съпрузи. Аз и Джон не бяхме щастливи, а още по-малко съпрузи. След като Коледа минеше, имах намерение никога повече да не видя безскрупулния Джон Галахър.
— Ах, чувате ли? Коледари — възкликна Акико. — Хайде да отидем да ги послушаме!
— Да. Междувременно вие може би ще обсъдите предложението ми. — Тохо хвана жена си за ръката и двамата тръгнаха към вратата.
Вече почти бяха прекосили стаята, когато извиках след тях:
- Почакайте! Няма какво да обсъждаме с Джон. Ние вече… сме готови с отговора.
Преди да успея да откажа невероятното предложение, Джон ме прекъсна:
— Точно така, Тохо! Вече сме готови с отговора. И той е „да”! Трябва да сме глупаци, за да отхвърлим такова страхотно предложение. А ние не сме глупаци, нали, скъпа?
Очите на Тохо заискриха.
— Не, нито за момент не съм помислил, че някой от двама ви е глупак. Много се радвам.
— Да — весело поде Акико, — и двамата така се радваме! Сега ще станем истински добри приятели.
Онемях и буквално ми се зави свят.
Луд ли беше Джон? Наистина ли мислеше, че ще пожелая да продължи безкрайно тази откачена игра? Дори заради работата, за която бях мечтала цял живот!
Последвах Акико и Тохо в антрето и извиках:
— Не, почакайте!

ГЛАВА - XIII

Когато стигнах до вратата на гостната, Джон ме хвана за ръката, притегли ме към себе си и дяволито се усмихна:
— Погледни нагоре, скъпа. Имел.
Преди да успея да промълвя и дума, устните му се сляха с моите в изгаряща, спираща дъха целувка.
— Джон, луд ли си? — прошепнах, останала без дъх.
— Да — промълви той. — Луд съм по теб.
— Не мога да приема тази работа. Невъзможно е безкрайно да се преструваме, че сме женени.
Джон ме отдръпна от себе си и здраво ме хвана за раменете.
— Шшт! По-тихо. — Той посочи към групата, събрана пред отворената входна врата. Уес, Бренда, Дейвид, Тахо и Акико слушаха коледарските песни. — Ще уредим това, скъпа. Ние сме страхотен екип.
— О, Джон, какво направи? — простенах.
Той грабна палтата ни от закачалката. Тохо и Акико ни направиха място край отворената врата.
— Какъв прелестен обичай. — обърна се към мен Акико.
— Да, какъв прелестен новоанглийски коледен обичай. — съгласи се Тохо и размени с жена си странна хитра усмивка. — А има и още един обичай, за който бихме могли да поговорим в този ден. Осветения от Коледа обичай на бракосъчетанието.
Неспособна да погледна Тохо в очите, промълвих:
— Да, хубава традиция.
„Добре, сега беше моментът да си разчистя сметките — Сега или никога! Трябва да спасявам живота си…”
— Както знаете. — тържествено продължи Тохо, — Акико и аз сме женени от двадесет и осем години.
Отворих уста да проговоря, защото не издържах повече. Трябваше да кажа истината. Трябваше да намеря думи, с които да кажа, че аз и Джон се подиграхме с брака. Не можех повече да стоя и да се приструвам...
— И тъй, най-искрено се надявам, а и Акико също, — Тохо ни прониза с поглед — че ако вие двамата решите да се ожените, ще ни поканите на сватбата.
— О, да, ние с Тохо много бихме искали да присъстваме на една традиционна новоанглийска сватба. — От устните на Акико се разнесе звънлив смях. — Доколкото познаваме всички вас, тя също ще бъде изпълнена с вълнуващи изненади.
Тохо огледа удивените лица около себе си и доволно намигна на съпругата си.
Всички приехме думите му с неподправено смайване и неверие.
— Знаели сте, че не сме женени?! — изумен попита Джон.
— От… кога? — хванах се за дръжката на вратата.
— О, през цялото време. — весело каза Акико.
— През цялото време?! — възкликна Дейвид.
Тохо леко се поклони.
— Скоро след като приехме поканата да дойдем, един човек от персонала ми научи, че ти и Уес Карпентър сте се развели — прозаично обясни Тохо и кимна към Уес. — Естествено предположихме, че Кейси ще ни обясни, когато пристигнем.
— Но вие дори ни донесохте еднакви юкати — една за Джон…
— О, да. Купихме ги малко след като получихме поканата. Точно преди…
— Почакайте — намеси се Джон. — Та вие се преструвахте, че не знаете за играта ни. Вие…
— Джон, ще трябва още много да научиш за игривите страни на японския характер. — отвърна японския магнат — За теб е недопустимо, че ние с Акико бихме направили някоя лудория.
— Сигурно не съм прекарал достатъчно време в Япония — сухо се засмя Джон.
— От момента, в който пристигнахме, вие подехте такава възхитителна и забавна… — Акико весело плесна с ръце. — Импровизация. Беше честно и ние с Тохо да се включим в забавлението.
— Възхитителна? — вцепенена се втренчих в Тохо.
— Забавна? — промълви Джон.
— Да, възхитителна и изключително забавна. Акико и аз не сме и сънували, че тази почивка ще бъде тъй неповторима. Всички вие играхте ролите си възхитително. Но, разбира се, ти и Кейси заслужавате най-голяма похвала. И двамата показаха забележителна бързина на мисълта, изобретателност, творчески способности и изключителна находчивост във всякакви ситуации.
— А ти, Тохо, нашият необикновен маестро-шегобиец, заслужаваш да се смееш последен. — измрънках с неволно уважение. — Вероятно здраво си се посмял, когато се съгласихме да приемем предложението ти. Трябваше да се досетя, че е твърде хубаво, за да е истина. Е, добре, свалям ви шапка и на двамата. И вие ми казвате, че нашето представление заслужавало похвала! — погледнах към единствения „професионален” актьор сред нас. — Какво би казал Станиславски, братко Дейвид?
— Знаете ли какво би казал? — Актьорът унило се засмя, прегърби се като старец и заговори с подчертан руски акцент: — Е, Дейвид, може би трябвало да учиш в Япония, вместо да губиш свое время в Актьорско Студио.
Бавно изгледах цялата група преди на лицето ми да разцъфне неволна усмивка. Когато очите ми срещнаха тези на Тохо Матоки, поклатих глава и избухнах в смях. Толкова силно се разсмях, че трябваше да се облегна на Джон, за да не падна. Той силно ме прегърна и също се разсмя. Постепенно всички се присъединиха към нас, заглушавайки коледарите. Те от своя страна изглеждаха възхитени от смеха и подхванаха нов цикъл коледни песни за веселата ни компания.
- Във всеки случай, скъпа, - извърна се Джон към мен - аз все още имам намерение да те направя моя съпруга. Страшно ми хареса да бъда твой съпруг. Обещавам ти да вложа цялата си страст в тази роля, ако ми я дадеш за постоянно. Обичам те, Кейси
— О, Джон… И аз те обичам! —очите ми заблестяха - Каквото и да се случеше, знаех, че съм получила това, което най-много бях желала за тази и за всички бъдещи Коледи.
Тохо прекъсна трогателната ни прегръдка.
— Моля ви, Джон, Кейси. Остава още едно недоразумение, което трябва да изясня.
Всички погледи се приковаха в него. Той топло ни се усмихна.
— Няма нужда да се смея последен. Акико и аз получихме щедра порция смях през тази чудесна седмица. Това, от което наистина се нуждая, сте вие двамата. Предложението ми бе напълно искрено. Действията ви бяха чудесен пример за американската изобретателност в най-добрия й вариант. В тази връзка, „Матоки Корпорейшън” би спечелила много от вашите способности. Не бих могъл да желая по-способен екип, който да ръководи новото ми начинание.
С Джон направо онемяхме от изумление.
— Мисля, че той говори сериозно. — каза Дейвид.
Бренда и Уес кимнаха в знак на съгласие.
Акико внимателно пое ръката ми.
— И горещо се надяваме, че вие наистина имате намерение да ни поканите на сватбата си.
— Да! О, да — изгледах всички със светнали очи и накрая се спрях на Джон. — Всички са поканени, нали, скъпи? Най-добрата ми приятелка от детството, пламенният й приятел, верният ми брат, проницателният ми нов шеф и също тъй надарената му съпруга… И най-вече… Моят скъп съпруг!
Гостите ни се усмихваха.
Коледарите пред портата пееха: „Коледа носи любов и усмивки на всички…”
Аз и Джон влюбено се целунахме.
И наистина, за всички това бе най-веселата Коледа!