Даниел Стедфаст

"...И той си спомни красивата, малка танцьорка, която никога повече нямаше да види отново."

27 - David Lyons (playby) - Даниел- Храбрият оловен войник

Burn let it all burn

Шатрата и тази вечер беше пълна. Мъже. Жени. Деца. Всички те бурно щяха да аплодират номер след номер. Усмивките ще блестят като диаманти на лицата им, а веселите им викове ще се издигат свободни и волни като птички. Пиянското веселие можеше часове наред да е единственият звук, който долиташе от градовете. Някой казваха, че в най-добрите вечери на цирка, шумът на тълпата можеше да се чуе на километри от тук.
Той разбира се нямаше как да знае това. Първо, никога през живота си не бе напускал карнавалния град, в който бе роден. Второ, всяка вечер, когато светлините угасваха, той беше тук, зад завесата, чакащ да дойде неговия ред. Момента, в който трябваше да омагьоса публиката.
Всеки образ пред очите му изчезна и остана само тъмнината. Всеки звук, който достигаше до слуха му, замлъкна и тишината го обгърна. Обичаше този момент, когато всичко бе притихнало в трепетно очакване. Когато можеше да чуе равномерните удари на сърцето си - туп...туп...туп. Ето, вече бе дошъл неговият момент.
Пет. Четири. Три. Две. Едно.
Краката му сякаш сами започнаха да въртят педалите на колелото. Светлините избухнаха, като фойерверки пред очите му, когато мина през завесата. Вече беше на арената. Той беше част от клоуните в цирка на Доминик. Клоуните, които всяка вечер излизаха първи на сцената. Клоуните, чиито тъжните пепеляви лица и опасни номера предизвикваха усмивки.

The world was not enough

-Хей, момче! – една възрастна жена, ниска прегърбена старица се изпречи на пътя му. Сухата й ръка се вкопчи здраво в ръкава на ризата му. – Какво ще кажеш да правиш компания на една бедна женица? – Погледът му се взря в очите й напълно лишени от цвят. Не беше от хората, които лесно се шокираха, но комбинацията от сбръчканото й лице покрито със старчески петна и лунички и тези мъртви очи, му подейства по начин, по който не бе и очаквал. Нещо в самото присъствие на тази жена около него го караше да е нащрек, като животно попаднало в капан. Затова не можа да подтисне желанието си да се отдалечи от нея възможно най-бързо.
- Съжалявам! – издърпа ръката си от хватката й малко по-рязко, от колкото трябваше. – В момента не съм на работа. – не беше новост някой от хората, посещаващи карнавалните градове да си търси компания сред артистите дали за по питие или нещо повече.  А работите ли за Доминик, нямате избор дали се продавате или не. Парите, които и сега им се плащаха бяха много по-малко, от колкото им трябваха, за да живеят. Дали имаше някой, който бе предпочел да запази честта си или здравето си? Разбира се. Такива хора имаше много, но повечето бяха вече мъртви. Хиляди безсмислени саможертви.
Няма нищо по-страшно от гладната смърт. Онази, която не само взима живота, но разяжда тялото ти, превръщате в сянка на някогашното ти аз и обрича душата ти на тъмнината.
- Не бързай толкова, момче! – спря го преди да е успял да се обърне. – Работиш за Доминик, нали така? – ъгълчетата на прекалено тънките й устни се извиха нагоре в нещо, което трябваше да е усмивка. – Видях те на сцената. Наистина те бива с портокалите. – с мъка осъзна, че тя му се подиграваше.  Явно бе успяла да намери нещо забавно в жонглирането с цитрусови плодове, което той така и не можеше да разбере.
- Аз съм зает, а вие... – позволи си за първи път, от както го бе заговорила да я огледа по-внимателно. Тя не беше нищо особено – жена наскоро навършила 70 може би дори 80 в отлично здраве, ако не броим очите й. Сигурно постоянно пътуваше, но установи с известна доза разочарование – не беше част от търговците. Беше облечена в дрипави дрехи от груба вълнена материя. По плата си личаха следите от хилядите поправки, които са били нужни, за да се запази целостта му. - Не приличате на някой, който би могъл да си... – „позволи компанията ми“ искаше да каже, но не успя да довърши. Кафявата кожена кесия се удари тежко в гърдите му. Не беше нужно да поглежда вътре, по звука от удара на монетите една в друга, знаеше, че вътре има истинско злато. Самодоволното изражение на старицата, предизвикващо го да откаже офертата й, беше по-лошо от хиляда удара с камшик. Преглътна шумно, когато старата се обърна с гръб към него, насочвайки се към бара, преди да я последва. Кесията вече бе прибрана в пазвата му, близо до сърцето му на сигурно място, далеч от любопитни очи и ловки пръсти. Жената каза нещо на бармана, което той така и не успя да разбере.  Не беше й нужно. Единственото нещо, което предлагаха тук беше гъсто горчиво вино, което замайваше главата ти след първата чаша.
- С какво да ви услужа, мадам? – тонът му бе станал по-дружелюбен, погледа по мек, на лицето му дори разцъфна сладка усмивка, с която в един друг живот вероятно бе пленявал сърцата на хиляди принцеси и придворните им дами.
- Така е много по-добре. Виждам, че не си толкова прост, за колкото те мислех. – Барманът напълни чашите с лепкавата течност, от която се носеше мирис на вкиснато и се запъти към останалите клиенти. Тази вечер в града бяха дошли няколко коли с пътуващи търговци, който си търсеха място за пренощуване и заведението беше пълно. – Защо не ми разкажеш някоя приказка, момче? – трябваше му известно време, за да разбере думите на събеседничката си.
- Приказка?! – не успя да прикрие на време изненадата си, когато най-накрая проумя смисъла на молбата й.
От всички неща, за които можеше да го помоли, това беше най-странното... Почти най-странното.
- Да, момче, приказка! Не ми казвай, че не знаеш...не ми е иска да прекарам и минута в компанията на Доминик, за да му обяснявам колко некомпетентни са куклите му. – тази зле прикрита заплаха стопи усмивката от устните му. Гневът му надвисна над тях, като тъмен буреносен облак. Той не беше ничия кукла.
- Аз не съм разказвач и работата ми не е да говоря. – изговори всяка една от думите бавно през силно стиснатите си зъби. Приказки. Думата още веднъж изскочи в съзнанието му. Така красиво и нежно звучеше. Представи си как изговаря бавно всяка сричка. При-каз-ки. Сякаш мед капеше от устата му.
Бръкна в пазвата си и извади кесията и я подхвърли към нея. Беше готов още сега да си тръгне, дори това да означаваше да се раздели с така ценните монети. Но всичко беше по-добре, от колкото да търпи капризите на тази луда старица.
Какъв глупак беше? Приказки. На кого са му потрябвали тези врели-некипели. Пълна загуба на време бяха. И какво добро бяха донесли на света? Нищо. Само безделниците и лудите разказваха истории за замъци, принцеси и смели рицари, които убиваха страшни дракони. Едните, защото нямаше какво друго да правят, другите – вярваха, че те са истина.
- Добре, момче. Спокойно. – гласът на старицата стана по-мек, напълно различен, сякаш за миг бе успяла да се отърси от тежестта на изминалите години, който я смачкваха. – Ето! – побутна пълната чаша към него. – Пий! И дано това ти помогне да си спомниш!