- В гората танцуват? - попита Вики в захлас. Още не можеше да го проумее
- Танцуваш за живота си, дете! Стига задава въпроси. - нахока я готвачката и продължи да бърка шоколадовата глазура на тортата за приема вечерта.
- Но аз обичам да танцувам. - упорстваше Вики. - Защо никога не ми позволявате да се забавлявам.
- Не! - сряза я готвачката. Виктория бе едва на 15 години. Толкова малка в нейните очи. Още дете. - Това е друг танц. Груб ... зъл, като живота. Влезеш ли веднъж в кръга, не можеше да излезеш. Ще танцуваш, докато краката ти се подкосят, петите ти прокървят, докато загубиш себе си в мелодията. И там няма кой да те намери, дете... Защото ще си никоя. Ще трябва да се слееш с природата и да влееш енергията си в земята, за да я нахраниш дърветата, за да прокудиш мъглата. Разбираш ли ме?

Вики мълчеше. Широко отворените й очи крещяха забавление. Нещо забранено и сладко. Да бъдеш част от нещо. Прегръдката на семейство може би.
- Аз не се страхувам. - тропна с крак малката непризната принцеса.
- Всеки с малко ум в главата се страхува. - продума готвачката
- Не и аз!
- Е, това не говори много добре за теб, нали? - обърна й гръб ниската Фьорна Алексеевна и продължи внимателно да рисува захарни рози с карамелизираната глазура.

А Виктория мражеше да й обръщат гръб. Никой не я слушаше. Никой не забелязваше, че и тя живее в този замък. Само Фьодорна Алексеевна, но и тя не беше особено внимателна с нея.

-