Кейтлин Грейс

Аз мозъка си съм пронизал с лъч.
Света оглеждам, чужд на всяка глъч.
Искри аз виждам, облак оцветен.
Духът ми влюбен е. Пиян. Зашеметен.
О, как лъчът по пръстите блести!
Как огънят играе и пращи!
Загърбил всяка земна суета,
стоя във центъра на вечността.
О, радост — да си зноен, да блестиш!
О, щастие — с мига да изгориш!
От светлината светлина творя.
Аз властвам. Аз блаженствам. Аз горя.

22 - Вещица на Кинг– кой поддържа: Зависи кой пита.

Burn let it all burn

За краткия си живот на този свят, Кейтлин Грейс бе играла доста роли в обществото, но това в действителност не означава, че бе успяла да намери мястото си в него. Но ако не друго, то поне вече бе натрупала прилична колекция от етикети, следващи я, където и да отиде.
Всичко бе започнало още от самото й раждане – миличка така Томас и Джулия Райс – нейните родители, бяха нарекли малкото си момиченце, когато се озова в обятията им за първи път. Докато растеше беше Кет за всички, които я познаваха. Кейт, когато направеше някаква беля. След една екскурзия до Ню Орлиънс се превърна в клетото дете оцеляло, като по чудо при онази катастрофа. Сирачето – чу една жена да я нарича така след като родителите й починаха. Сирачето, което по някакъв необясним за здравия разум начин, успя да подпали едно от отделенията на болницата в Ню Орлиънс и да убие един човек малко след трагичната загуба, която бе приживяло. А после това се бе повторило и в сиропиталището(където никой не смееше да я доближи, но всички станаха на пепел) само, за да доведе до следващият прякор или беше по-скоро нещо като титла - дъщерята на г-н Новак. Последвано от повереницата на г-н Кинг и вещица за хората, които образуваха неговия ковън. Стана американката на 16, когато се присъедини към хората на Флора в Индия. Но сега за първи път можеше да бъде просто Кейтлин. За миг повярвахте, нали? Нещата никога не бяха прости.
Тя е Кейтлин Грейс – вещица овладяла силите си под покровителството на г-н Кинг. Момичето, което трябва да държи Флора под око заради интересите на Новак. Кейтлин Грейс – лицето на Конклава пред медиите. Момичето, което трябва да следи Аксел Романус, защото това е нещото, което иска Флора.

The world was not enough

„Инцидент“ тази дума бяха използвали медиите преди 12 години. Помнеше онзи ден. Понякога си мислеше, че това е първият спомен от детството й. Дори не разбра как се беше случило. Топлината се разпростря из цялото й тяло, изпълвайки я с увереност и пламъците се избухнаха около нея. Никога не би забравила как се чувстваше в онзи момент – сякаш родителите й й бяха позволили да изяде всички лакомства от Хелоин веднага. Но това разбира се бе невъзможно – те вече бяха мъртви. Беше изпаднала в някакво вцепенение – шок така лекарите описват това състояние при пациентите си. „Травмата е прекалено голяма за едно дете“- гласът изникна от някъде съвсем ясно, както го чу тогава.
Но докато гледаше примамливия танц на пламъците странната празнота, която я бе завладяла я нямаше. Чувстваше се силна, непобедима. Сякаш бе успяла да пробяга цялото разстояние и да победи Джош Харт. Това обаче не продължи дълго.
Привлечен от светлината, пламъците или и двете един санитар неочаквано влезе в стаята й. Страхът, който изпита, когато видя горящите стени се прехвърли и в нея, когато се опита да я отведе по далеч от мястото на огнения ад. Искаше й се да може да го спре и да му покаже, че всичко е под контрол. Че не е необходимо да събужда всички, но пламъците имаха други планове за него...
Не обичаше да слуша писъците пълни с отчаяние на жертвите си. Човек би си помислил, че с нейните способности(и наклонности) това не би имало значение, но това не беше така. Тя предпочиташе тишината, но огънят и тишината рядко вървяха заедно ръка за ръка. Не можеше да се каже същото и за миризмата на печено обаче. Това най-вероятно обясняваше защо не обичаше да готви. Гадеше й се всеки път щом й се наложеше да погледне към готварската печка, слава богу, че нямаше такива проблеми с месото.
Мъжът най-накрая престана да се бори, огънят започна да отслабва, докато накрая и двете – животът му и пламъците й не замряха напълно. „Някаква човешка отрепка“ – бе казал Новак, „Не ми казвай, че престоят ти В Индия е събудил съвестта ти.“. „Съвест каква смешна дума.  Не, тя нямаше съвест, не чувстваше вина.“ – мислеше си това, докато се отдалечаваше от овъгления труп, държейки в ръката си малък сребърен медальон. Слънцето, което бе закачено на верижката все още беше топло заради огъня.