Ден като всички останали..Станах точно в 11:00 и тръгнах към банята..По-пътя се сетих, че трябва да прибера едни документи и се върнах във хола..Опивах да съм максимално бърза.. Влизайки в банята обаче, под горещата струя на душа, която отпускаше всяка частица от тялото ми, се отказах… Все пак не закъснявах. Имах време да изсуша дългата си коса и да намеря подходящ тоалет. В случая това се оказа червена рокля, недостигаща до колената ми, но пък беше идеална за случая. Грабнах чантата, документите и ключовете от чисто новия ми Мерцедес Макларън и вече бях готова. Долу във фоайето обаче се разразяваще огромна суматоха. Коридора беше претъпкан до тавана с кашони и някакви гласове, чиито притежатели дори не можех да видя спореха разпалено.
Прокашлях се демонстративно, но никой не ми обърна внимание , затова повиших глас:
- Някой може ли да ми направи път, моля.- Никаква реакция. - Ехо, искам да мина!
- Добре , добре не се палете толкова.
Иззад една от кутиите се показа някакъв мъж със синя карирана риза. Това определено спечели вниманието ми. Никой от всичките сноби, живеещи в сградата, не се обличаше така. За жалост, обаче лицето му не се виждаше и единственото, което ми оставяше е да наблюдавам добре очертаните мускули по гърба му.
- Ето , готово е. Нужно ли беше да вдигате такава врява. - мъжът се обърна към мен шеговито усмихнат и аз с заковах като вкаменена... Та това беше Деймън. Той ме беше запознал с шефа ми и благодарение на него пробих в бизнеса ... Приликата беше поразителна... Но мъжът с нищо не показа да ме е познал или дори да ме е виждал някъде.
- Хм, благодаря - измънках под нос и забързах припряно напред. Можеше ли наистина да е Деймън? Тези искрящо сини очи не се бъркаха така лесно. Обърнах се, за да проверя пак и тогава се сблъсках с вратата. Сблъсках беше слабо определение на шоуто, което направих, може би катастрофирах беше по подходящо.
- Добре ли сте. - игривата нотка в гласа на новия ми съсед не можеше да се пропусне.
- Да, добре съм. - кимнах в отговор и побързах да се изнижа. Защо вместо да се бях блъснала във вратата за по драматично не бях паднала. Пред очите ми заиграха сценки от едно аномационно филмче с някаква мишка и котка. Направо си представях как и моите бузи също са алено червени като домат. Иделно в тон с роклята ми.
Отърсих се от тези мисли и се качих в колата, тръгвайки към офиса..Не че работех кой знае колко далеч, но откакто си купих първата кола вече не се качвах на метро или автобус..Тъкмо натиснах съединителя, когато телефона ми иззвъня..Погледнах часовника, макар че нямаше нужда..11:45.
-Здрасти Тай, тъкмо навреме.
-Добро утро, злато мое..Тръгваш нали?
-Естествено, не се успах. След 15 минути ще съм на работа..А ти къде си?
-В къщи ,разбира се.. Не забравяй, че не работя в корпоративния свят..- самодоволството му се просмукваше през телефонната слушалка.- Искаш ли да вечеряме заедно? Ще черпя – Тай се засмя..
- Съжалявам, имам работна вечеря със семейство Уесли, ще купуват къща на разглезения си син..
-О, поредния уреден лигльо, който е преди мен. Ще го запомня, злато. Тогава остава за друг път и не искам възражения...
Засмях се силно на пресиления му твърд глас:
-Чао,Тай..- и хвърлих телефона на седалката до мен
Не след дълго паркирах в подземния гараж на 48 етажната сграда, в която работех.. Естествено трябваше да използвам асансьора за да стигна до 14 етаж.. Попринцип нямах клаустрофобия, но този беше толкова тесен, че развивах страх от тесни пространства в секундата, в която стъпех вътре.. Все пак работех тук от година и половина и вече ужасът, който изпитвах не беше същия,но пак го имаше.. Залепих се за задната му стена и се подготвих за фалшивата усмивка, с която трябваше да сляза след като вратите се отвореха. Тук всички бяха такива, особено към мен - поздравяваха ме с лицемерни усмивки, защото си мислеха, че имам връзка със сина на шефа и поради този факт съм се издигнала толкова бързо във фирмената йерархия.. Всъщност аз изобщо не го харесвах, даже мога да кажа, че откровено си го мразех..

Колин беше типичен богаташ. Коли, жени, алкохол и наркотици изпълваха всекидневието му. Майка му и баща му го ображдаха с лукс и той естествено нямаше нищо против да се възползва с пълна сила от това. Друго нещо, действащо в негова полза беше доверието - безрезервното доверие на родителите му... Не се прибираше по цели нощи, обикаляйки кварталите на Ел Ей с поредната курва, а техните мислеха, че е в приятел, чиито родители са в чужбина. Когато започнах работа тук, Колин и приятелчетата му се опитаха да ме вкарат във въртележката на разгулния си живот, но след едногодишен отказ от моя страна се предадоха. Вече от месец не ми досаждаше с поредните безсмислени предложения и можех да си отдъхна от досадното му присъствие. Благодарение само и единствено на себе си станах това, което съм и никой нямаше право да ме обвинява в обратното. Сега всеки човек, занимаващ се с недвижими имоти, знае името ми. Друг е въпроса, че то се свързва с величията в този бизнес, а именно семейство Конър.
Влязох в кабинета си и извадих всички планове на къщи, които бях подготвила още преди 2 седмици..трябваше да е къща на минимум 3 етажа, с огромен двор и басейн, който побира минимум 20 души или поне това беше изискването на Сам Уесли, синът на клиентите ми.. Той беше един от приятелчетата на Колин и беше същия отвратителен индивид като него..
Тъкмо бях избрала десетина плана, когато при мен влетя секретарката на шефа ми-Джейн..
-Госпожице Слейтър, господин Конър ви вика в кабинета си и каза че било важно.. - задъхано ми съобщи русата кукла барби.
-Кажи му, че идвам след минутка..
Хвърлих последен поглед на къщите, които не бяха кой знае колко много и се запътих към офиса на господин Иан Конър.
Когато влязох, очите на възрастният мъж засияха. Той беше човека, който повярва в мен, а аз бях като дъщерята,която винаги е искал да има. Отговорна, амбициозна, борбена, а не като Елена, разхайтана и егоистична..
-Здравей,Анджи..Заповядай,седни,искаш ли нещо за пиене?
-Бих искала кафе. Не съм пила още..
-Джейн, донеси две кафета без загар..
-Искам да ти съобщя нещо-започна господин Конър, но беше прекъснат от Джейн..Тя донесе кафетата ни и на вратата почти се сблъска с Колин..Когато го видя малките й зелени очички светнаха, а моите едва не се завъртяха демонстративно в орбитите си. И двамата ми бяха толкова антипатични. Като се замисля щяха да си подхождат.
-Здравей, татко,Анджела. –изричайки името му на лицето му се появи похотлива усмивка, подкрепена с измерващ поглед от главата до петите ми. Аз само кимнах и продължих да гледам баща му с неприкрито любопитство...
-Сега и двамата сте тук ,така че ще карам по същество. Седни синко - и му посочи стола до себе си, на който Колин се излегна толкова блажено сякаш беше на плаж. - Вече не съм първа младост и на всички ни е ясно, че не мога цяла вечност да управлявам корпорация „Конър” . - Старецът замълча и изгледа и двама ни. - Затова искам Колин да заеме мястото ми от следжащия месец и с помощта на Анджи надявам се, че ще успея да му предам фирмата до два.
Причерня ми, това леке, което не знаеше как да се грижи за себе си, а какво оставаше за голяма компания в центъра на Лос Анджелис , щеше да ми е шеф..Започнах да се изнервям от нечесността в този живот. Докато аз със зъби и нокти се борех, за да стигна до тук и всеки да знае, че съм най-добрата в този бизнес, Колин получи мястото заради „синята кръв”, течаща във вените му. Но не бях единствената , която се изненада. Колин направо подскочи на стола
-Татко аз изобщо не съм подготвен за такава работа..Дори не съм стоял около теб, докато работиш, така че не очаквай от мен да се справя.
- Ще се справиш. - отсече шефа ми. Анджела ще ти помага, а аз ще забавя пенсионирането си и ще те въведа в бизнеса. Ще идваш на работа с мен, за да разбереш сериозността и отговорността, която носи титлата собственик. Ако ти се провалиш, моите многогодишни усилия отиват на вятъра. А и твоята издръжка... - той вдигна вежди и проследи сменящите се цветове на лицето на Колин. Гледакта си струваше, но аз бях твърде бясна ,за да я оценя - В понеделник ще те чакам точно в 10:00. А ти, Анджела какво ще кажеш?
-Аз нямам думата по въпроса. Вие сте собственик на компанията и сам решавате. Естествено не мога да не се съглася, че господин Колин няма нужните умения на този етап. - започнах да увъртам. След седмица, две ще свикне, това все пак ви е в кръвта.-чух смеха на мъжа срещу мен и скоро звънливият ми смях се разнесе из стаята. Само Колин гледаше като ударен с нещо мокро и лепкаво.
-Анджела,свободна си,ако има нещо ще те повикам..
Кимнах и тръгнах през дългия бял коридор, разделящ офиса ми от този на работодателя ми. Седнах на кожения стол и прегледах останалите къщи. Общо избрах 15 проекта, които да представя на семейство Уесли. Облегнах се за кратка почивка, когато в главата ми изплува перфектния план. Най-накрая можех да се възползва от това, че Колин и половината му компания са луди по мен. Нямаше да се предам без битка. Оформях брилянтната си идея, когато в стаята нахлу не кой да е, а самият Колин Конър..
-Може ли да вляза?
-Ти вече влезе..Затвори врата и заповядай.
Нехранимайкото се нагласи на дивана в ъгъла и се загледа в картината на стената, странно замислен. Нещо напълно нетипично за него.
След няколко минутно мълчание не издържах и първа проговорих:
- Какво искаш, защото трябва да се прибера и после да отида на работна вечеря със семейство Уесли..

Звучах по-скоро изнервено, очевидно трябваше да положа малко повече усилия, за да съм мила с този... да кажем индивид...Той се замисли още за кратко и накрая изцепи отново дежурното си изречение:

-Искаш ли довечера да дойдеш с мен и момчетата в клуба на Стефан? - Стефан ли? Явно си имаха нова придобивка към колекцията от отрепки – Повече от година ми отказваш, но днес имам рожден ден и нямаш това право. Ще е забавно, а и трябва да говорим по работа.
Явно имах някакъв късмет. Пуснах най-прелъстителната си усмивка и заговорих тихо и бавно..
-Е, щом имаш рожден ден, ще дойда. Ела да ме вземеш към 22:00
Той преглътна шумно, твърдо загубил почва под краката си и се изправи като струна, ставайки от дивана.
-Д-Добре, ще съм там.
Усмихнах се още по - загадъчно и внимателно прибрах папката с къщите. Колин следеше движенията ми недоумяващо, застанал като телефонен стълб по средата на стаята. И тогава ми хрумна... Доближих се бавно до него и прокарах съвсем бавно ноктите си по гръдния му кош към корема му. Той застина и настръхна, притваряйки очи. Едва сподавих смеха си и излязох. Явно можеше и да стане по- лесно, отколкото очаквах. Но за днес ми стигаше присъствието му и се отправих към къщи. Твърде много срещи с Колин Конър ми се събраха за един ден.