(Кубер Ванг Му)



Стъпвах бавно по лилавия мрамор в тронната зала, наблюдавайки трепкането на светлините по огледалния под. Вече над час повтарях това движение като от време на време хвърлях и въпросителни погледи към Чен, който години наред ме съветваше, не само заради поста, който заемаше, а и заради дългогодишното ни приятелство. Беше до мен в най-трудните етапи от властването ми. Вече бях изучил подробно тъмно кафявите стени със златни нишки, приличащи на корените на вековно дърво. Погледа ми проследяваше бавно мигащите съобщения, които получавах от различните краища на империята ми. Признавам, че тази система беше едно от най- добрите ми нововъведения и много се гордеех с нея. Всеки корен беше като канал, идващ от различна звезда в моята галактика и освен, че получавах съобщенията си със скоростта на ядрената частица, беше и приятно да наблюдавам как различни светлинни импулси прелитат през залата към центъра й.

Най-сетне се изправих пред големите сводести прозорци и погледнах множеството бели точки, които се стелеха като вълшебен килим по цялото продължение на града. Гледката изглеждаше досущ като миниатюрен макет на империята ми. Повдигнах поглед нагоре за да направя по-добре сравнението.
,,Млечния път”- моята гордост и една от най големите ми грижи. Вече 10 000 години пазех моята гънка от галактиката, защитавайки империята си от Лемурите. За някои причината за тази вековна война може и да звучи смехотворна, но не и за мен. Спора беше започнал от една маловажна синя планета, която не беше потребна на никого. Съществата, които населяваха Земята, бяха неорганизирани, първобитни и озлобени едни към други. Не използваха талантите си, за да се развиват и да си уредят по-добър живот, а напротив, гледаха да спрат и малкото напредък на близките си.
Въздъхнах. Ако не бяхме построили една от седемте бази там, сега едва ли щеше да има причина за спора ни.

Но в този момент имах по-голяма грижа:
- Чен, виждаш ли вече нещо? – извърнах се към гадателя.
Дългата и права коса на възрастния мъж, се сливаше с бялата му мантия и той изглеждаше още по древен на оскъдната светлина в стаята.
- Господарю, още не се е родило, няма как да го видя. Имайте малко търпение, когато свърши, Ну ще дойде да ни съобщи.
- Извинявай. – свъсих вежди – Просто тази безпомощност, не е от нормалните ми състояния и ме кара да се чувствам неудобно.
Чен само се усмихна, и отново заби нос в огромната книга в скута си. Подозирах, че по този начин се опитва да ме успокои, но със сигурност не се получаваше.
Извърнах поглед отново към града и си наложих да дишам равномерно. Човек би си помислил, че като владетел на галактиката би трябвало да успявам да прикривам емоциите си по-добре, но точно тази ситуация можеше да ми се случи само веднъж в цялото ми съществуване, така че намирах наличието на слабост сравнително приемливо.
Точно се чудех момче или момиче ще е наследника ми, когато острия ми слух долови забързани стъпки, откъм далечния край на коридора.

Всички мисли в главата ми бяха заменени от нетърпеливо очакване на предстоящата новина...Извърнах се любопитно към гадателя и замръзнах... Нещо не беше наред.
Спокойното допреди малко изражение на Чен-Ре-Зи, сега бе заменено с уплаха, дори ужас...
- Какво има? – стрелнах се светкавично към него и го разтърсих – Говори Чен, какво има?
Празния отнесен поглед на древния човек се извърна към мен, и от внезапно пресъхналите му устни се отрони уплашено възклицание...
- Господарю, имаме проблем!
Нямаше смисъл да питам с какво е свързан...
Изправих се и се приготвих да се телепортирам в спалнята, където в момента раждаше Кайлас. Каквото и да ставаше, явно имаше нужда от моята помощ. Трябваше просто да затворя очи и да си представя обстановката с голямото меко легло и инструктираните орнаменти по него от злато и слонова кост, и на мига щях да се озова там.
Не го направих...

В този момент вратата на залата се отвори и Ну-Ре-Зи пристъпи предпазливо вътре.
Ако преди малко изражението на Чен ме беше уплашило, това на Ну накара сърцето ми да се свие от страх. И то до толкова, че не знаех дали наистина искам да зная отговора на въпроса:
- Какво стана Ну? Кайлас добре ли е?
Ну поглади дългата си черна като катран коса назад и с разтреперан глас отвърна:
- Родиха се две господарю.
- Две какво? – примигнах неразбиращо – Две бебета ли?
Тя кимна и аз светкавично се обърнах към Чен:
- Възможно ли е това? – мозъкът ми работеше трескаво – Чувал ли си някога за подобна аномалия?
Белокосия гадател поклати отрицателно глава:
- На повече от деветстотин хиляди години съм и никога не съм чувал, някой от нашата раса да има повече от един наследник, а какво остава за два едновременно! Вече го виждам, и въпреки това ми е трудно да го повярвам...
Не го изчаках да довърши излиянието си. Затворих очи и се разтворих във въздуха, за да се събера отново, на мястото, на което трябваше да бъда – до съпругата си.

Огледах се наоколо. Погледа ми се спря на двете придворни помощнички, които заличаваха и последните следи от раждането. Едната от тях носеше кърпите, а другата, купчина дрехи за които предположих, че са на Кайлас.
- Как е тя, Вася? – прошепнах в полутъмната стая
Блондинката с дългата къдрава плитка се извърна стреснато в моя посока.Явно не беше очаквала внезапното ми появяване, но веднага след като ме позна се отпусна. Никой не се учудваше , че го наричам по име, след като всички знаеха за фотографската ми памет, но и никой не си позволяваше да нарече мен по този начин.
- Раждането беше тежко, господарю. Кралицата припадна веднага, след като извадихме първото дете. – жената явно забеляза разтревожената ми реакция и побърза да продължи с по- успокоителен глас – Но не се тревожете. Госпожа Ну твърди, че това е нормално, имайки предвид ситуацията. Съпругата ви е силна, тя ще се възстанови бързо.
Кимнах мълчаливо и пристъпих към голямото легло от злато и слонова кост. Кайлас изглеждаше толкова бледа и измъчена на фона на сините копринени завивки, че сърцето ми пропусна един удар. Понечих да я погаля по червеникавата лъскава коса, но се възпрях.

За да не вдигам шум приседнах на едно от креслата наблизо и се отпуснах. Искаше ми се да се насладя на спокойствието и тишината в голямото помещение, докато чаках Кайлас да отвори очи.
От другия край на леглото беше сложено детско креватче, изработено от най- чистото злато, готово да приюти моят наследник. Лекото движение, което привлече вниманието ми от тази посока, ме подсети, че в моя случай ставаше дума за двама наследници. Смръщих вежди. Това беше предпоставка за конкуренция. Изправих се и с предпазливи стъпки се насочих към креватчето.



***

(Kубер Ванг Му)


Вътре, увити в кралското наметало бях положени двете ми деца.  Горката Кайлас колко ли се беше измъчила. Самата мисъл за случилото се ме караше да изтръпвам и ледени мравки преминаваха по цялото ми тяло, но преди да се погрижа за съпругата си трябваше да се справя с този неочакван прецедент. Това беше предизвикателство, което не можех да си позволя в момента. Намирахме се в твърде нестабилно политическо положение и властта ми и без това беше под въпрос. Твърде дълго време чакахме престолонаследника, който да гарантира продължението на рода и да демонстрира развитието на силата. Отгърнах импровизираното одеало и погледнах малките телца  вътре. Имах две прекрасни момичета. Едната се беше извърнала на страна и спеше с леко отворена устичка, но другата главица беше обърната в моя посока и сините очи на детето сияеха в мрака като малки диаманти. Знаех, че тя не може да ме види, не и докато не навърши два месеца, но пък и друг всеизвестен факт беше, че престолонаследниците се раждаха Знаещи. Погледа ми обходи и двете, търсейки белега на рода ни, не можеше и двете да управляват. Притежателят му беше  този, с който бях разделил силата си и щеше да е сигурният водач  на империята ми. Момиченцето се размърда и протегна ръчичката си на горе, оголвайки китката си , на която ясно се виждах очертанията на шестоъгълната звезда. Усмихнах се малко по- спокоен и се наведох да погаля главицата на бъдещата принцеса.

- Кубер, тук ли си ?- тих стон се разнесе от леглото
- Да , любов моя, не се притеснявай, вече всичко е наред .- приближих се тихо и легнах до съпругата си.
- Толкова съжалявам Кубер !- разрида се тя, можех да видя ситните капчици, които се спускаха по- бузите й. – Не знаех, че това ще се случи на нас, но аз те предупредих.
- Спокойно мила,  трябва да си почиваш. Тихо - Обгърнах раменете й с ръка и заредих тихо и напевно нейната поема. Това беше стиха, който бях измислил, когато й предлагах да бъде моя спътница в живота.
- Моля те, не ме разделяй с тях ! – прошепна отново Кайлас в тишината.
-  Не мисли за това сега ,а ме остави аз да се погрижа за всичко- започнах да я успокоявам. Когато усетих , че тялото й се отпуска в ръцете ми и е заспала, се изправих и  казах  в тъмната стая.

- Чен, трябваш ми тук !
- Да, кажете господарю -  чух гласа на везира си от другата страна на дебелата дървена врата
- Влез , Чен , но бъди тих, не искам тя да се събуди. Имам задача за теб.
- Вече знам какво искате, господарю, но позволете ми да ви посъветвам….
- Не е момента да сме слаби Чен, но и това сигурно вече го знаеш. –отидох до златната люлка и вдигнах спящото бебе – Чен,  ти ще занесеш момичето на Земята  и ще останеш в кулата на Шамбала  да я наблюдаваш и да ми докладваш, ако с нея се случват странни неща. Макар че не вярвам.  Другата има звездата, което значи, че тя е новата носителка на силата. – замълчах.- Чен , не мога да рискувам да поверя тази задача на някой друг.
- Господарю, държа да отбележа, че отделянето на двете деца едва ли ще е толкова безпроблемно. Те вече имат връзка помежду си.
- Знам , Чен и аз мога да видя сребристата нишка, която ги свързва, но тя ще избледнее. Това е просто енергия. А сега тръгвай, защото трябва да изтрия паметта  на Ну и дойките и не искам Кайлас да се събуди, а аз да не съм до нея – натъртих на  магьосникът.
- Но, не беше ли по- добре поне да я отгледат на някоя по- цивилизована планета. Нека само да не на Земята.
- Чен,  Земята е неутрална територия, а и не е желана от никого. Това гарантира, че никой няма да открие дъщеря ми там.  
- Не може ли …
- Не Чен, другото момиче  има белега и тя ще ме наследи. Не ми трябват две наследници.- казах твърдо с глас, който не търпеше възражения и още веднъж се обърнах към спящата Кайлас, за да се убедя, че не съм я събудил. А сега тръгвай. –  обърнах гръб на възрастния човек, който внимателно излизаше от стаята с една ми дъщеря на ръце.  

Горчив вкус се наслои в устата ми. Не знаех  как щях да обясня на съпругата си решението си и още по- лошото беше, че не знаех дали ще успее да го преживее.. Но на карта беше поставено добруването на вида ни, а това беше по- важното за момента. Изоставеното ми дете щеше да е в добри ръце и бях сигурен, че Чен няма да я изпуска от поглед. Момичето в люлката се размърда и след малко се чу силен плач. Явно бъдещата принцеса вече усещаше липсата на сестра си, което беше само още едно доказателство, че бях избрал правилното дете.

Вратата рязко се отвори  със скърцане и вътре влезе Вася, която щеше да се погрижи за новороденото, докато Кайлас си почиваше. Тя самата беше родила наскоро момиче и аз можех да усетя около нея нежния аромат на любовта, която дойката изпитваше и към дъщеря ми. За момент се опомних. Та аз бях станал най - сетне баща с прекрасна тъмнокоса дъщеричка. Радостта ме заля без дори да се усетя като плътна и гъста мъгла.
Приближих се до леглото на съпругата си отново  и коленичих  до него.
- Благодаря ти, Кайлас ! - най- сетне имахме наследник на трона и можех да се порадвам на бащинството си и на толкова желаното дете.


****